Александър Дюма
Двадесет години по-късно (3)

III. ДВАМА СТАРИ НЕПРИЯТЕЛИ

Д’Артанян пристигна в Бастилията, когато удари осем и половина часа.

Той заповяда да доложат за пристигането му на коменданта, който като узна, че той идва от страна на министъра и със заповед от него, излезе да го посрещне на външното стълбище.

Тогава комендант на Бастилията беше господин дю Грамбле, брат на прочутия капуцин Жозеф, тоя ужасен любимец на Ришельо, когото наричаха „Сивото преосвещенство“.

Когато маршал дьо Басомпиер беше в Бастилията, където седя цели дванадесет години, и другарите му по нещастие в бълнуванията си за свобода си казваха един на друг: „аз ще изляза едикога си“, „а аз — едикога си“, Басомпиер им отговаряше: „А аз, господа, ще изляза, когато излезе господин дю Трамбле.“ С това той искаше да каже, че след смъртта на кардинала господин дю Трамбле щеше да изгуби непременно мястото си в Бастилията, а той, Басомпиер, щеше да заеме своето при двора.

Предсказанието му едва не се сбъдна, но не така, както си мислеше Басомпиер; след смъртта на кардинала, против всяко очакване, нещата продължаваха да вървят като по-преди: господин дю Трамбле не излезе, а Басомпиер също едва не остана в затвора.

И така господин дю Трамбле беше още комендант на Бастилията, когато пристигна д’Артанян, за да изпълни заповедта на министъра; той го прие с най-голяма учтивост и тъй като се готвеше да седне край масата, покани и д’Артанян да вечеря с него.

— С най-голямо удоволствие — каза д’Артанян, — но ако не се лъжа, върху плика на писмото е написано много бързо.

— Вярно — отговори господин дю Трамбле. — Хей майор, нека докарат номер 256.

Като влизаше в Бастилията, всеки преставаше да бъде човек и ставаше номер.

Д’Артанян потрепера при дрънкането на ключовете; той остана на коня си, без да пожелае дори да слезе, като гледаше железните решетки, укрепените прозорци, грамадните стени, които беше виждал досега само от другата страна на рововете и които му бяха вдъхвали толкова голям страх преди двадесетина години.

Чу се камбанен звън.

— Трябва да ви оставя — му каза господин дю Трамбле, — викат ме да подпиша пропуска на затворника. До виждане, господин д’Артанян.

— Дявол Да ме вземе, ако повторя желанието ти! — промърмори д’Артанян, като придружи проклятието си с най-сладка усмивка. — Достатъчно е да прекарам пет минути в тоя двор, за да се разболея. Не, не, по-добре е да умра на слама, което навярно и ще ми се случи, отколкото да бъда комендант на Бастилията за някакви си десет хиляди ливри доход.

Едва завърши тоя монолог, и затворникът се появи. Като го видя, д’Артанян трепна от изненада, но веднага се съвзе. Затворникът се качи в каретата, без да покаже, че е познал д’Артанян.

— Господа — каза д’Артанян на четиримата мускетари, — поръчано ми е да пазя най-строго затворника; и тъй като вратите на каретата са без ключалки, ще седна при него. Господин дьо Лилбон, бъдете тъй любезен да водите коня ми за юздата.

— На драго сърце, господин лейтенант — отговори тоя, към когото той се обърна.

Д’Артанян слезе от коня, даде юздата на мускетаря, качи се в каретата, настани се до затворника и каза с глас, в който не можеше да се долови никакво вълнение:

— В Пале Роял, и живо!

Щом каретата тръгна, д’Артанян се възползува от тъмнината под сводовете, през които минаваха, и се хвърли на шията на затворника.

— Рошфор! — извика той. — Вие! Наистина сте вие! Не се лъжа!

— Д’Артанян! — извика на свой ред учуденият Рошфор.

— О, бедни ми приятелю — продължи д’Артанян, — като не ви виждах четирипет години, мислех, че сте умрял.

— Бога ми — каза Рошфор, — няма голяма разлика, струва ми се, между умрял и погребан; а аз съм погребан, все едно, че съм погребан.

— И за какво престъпление сте в Бастилията?

— Искате ли да ви кажа истината.

— Да.

— Е добре, не зная.

— Рошфор, недоверие — към мен?

