Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- — Добавяне
- — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XI. РАЗГОВОР
Мордаунт беше нападнат толкова неочаквано, изкачи се по стълбата под влиянието на такова смътно чувство, че не можа да събере напълно мислите си; всъщност първото му чувство беше пълно смущение, учудване и непобедим ужас, който обзема всеки човек, заловен от своя смъртен и превъзхождащ го по сила неприятел в същото време, когато той го мисли на друго място и зает с други работи.
Но щом седна, щом видя, че му се дава отсрочка с каквото и да е намерение, той събра всичките си мисли и сили.
Вместо да го уплаши, огненият поглед на д’Артанян го наелектризира, тъй да се каже, защото тоя поглед, колкото и да блестеше от разлялата се в него заплаха, беше
откровен в омразата и гнева си. Мордаунт, готов да се възползува от всеки представил се случай, за да се отърве, било със сила, било с хитрост, се сви, както прави мечката, застигната в леговището си, когато следи с неподвижен наглед поглед всички движения на ловеца, който я преследва.
Но тоя поглед се плъзна бързо по дългата и здрава шпага, която висеше на бедрото му; той сложи непринудено лявата си ръка на дръжката, премести шпагата по-близо до дясната ръка и седна, както го покани д’Артанян.
Д’Артанян чакаше навярно някоя предизвикателна дума, за да започне един от тия подигравателни или вдъхващи ужас разговори, които умееше да води с такова изкуство. Арамис си казваше съвсем тихо: „Сега ще чуем баналности“. Портос си хапеше мустака и мърмореше: „Колко церемонии, пусто опустяло, за да се смаже това змийче!“ Атос се спотайваше в ъгъла на стаята, неподвижен и бледен като мраморен барелеф, и чувствуваше, въпреки неподвижността си, че челото му се покрива с пот.
Мордаунт не казваше нищо; само когато се увери напълно, че шпагата му е под ръка, той кръстоса невъзмутимо крака и зачака.
Мълчанието не можеше да се продължи по-дълго време, без да стане смешно. Д’Артанян разбра това и тъй като той покани Мордаунт да седне, за да поприказват, сметна, че пръв трябва да започне разговора.
— Струва ми се, господине — започна той с убийствена учтивост, — че вие си променяте дрехите почти също тъй бързо, както италианските мимични комедианти, които господин кардинал Мазарини повика от Бергамо и които без съмнение ви е показвал през време на пътуването ви във Франция.
Мордаунт не отговори нищо.
— Преди малко — продължи д’Артанян — вие бяхте преоблечен, искам да кажа облечен, като убиец, а сега …
— А сега, напротив, съм в дрехи на човек, когото се готвят да убият, нали? — отговори Мордаунт със спокоен и рязък глас.
— О, господине — възрази д’Артанян, — как можете да говорите такива неща, когато се намирате в обществото на благородници и когато имате отстрани такава хубава шпага!
— Няма такава хубава шпага, господине, която да устои срещу четири шпаги и четири ножа; без да смятаме шпагите и ножовете на вашите съучастници, които ви чакат на вратата.
— Извинете, господине — продължи д Артанян, — вие се заблуждавате; тия, които ни чакат на вратата, не са наши съучастници, а наши слуги. Аз държа на строгата истина.
Мордаунт отговори само с усмивка, която сви иронично устните му.
— Но не е там работата — продължи д Артанян — и аз се връщам на моя въпрос. Имах голямата чест да ви попитам, господине, защо си променихте външността? Струва ми се, че маската ви беше много подходяща; прошарената брада ви седеше чудесно, а пък секирата, с която нанесохте такъв знаменит удар, също щеше да подхожда сега на лицето ви. Защо я оставихте?
— Защото си спомних сцената в Армантиер и си помислих, че ще срещна четири секири срещу една, като се намеря между четири палачи.