— Не, честна дума на благородник! Защото не е възможно да лежа за това, в което ме обвиняват.

— В какво?

— В нощна кражба.

— Вие, нощен крадец! Рошфор, шегувате ли се с мен?

— Разбирам. Това изисква обяснение, нали?

— Признавам си.

— Е добре, ето какво се случи. Една вечер, след гуляй у Ренар, в Тюйлери, с херцог д’Аркур, Фонтрай, дьо Рьо и други, херцог д’Аркур предложи да отидем на Пон Ньоф да смъкваме мантиите на минувачите. Както знаете, това. развлечение бе въведено на мода от херцог д’Орлеан.

— Вие сте бил луд, Рошфор! На вашата възраст?

— Не, бях пиян; и тъй като забавата ми се струваше не достатъчно забавна, предложих на кавалера дьо Рьо да бъдем с него зрители, вместо актьори, и за да гледаме представлението от първите ложи, да се качим на бронзовия кон. Речено-сторено. Благодарение на шпорите, които ни послужиха за стремена, ние се намерихме за миг на коня; мястото беше чудесно и всичко виждахме като на длан. Четирипет мантии бяха вече смъкнати е безподобна ловкост, без да гъкне дори някой от ограбените, когато изведнъж някакъв не тъй търпелив глупак се осмели да завика: „Караул!“ и ни домъкна цял патрул стрелци. Херцог д’Аркур, Фонтрай и другите избягват; дьо Рьо иска да направи същото. Аз го задържам, като му казвам, че тук никой няма да ни открие. Той не ме слуша, стъпва на шпората, за да слезе, шпората се счупва, той пада, счупва си крака и вместо да мълчи, започва да вика така, като че го колят. От своя страна аз искам също да скоча, но беше много късно: скачам в ръцете на стрелците, които ме завеждат в Шатле, където заспивам най-спокойно, напълно уверен, че на другия ден ще изляза оттам. Но минава ден, два, седмица; пиша на кардинала. Същия ден идват да ме потърсят и ме завеждат в Бастилията; ето вече пет години, откак съм там. Как мислите, защо? Задето съм извършил светотатство, като съм се качил на коня зад Анри IV ли?

— Не, имате право, мили ми Рошфор, не може да е за това, но навярно след малко ще узнаете защо.

— А, да, аз и забравих да ви попитам: къде ме водите?

— При кардинала.

— Какво иска от мене?

— Нищо не зная, дори не знаех, че са ме изпратили за вас.

— Невъзможно. Вие, любимец!

— Любимец, аз! — извика д’Артанян. — О, бедни ми графе. Сега съм повече гасконски кадет, отколкото когато ви видях в Мьон, помните ли, скоро ще станат двадесет и две години, уви!

И тежка въздишка завърши думите му.

— Но вие идвате със заповед?

— Защото се намирах случайно в чакалнята и кардиналът се обърна към мене, както би се обърнал към всеки Друг; но аз съм все още лейтенант на мускетарите и ако не греша, почти от двадесет и една година съм лейтенант.

— Но не ви се е случило никакво нещастие, нали? И това е вече много.

— А какво нещастие искате да ми се случи? В някакъв латински стих, който забравих или по-скоро никога не съм го знаел добре, се казва: „Гърмът не пада в долините“. А аз съм долина, мили ми Рошфор, и то от най-ниските.

Значи Мазарини си е все още Мазарини?

— Повече от когато й да биЛО, мили мой; разправят, че се оженил за кралицата.

— Оженил!

— Ако не се е оженил, с положителност е неин любовник.

— Да устои на един Бъкингам и да отстъпи на един Мазарини!

— Такива са жените! — забеляза д’Артанян философски.

— Жените, да, но кралиците!

— Е, боже мой! В това отношение кралиците са два пъти жени.

— А господин дьо Бофор все още ли е в твора?

— Да. Защо питате?

— Тъй като ми мислеше доброто, той би могъл да ми помогне.

— Вие навярно сте по-близо до свободата; по-скоро вие ще му помогнете.

— Значи война …

— Ще има.

— С испанеца?

— Не, с Париж.

— Какво искате да кажете?

— Чувате ли тия пушечни гърмежи?

— Да. Е добре?

— Това са мирни граждани, които се забавляват, докато чакат нещо по-сериозно.

— Мислите ли, че с тях може да се направи нещо?

— Ами да, те дават надежда и ако имаха един водач, който да събере всички тия тълпи в една маса …

— Какво нещастие е, че не съм свободен.

— Е, боже мой, не се отчайвайте! Щом Мазарини изпраща да ви търсят, значи има нужда от вас; а ако има нужда от вас, тогава ви поздравявам. От много години насам никой няма вече нужда от мене; и ето виждате, докъде съм я докарал.

— Оплачете се, съветвам ви!

— Слушайте, Рошфор. Един договор …

— Какъв?

— Вие знаете, че сме добри приятели.

— Как да не зная! Нося белезите на това наше приятелство: три удари с шпага!…

— Е добре, ако бъдете отново в милост, не ме забравяйте.

— Честна дума на Рошфор, но при условие че и вие ще направите същото.

— Дадено! Ето ръката ми!

— И така, при първия случай ще поговорите за мене…

— Ще поговоря, а вие?

— Аз също.

— Тъкмо се сетих, а вашите приятели — и за тях ли трябва да поговоря.

— Кои приятели?

— Атос, Портос и Арамис; нима ги забравихте?

— Почти.

— Какво стана с тях?

— Съвсем не зная.

— Наистина ли?

— О, боже мой, да! Ние се разделихме, както знаете; те са живи — това е всичко, което мога да кажа за тях; от време на време получавам за тях известия по околен път. Но де са, да ме заколите, не мога да ви кажа. Не, честна дума, Рошфор! Остана ми само един приятел — вие!

— А знаменития … как се казваше тоя момък, когото направих сержант в пиемонтския полк?

— Планше?

— Да, да. Какво стана със знаменития Планше?

— Той се ожени за една сладкарница на улица де Ломбар, тоя момък обичаше винаги сладкишите; така че сега е гражданин на Париж и по всяка вероятност в тоя момент се бунтува. Ще видите, че тоя хитрец ще стане градоначалник, преди аз да стана капитан.

— Стига, мили ми д’Артанян, не падайте духом! Точно когато човек се намира отдолу на колелото, то се завърта и го издига. От тая вечер съдбата ви може би ще се измени.

— Амин! — каза д’Артанян и спря каретата.

— Какво правите? — попита Рошфор.

— Пристигнахме, а не искам да видят, че излизам от каретата ви; ние с вас не се познаваме.

— Имате право. Сбогом.

— Довиждане; не забравяйте обещанието си. Д’Артанян скочи на коня и тръгна пред конвоя.

След пет минути те влизаха в двора на Пале Роял.

Д’Артанян поведе затворника по голямата стълба, през чакалнята и коридора. Като стигна до вратата на Мазариновия кабинет, той искаше вече да доложи за себе си, когато изведнъж Рошфор сложи ръка на рамото му.

— Д’Артанян — каза Рошфор усмихнато, — искате ли да ви призная за какво мислех по целия път, като гледах тълпите, край които минавахме и които хвърляха огнени погледи на вас и на вашите четирима войници?

— Кажете — отговори д’Артанян.

— Достатъчно беше да извикам „на помощ!“, и вие с конвоя ви щяхте да бъдете разкъсани на парчета, а аз щях да бъда свободен.

— Защо не направихте това? — запита д’Артанян.

— Хайде де! — продължи Рошфор. — А клетвата за приятелство? О, ако ме водеше някой друг, тогава …

Д’Артанян наведе глава.

„Нима Рошфор е станал по-добър от мене?“ — помисли си той.

И заповяда да доложат за пристигането му на министъра.

— Въведете господин дьо Рошфор — се обади Мазарини с нетърпелив глас, след като чу двете имена — и помолете господин д’Артанян да почака: още имам нужда от него.

Тия думи зарадваха много д’Артанян. Както казваше той, отдавна никой нямаше нужда от него и това настояване на Мазарини му се стори добро предзнаменование.

А пък Рошфор застана нащрек при тия думи. Той влезе в кабинета и завари Мазарини седнал край масата, в обикновения си костюм, тоест на папски прелат; това беше почти костюмът на абатите от онова време — само чорапите и мантията бяха виолетови.

Вратите се затвориха; Рошфор погледна Мазарини с крайчеца на окото си и погледите им се срещнаха.