— Господине — отговори д’Артанян с най-голямо спокойствие, макар лекото движение на веждите му да показваше, че започва да се разгорещява, — господине, макар че сте крайно порочен и развратен, вие сте извънредно млад, за да обърна внимание на лекомислените ви думи. Да, лекомислен, защото това, което току-що казахте за Армантиер, няма никаква връзка със сегашното положение. Действително ние не можехме да предложим шпага на госпожа майка ви и да я помолим да се дуелира с нас Но на вас, господине, на един млад кавалер, който си играе с ножа и пистолета, както видяхме, и който носи такава дълга шпага, всеки има право да предложи дуел.
— Аха! — каза Мордаунт. — Значи вие желаете дуел?
И той стана с искрящ поглед, сякаш беше готов да отговори веднага на предизвикателството.
Портос стана също така, свикнал вече на такива приключения.
— Извинете, извинете — каза д’Артанян със същото хладнокръвие, — да не бързаме, защото всеки от нас желае, разбира се, да се действува по всички правила. Седнете мили Портос, и вие, господин Мордаунт, бъдете тъй добри да запазите спокойствие. Ще свършим тая работа колкото се може по-добре и аз ще бъда откровен с вас. Признайте, господин Мордаунт, че имате голямо желание да ни убиете? Поне някого от нас?
— Всички! — отговори Мордаунт. Д’Артанян се обърна към Арамис и му каза:
— Много голямо щастие е, съгласете се с това, мили Арамис, че господин Мордаунт познава тъй добре тънкостите на френския език; поне няма да има недоразумения между нас и чудесно ще уредим всичко.
След това се обърна към Мордаунт и продължи:
— Драги господин Мордаунт, трябва да ви кажа, че тия господа изпитват към вас същите добри чувства и биха били очаровани да ви убият също така. Ще ви кажа нещо повече: вероятно те ще ви убият, но като честни благородници; и ето най-доброто доказателство за това.
С тия думи д’Артанян хвърли шапката си на килима, отмести стола си до стената, даде знак на приятелите си да направят същото и се поклони на Мордаунт с чисто френска учтивост.
— На ваше разположение съм, господине — продължи той. — Ако нямате нищо да възразите срещу честта, която искам от вас, тогава да започнем, ако обичате. Моята шпага е по-къса от вашата, наистина, но няма значение. Надявам се, че ръката ще попълни тоя недостатък.
— Стой! — каза Портос и се приближи. — Аз ще започна пръв; и без риторика!
— Позволете, Портос — намеси се Арамис.
Атос не направи никакво движение, сякаш беше статуя; дори дишането му като че ли спря.
— Господа, господа, успокойте се — каза д’Артанян, — ще дойде и вашият ред. Погледнете очите на господина и прочетете в тях благотворната омраза, която му вдъхваме; вижте как сръчно изтегли шпагата си от ножницата; вижте с какво внимание се озърта, да не би нещо да му попречи. Е добре, не доказва ли всичко това, че господин Мордаунт умее да върти шпагата и че много скоро ще ме смените, ако допусна това? Останете спокойно на местата си като Атос, от който ви препоръчвам да вземете пример, и ми оставете инициативата, която взех. Впрочем — продължи той и изтегли шпагата си с ужасно движение — аз имам лична сметка с господина и ще започна пръв. Аз желая, аз искам това!
За първи път д’Артанян употреби тая дума, като говореше с приятелите си. Дотогава той се задоволяваше да я мисли.
Портос отстъпи. Арамис сложи шпагата си под мишница. Атос оставаше неподвижен в тъмния си ъгъл, но не спокоен, както каза д’Артанян, а, напротив, задушаваше се, едва дишаше.
— Сложете обратно шпагата си в ножницата, кавалере — каза д’Артанян на Арамис, — господинът може да ви заподозре в намерения, каквито нямате.
След това се обърна към Мордаунт.
— Господине — му каза той, — чакам ви.