Министърът беше все същият: добре вчесан, добре накъдрен, добре парфюмиран и благодарение на кокетството си младолик наглед. А Рошфор беше съвсем друго нещо: петте години в затвора бяха много застарили достойния приятел на господин дьо Ришельо; черната му коса бе почти побеляла, а бронзовият цвят на лицето бе отстъпил място на почти болнава бледина, признак на изтощение. Като го видя, Мазарини поклати едва забележимо глава, сякаш искаше да каже:

— Ето един човек, който вече не е много годен за работа.

След доста продължително мълчание, което се стори на Рошфор цял век, Мазарини извади от купа книжа едно отворено писмо, показа го на благородника и каза:

— Намерих тук едно писмо, в което искате настойчиво да ви се върне свободата, господин дьо Рошфор. Значи вие сте в затвора?

Рошфор потрепера при тоя въпрос.

— Но, струва ми се — отговори той, — че ваше високопреосвещенство знае това по-добре от всеки друг.

— Аз ли? Съвсем не! В Бастилията има още много затворници от времето на господин дьо Ришельо, на които не зная дори и имената.

— Да, но аз съм друго нещо, ваше високопреосвещенство! И вие ме знаехте, защото именно по ваша заповед бях преместен от Шатле в Бастилията.

— Така ли мислите?

— Уверен съм в това.

— Да, наистина, струва ми се. че си спомням; не отказахте ли на времето да отидете в Брюксел по работа на кралицата?

— А, а! — каза Рошфор. — Значи това е истинската причина? А аз я търся от пет години. Какъв съм простак! И не се досетих!

— Но аз не казвам, че това е причината за вашето арестуване; да се разберем добре, само ви задавам тоя въпрос, нищо повече: не отказахте ли да отидете в Брюксел по служба на кралицата, а се съгласихте да отидете там по служба на покойния кардинал?

— Точно защото бях там по служба на покойния кардинал, аз не можех да отида повторно по служба на кралицата. В Брюксел ме заведе един ужасен случай. Това беше по времето на заговора на Шале1. Бях там, за да заловя преписката на Шале с ерцхерцога и тогава, когато ме познаха едва не ме разкъсаха на парчета.

——

1 Шале — любимец на крал Луи XIII; участвувал в заговор среЩУ кардинал Ришельо и екзекутиран през 1626 г. — Б. пр.

Как можех да се върна там? Щях да погубя крали цата, вместо да й услужа.

— Е, сега разбирате как най-добрите намерения се тълкуват зле, драги ми господин дьо Рошфор. Във вашия отказ кралицата е видяла чисто и просто само отказ. При покойния кардинал нейно величество е имала причини да бъде недоволна от вас!

Рошфор се усмихна презрително.

— Аз служих вярно на господин кардинал дьо Ришельо срещу кралицата; именно от това вие трябваше да извадите заключение, ваше високопреосвещенство, че след смъртта му ще служа вярно и на вас срещу всички.

— Господин дьо Рошфор — каза Мазарини, — аз не съм като господин дьо Ришельо, който се стремеше към всемогъщие; аз съм прост министър, който няма нужда от слуги, тъй като сам е слуга на кралицата. И така, нейно величество е много докачлива; тя е узнала за вашия отказ, взела го е за обявяване на война и като е знаела колко сте необикновен и следователно опасен човек, драги ми господин дьо Рошфор, заповядала ми е да ви обезвредя. Ето как сте се намерили в Бастилията.

— Е добре, ваше високопреосвещенство — каза Рошфор, — струва ми се, че ако по погрешка съм в Бастилията…

— Да, да — прекъсна го Мазарини, — разбира се, всичко това може да се уреди; вие сте човек, който може да разбере някои работи, и след като ги разбере, да ги води добре.

— На такова мнение беше и господин кардиналът дьо Ришельо и моето възхищение от тоя велик човек се увеличава още повече, като чувам, че и вие сте на същото мнение.

— Наистина — продължи Мазарини, — господин кардиналът беше голям политик и това го издигаше много по-високо от мене, съвсем прост и искрен човек; аз съм откровен като французин — ето какво ми вреди.

Рошфор си прехапа устните, за да не се усмихне.

— И така, към целта. Аз имам нужда от добри приятели, от верни служители; когато казвам имам нужда, искам да кажа: кралицата има нужда. Аз действувам само по заповеди на кралицата, разбирате ли? Не като господин кардинала дьо Ришельо, който действуваше по собствена прищявка. Ето защо никога няма да стана велик човек като него; но в замяна на това съм добър човек, господин дьо Рошфор, и се надявам да ви го докажа.

Рошфор познаваше тоя копринен глас, в който от време на време се долавяше нещо като съскане на змия.

— Готов съм да ви вярвам, ваше високопреосвещенство — каза той, — макар че лично съм изпитал малко от това добродушие, за което говорите. Не забравяйте, ваше високопреосвещенство — прибави Рошфор, като забеляза движението, което министърът се опита да потисне, — не забравяйте, че от пет години съм в Бастилията, а през тъмнична решетка нещата се виждат погрешно.

— О, господин дьо Рошфор, казах ви вече, че не съм никак виновен за вашето затваряне. Кралицата … (гняв на жена и на принцеса, разбирате сами! Но той отминава, както и идва, и после всичко се забравя) …

— Разбирам, че тя не мисли за това, ваше високопреосвещенство, тя, която е прекарала пет години в Пале Роял. сред празненства и ласкатели; но аз ги прекарах в Бастилията и…

— О, боже мой, драги ми господин дьо Рошфор, нима си мислите, че в Пале Роял се живее много весело? Съвсем не! Уверявам ви, че и ние си имахме своите главоболия. Но да не говорим вече за това. Аз играя с открити карти, както винаги. Кажете, вие от нашите ли сте, господин дьо Рошфор?

— Разбира се, ваше високопреосвещенство, нищо по-добро не желая, но аз не съм вече в течение на нищо. В Бастилията може да се приказва за политика само с войниците и тъмничарите, а вие нямате представа, ваше високопреосвещенство, колко зле осведомени са тия хора за събитията. Аз съм все още за господин дьо Басомпиер … Той умря, господине, и това е голяма загуба. Той беше предан на кралицата, а преданите хора са рядкост.

— Не ще и дума, така е! — каза Рошфор. — Когато ги имате вие ги изпращате в Бастилията.

Мазарини запита:

— С какво се доказва преданоста?

— С дела — отговори Рошфор.

— Да, да, с дела! — замислено продължи министърът. — Но де да намерим делови хора?

Рошфор поклати глава.

— Те не липсват никога, ваше високопреосвещенство, само че вие търсите зле.

— Аз търся зле? Какво искате да кажете драги ми господин дьо Рошфор? Хайде, научете ме. Тесните ви връзки с покойния кардинал са ви дали възможност да научите много неща. О, той беше толкова велик човек!

— Ваше високопреосвещенство ще се разсърди ли, ако започна да му чета морал?

— Аз ли? Никога! Добре знаете, че на мене може да се каже всичко. Аз се старая да ме обичат, а не да се страхуват от мене.

— Е добре, ваше високопреосвещенство, в моята килия има една пословица, написана на стената с върха на гвоздей.

— И каква е тая пословица? — попита Мазарини.

— Ето я, ваше високопреосвещенство: какъвто господарят…

— Зная я: такъв ислугата.

— Не: такъв и служителят. Това е малко изменено; нение, внесено от преданите хора, за които ви говорех преди малко, за тяхно лично удоволствие.

— Е, какво значи тая пословица?

— Значи, че господин дьо Ришельо умееше да намира; предани хора, и то с дузини.

— Той, прицелът за всички ножове! Той, който цял живот е отбивал нанасяните му удари!

— Но все пак той ги отбиваше, макар че те бяха нанасяни жестоко. Той имаше страшни врагове, но имаше верни приятели.

— Точно това търся аз!

— Аз познавах хора — продължи Рошфор, като помисли, че е дошъл моментът да сдържи думата си, дадена на д’Артанян, — аз познавах хора, които сто пъти измамваха със своята ловкост проницателността на кардинала; със своята храброст побеждаваха неговите гвардейци и шпиони; хора, които без пари, без поддръжка, без кредит закрепиха короната на една коронована глава и накараха кардинала да иска милост.

— Но хората, за които говорите — каза Мазарини, като се усмихна мислено, че Рошфор сам заговори за това, за което беше доведен тук, — тия хора не са били предани на кардинала, щом са се борили срещу него.

— Не, защото иначе те щяха да бъдат възнаградени по-добре; но те имаха нещастието да бъдат предани на същата тая кралица, за която сега търсите служители.