— А аз, господа, ви се чудя. Вие спорите кой да започне дуел с мене, без да поискате мнението ми, а струва ми се, че това ме засяга отчасти и мене. Аз ви мразя четиримата, това е вярно, но в различна степен. Надявам се да ви убия четиримата, но имам по-голям шанс да убия първия, отколкото втория, втория, отколкото третия и третия, отколкото последния. Затова искам да ми дадете правото да си избера противника. Ако ми откажете това право, убийте ме, убийте ме, но няма да се бия.
Четиримата приятели се спогледаха.
— Това е справедливо — казаха Портос и Арамис, като се надяваха, че изборът ще падне на тях.
Атос и Арамис мълчаха; но мълчанието им изразяваше съгласие.
— И така — рече Мордаунт сред дълбокото и тържествено мълчание, което царуваше в тая тайнствена къща, — и така аз избирам за пръв свой противник този от вас, който, не смятайки се повече за достоен да носи името граф Дьо Ла Фер, се е нарекъл Атос.
Атос скочи от стола си, сякаш някаква пружина го изправи на крака. Но за голямо учудване на приятелите си, след като постоя малко неподвижен и мълчалив, поклати глава и каза:
— Господин Мордаунт, всеки дуел между нас двама е невъзможен. Направете на някой друг тая чест, с която ме удостоихте.
И седна отново.
— А, ето вече един се уплаши — рече Мордаунт.
— Гръм и мълния! — извика д’Артанян, като скочи към младия човек. — Кой каза тук, че Атос се е уплашил?
— Нека си говори, д’Артанян — продължи Атос с тъжна и презрителна усмивка.
— Това ли е решението ви, Атос? — попита гасконецът.
— Неотменимо.
— Добре, да не говорим повече за това.
След това се обърна към Мордаунт и продължи:
— Чухте, господине, граф дьо Ла Фер не иска да ви направи честта да кръстоса шпагата си с вас. Изберете някого от нас вместо него.
— Щом не се бия с него, все ми е едно с кого ще бъде — отвърна Мордаунт. — Сложете имената си в една шапка и ще изтегля наслуки.
— Добра идея — каза д’Артанян.
— Действително това средство решава всичко — забеляза Арамис.
— Как не се сетих за това — рече Портос, — а пък е
толкова просто!
— Хайде, Арамис — каза д’Артанян, — напишете имената ни с тоя хубав ситен почерк, с който пишехте на Мари Мишон, за да я предупредите, че майката на господина възнамерява да убие милорд Бъкингам.
Мордаунт понесе тая нова атака, без да му трепне окото; той стоеше прав, със скръстени ръце и изглеждаше толкова спокоен, колкото може да бъде човек в неговото положение. Това беше гордост, ако не смелост, а тя прилича много на смелостта.
Арамис се приближи до писалищната маса на Кромуел. откъсна три еднакви листчета, написа на първото името си, а на двете останали имената на другарите си и ги показа на Мордаунт, който, без да ги чете, направи знак с глава, че напълно му вярва. След това ги сви на тръбички, сложи ги в една шапка и ги подаде на младия човек.
Мордаунт бръкна в шапката, извади едно от трите листчета и го хвърли презрително на масата, без да го чете.
— А, змийче! — измърмори д’Артанян. — Бих дал всичките си шансове за чина мускетарски капитан, само на това листче да бъде моето име!
Арамис разви листчето; но колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен и хладнокръвен, виждаше се, че гласът МУ трепере от омраза и желание за дуел.
— Д’Артанян.! — прочете той с висок глас.
Д’Артанян извика от радост.
— А! Значи има небесно правосъдие! — извика той.
След това се обърна към Мордаунт и прибави:
— Надявам се, господине, че сега нямате никакво възражение, нали?
— Никакво, господине — отвърна Мордаунт, като изтегли на свой ред шпагата си и опря върха й на ботуша си.
Щом се увери, че желанието му ще се изпълни и че неговият човек няма да се изплъзне, д’Артанян си възвърна цялото спокойствие и хладнокръвие и дори бавността, с каквато обикновено се приготвяше за тая важна работа, която се нарича дуел. Той засука бързо маншетите си и изтърка подметката на десния си крак в паркета, което не му попречи да забележи, че Мордаунт хвърли повторно около себе си особен поглед, забелязан вече веднъж от него. — Готов ли сте, господине? — попита той най-после.