— А откъде знаете всичко това?

— Зная го, защото по онова време тия хора бяха мои неприятели, защото се бореха срещу мене, защото им причиних зло, доколкото можех, защото те ми се отплатиха, доколкото им позволяваха силите, защото един от тях, с когото особено имах работа, ме рани с шпага преди седем години: тогава той ме рани за трети път… с това се свършиха старите ни сметки.

— Ах! — каза Мазарини с удивително добродушие. — Ако познавах такива хора!

— Е, ваше високопреосвещенство, повече от шест години един от тях стои на вашата врата и от шест години вие смятате, че не е годен за нищо.

— Кой е той?

— Господин д’Артанян.

— Тоя гасконец! — извика Мазарини с отлично изиграно учудване.

— Тоя гасконец спаси една кралица и накара господин дьо Ришельо да признае, че по хитрост, сръчност и политика той е просто ученик пред него.

— Наистина!

— Както имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство.

— Поразкажете ми това, драги ми господин дьо Рошфор.

— Много е мъчно, ваше високопреосвещенство — каза благородникът, като се усмихна.

— Тогава той сам ще ми разкаже.

— Съмнявам се, ваше високопреосвещенство.

— А защо?

— Защото това не е негова тайна; защото, както ви казах, това е тайна на една велика кралица.

— И той сам ли извърши тоя подвиг?

— Не, ваше високопреосвещенство, помагаха му трима приятели, храбреци, каквито търсехте преди малко.

— И тия четирима души бяха тясно свързани помежду си, казвате?

— Като че ли тия четирима души бяха един човек, като че ли тия четири сърца биеха в едни гърди. В замяна на това какво не извършиха те четиримата!

— Драги ми господин дьо Рошфор, наистина вие възбудихте любопитството ми до крайна степен. Не бихте ли могли да ми разправите тая история?

— Не, но мога да ви разкажа една приказка, истинска вълшебна приказка, уверявам ви, ваше високопреосвещенство.

— О, разкажете ми я, господин дьо Рошфор. Много обичам приказките.

— Значи искате, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор, като се мъчеше да отгатне истинското намерение върху това хитро и лукаво лице.

— Да.

— Тогава слушайте! Имало едно време една кралица … могъща кралица, кралица на едно от най-големите кралства в света, на която един велик министър желаел много зло, защото по-преди й желаел твърде много добро. Не се мъчете, ваше високопреосвещенство! Не бихте могли да отгатнете имената. Всичко това ставало много време преди да дойдете в кралството на тая кралица. И тъй, при двора пристигнал посланик, толкова храбър, толкова богат и толкова елегантен, че всички жени полудели по него; и дори самата кралица имала неблагоразумието да му подари — без съмнение като спомен за начина, по който уреждал държавните работи — някакъв накит, толкова забележителен, че не можел да се замени. Тъй като тоя накит бил подарен от краля, министърът посъветвал краля да каже на кралицата, че иска да я види на близкия бал с накита. Безполезно е да ви казвам, ваше високопреосвещенство, че министърът е знаел от сигурен източник , че накитът бил у посланика, а посланикът заминал много далеч, отвъд моретата. Великата кралица била изгубена, изгубена като последната от поданиците си, защото падала от висотата на своето величие.

— Наистина! — каза Мазарини.

— Е добре, ваше високопреосвещенство, четирима души решили да я спасят. Тия четирима души не били нито принцове, нито херцози, нито могъщи хора, нито дори богати хора: просто четирима войници с възвишено сърце, сигурна ръка и остра шпага. Те тръгнали. Министърът знаел за заминаването им и поставил по пътя им хора, които трябвало да не ги допуснат до целта. Тримата били извадени от строя от многобройните нападатели; един само стигнал пристанището, убил или ранил искащите да го спрат, преминал морето и донесъл накита на великата кралица; тя го сложила на рамото си в определения ден и министърът едва ли не бил изгонен. Какво ще кажете за тоя подвиг, ваше високопреосвещенство?

— Великолепно! — каза Мазарини замислено.

— Е добре, аз зная десет такива истории. Мазарини не отговори: той мислеше. Минаха пет-шест минути.

— Нямате ли повече въпроси към мене, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор.

— Как не, и господин д’Артанян беше един от четиримата, казвате?

— Той водеше цялата работа.

— А кои бяха другите?

— Ваше високопреосвещенство, позволете ми да предоставя на господин д’Артанян да ви каже имената им. Те бяха негови приятели, а не мои; само той може да има известно влияние върху тях, а аз не зная дори истинските им имена.

— Вие нямате доверие в мене, господин дьо Рошфор. Е добре, ще бъда откровен докрай: аз имам нужда от вас, от него, от всички!

— Да започнем от мене, ваше високопреосвещенство, тъй като изпратихте да ме потърсят и съм тук, после ще преминете на другите. Не се чудете на любопитството ми:

когато човек е прекарал пет години в затвор, много му се иска да знае къде ще го изпратят.

— На вас, драги ми господин дьо Рошфор, поверявам особено място; ще отидете във Венсен, където е затворен господин Бофор: ще го пазите, без да сваляте очи от него. Е, какво ви е?

— Вие ми предлагате нещо невъзможно — отговори Рошфор, като поклати разочаровано глава.

— Как, невъзможно? Че защо е невъзможно?

— Защото господин дьо Бофор е един от моите приятели или по-скоро аз съм един от неговите; забравихте ли, ваше високопреосвещенство, че той отговаряше за мене пред кралицата?

— Оттогава господин дьо Бофор е неприятел на държавата.

— Да, ваше високопреосвещенство, възможно е; но тъй като аз не съм нито крал, нито кралица, нито министър, той не е мой неприятел и аз не мога да приема предложението ви.

— Значи ето какво наричате преданост? Поздравявам ви! Вашата преданост не ви обвързва много, господин дьо Рошфор.

— И после, ваше високопреосвещенство, вие сам разбирате, че да се излезе от Бастилията, за да се влезе във Венсен, значи само да се промени затворът.

— Кажете веднага, че сте от партията на господин дьо Бофор, това ще бъде по-откровено от ваша страна.

— Ваше високопреосвещенство, аз бях толкова дълго време затворен, че сега съм само за една партия: партията на свободния въздух. Употребете ме за каквото искате друго, изпратете ме с някаква задача, дайте ми дейна работа, но под открито небе, ако е възможно.

— Драги ми господин дьо Рошфор — каза Мазарини подигравателно, — вашето усърдие ви увлича; вие си мислите, че сте още млад човек, защото сърцето ви е младо; но силите ви изменят. Повярвайте ми: сега ви е необходима само почивка … Хей, да влезе някой!

— И така, вие не решавате нищо за мене, ваше високопреосвещенство?

— Напротив, рошвор. Бернуен влезе.

— Повикайте един пазач — каза той — и останете край мене — прибави съвсем ниско.

Влезе един пазач. Мазарини написа няколко думи, даде листа на тоя човек, после кимна с глава и каза:

— Сбогом, господин дьо Рошфор! Рошфор се поклони почтително.

— Виждам, ваше високопреосвещенство — каза той, — че ще ме заведат отново в Бастилията.

— Досетлив сте.

— Връщам се там, ваше високопреосвещенство; но, повтарям ви, грешите, че не се възползувахте от мене.

— От вас, приятеля на моите неприятели!

— Какво да се прави! Трябваше да ме направите неприятел на вашите неприятели.

— Нима си мислите, че сте само вие на тоя свят, господин дьо Рошфор? Повярвайте ми, ще намеря други, не по-лоши от вас.

— Желая ви успех, ваше високопреосвещенство.

— Добре. Вървете, вървете! Тъкмо се сетих, безполезно е да ми пишете повече, господин дьо Рошфор, писмата ви ще бъдат напусто.

— Аз извадих кестените от огъня — промърмори Рошфор, като излизаше. — И ако д’Артанян не остане доволен от мене, когато му разкажа как съм го нахвалил, мъчно ще му се угоди. Но по дяволите, къде ме водят?

Наистина, поведоха Рошфор по малката стълба вместо през чакалнята, където чакаше д’Артанян. На двора той видя каретата си и конвоя си от четирима души; но напразно се мъчеше да намери приятеля си.

„А, а! — си помисли Рошфор. — Това съвсем изменя работата! И ако по улиците има все още толкова много народ, е добре, ще се помъчим да докажем на Мазарини, че, слава богу, сме още годни за нещо друго, а не да пазим затворник.“

И той скочи в каретата тъй леко, като че ли беше на двадесет и пет години.