— Аз ви чакам, господине — отговори Мордаунт, като вдигна глава и обгърна д’Артанян с поглед, изразът на който не може да се опише.
— Тогава пазете се, господине — каза гасконецът, — защото много добре владея шпагата.
— И аз също — отвърна Мордаунт.
— Толкова по-добре; съвестта ми ще бъде по-спокойна. Защищавайте се!
— Минутка! — спря го младият човек. — Дайде ми дума, господа, че няма да ме нападате вкупом, а подред.
— Ти искаш това само за да си направиш удоволствието да ни обидиш, малка змийо! — извика Портос.
— Не, за да ми бъде спокойна съвестта, както преди малко каза господинът.
— Това е с друга цел — промърмори д’Артанян, като поклати глава и погледна с известно безпокойство около себе си. .
— Честна дума на благородник! — казаха заедно Арамис и Портос.
— В такъв случай, господа — рече Мордаунт, — отдръпнете се в някой ъгъл като господин граф дьо Ла Фер, който, макар че не пожела да се дуелира, знае, изглежда, правилата на дуела. Направете ни място, то ни е необходимо.
— Добре — каза Арамис.
— Колко церемонии! — забеляза Портос.
— Отдръпнете се, господа — рече д’Артанян; — не трябва да даваме на господина нито най-малкия повод да се държи лошо, което той, струва ми се, желае много, въпреки цялото ми уважение към него.
Тая нова подигравка не промени безстрастното лице на Мордаунт.
Портос и Арамис се отдръпнаха в най-близкия ъгъл до тоя, където седеше Атос, така че двамата противници останаха посред стаята, осветени от пълната светлина на двете лампи, които бяха поставени върху писалищната маса на Кромуел. От само себе си се разбира, че светлината отслабваше, колкото повече се отдалечаваше от осветения център.
— Хайде, господине, готов ли сте най-после? — каза д’Артанян.
— Готов съм — отвърна Мордаунт.
Двамата направиха едновременно крачка напред и благодарение на това движение шпагите им се кръстосаха.
Д’Артанян беше извънредно добър фехтовчик, за да си позволи да се забавлява, както се казва на академичен език, да опипва противника си. Той нанесе бляскав и бърз лъжлив удар, Мордаунт го отби.
— Аха! — извика той с доволна усмивка.
И без да губи време, мислейки, че вижда пролука, нанесе прав и бърз като светкавица удар.
Мордаунт отби и тоя удар с едва забележимо движение на върха на шпагата.
— Започвам да мисля, че само се забавляваме — каза д’Артанян.
— Да — промърмори Арамис, — но забавлявайте се предпазливо.
— Пусто да остане! Внимавайте, приятелю — обади се Портос.
Мордаунт се усмихна на свой ред.
— А, господине, каква отвратителна усмивка! — извика д’Артанян. — Дяволът ви е научил да се усмихвате така, нали?
Мордаунт отговори само с опит да избие шпагата на Д’Артанян. Гасконецът не очакваше да срещне толкова сила в това слабо наглед тяло. Но той също тъй ловко отби удара на Мордаунт и шпагата на противника му се
плъзна по дължината на неговата шпага, без да засегне гърдите му. Мордаунт направи бързо крачка назад. — А, вие отстъпвате — каза д’Артанян, — вие завивате? Както обичате, аз печеля от това: не виждам злата ви усмивка. Ето съвсем съм на сянка. Толкова по-добре! Не можете да си представите, господине, какъв лъжлив поглед имате, особено когато ви е страх. Погледнете в очите ми и ще видите това, което вашето огледало няма да ви покаже никога: честен и откровен поглед. г Мордаунт не отговори нищо на тоя поток от думи, не много изящен, но присъщ на д’Артанян, който имаше за принцип да занимава противника си. Той отстъпваше, като продължаваше да завива, и най-после успя да си размени мястото с д’Артанян.
Усмихваше се все повече и повече. Тая усмивка започна да безпокои гасконеца.
„Хайде, хайде, трябва да свършим — помисли си д’Артанян. — Тоя проклетник има железни крака. Напред!“ И на свой ред нападна Мордаунт, който продължи да отстъпва, но очевидно с някаква цел, без да направи нито една грешка, от която д’Артанян да може да се възползува, и без да сваля нито за миг шпагата си от линията. Но тъй като дуелът се водеше в стая и дуелиращите се имаха малко място, Мордаунт допря, крак до стената и се опря с лявата ръка на нея.
— А! — каза д’Артанян. — Сега вече няма къде да отстъпвате, драги приятелю! Господа — продължи той, като стисна устни и се намръщи, — виждали ли сте някога скорпион, закован на стена? Не? Е добре, сега ще видите…
В една секунда д’Артанян нанесе три ужасни удара на Мордаунт. Но и трите го засегнаха съвсем леко. Д’Артанян не можеше да разбере каква е тая работа. Тримата приятели гледаха със затаен дъх и с пот на челото.
Най-после д’Артанян, приближил се твърде много, отстъпи на свой ред крачка назад, за да подготви или по-скоро да нанесе четвърти удар; за него дуелът, като шахматната игра, беше обширна комбинация, на която всички подробности произтичаха една от друга. Но в тоя миг, когато след бързо лъжливо движение той нападна със светкавична бързина, стената сякаш се разцепи на две: Мордаунт изчезна в зиналия отвор и шпагата на д’Артанян, попаднала между двете стени, се счупи, като че ли беше от стъкло.
Д’Артанян направи крачка назад. Стената се затвори.
Докато се защищаваше, Мордаунт отстъпваше към тайната врата, през която, както видяхме, излезе Кромуел. Щом я достигна, той потърси с лявата ръка копчето и го натисна; след това изчезна, както в театъра изчезват злите духове, които могат да минават през стените.
Гасконецът избълва страшно проклятие, на което от другата страна на стената отговори див смях, зловещ смях, който смръзна кръвта дори на скептика Арамис.
— Тук, господа! — викна д’Артанян. — Да издъним тая врата.
— Това е дяволът в човешки образ! — извика Арамис, като дотича при зова на приятеля си.
— Той ще ни се изплъзне, пусто да остане, ще ни се изплъзне! — изрева Портос, като налегна с широкото си рамо вратата, която не се помръдна дори, задържана от някаква тайна пружина.
— Толкова по-добре! — глухо промърмори Атос.
— Подозирах това, пусто опустяло! — каза д’Артанян, като се изтощаваше в напразни усилия. — Подозирах го. Когато тоя мръсник почна да се върти по стаята, предвиждах някоя безчестна маневра, досещах се, че крои нещо. Но кой можеше да очаква това?
— Това е страшно нещастие, което ни изпраща дяволът, приятелът му! — извика Арамис.
— Това е явно щастие, което ни изпраща сам бог! — каза Атос с нескривана радост.
— Наистина вие се излагате, Атос! — отвърна д’Артанян, като сви рамене и изостави вратата, която решително не искаше да се отвори. — Как можете да говорите такива неща на хора като нас, пусто опустяло? Значи вие не разбирате положението?
— Какво има? Какво положение? — попита Портос.
— В тая игра който не убие, ще бъде убит — отговори д’Артанян. — Позволете да узная сега, мили мой, влиза ли във вашите изкупителни обряди господин Мордаунт да
ни принесе в жертва на синовната си любов? Ако е такова мнението ви, кажете го откровено.
— О, д’Артанян, приятелю мой!
— Може ли да се гледат нещата от тая гледна точка? Тоя подлец ще ни изпрати сто войници, които ще ни скълцат на прах в тоя хаван на господин Кромуел. Хайде, приятели, на път! Ако останем тук само пет минути, свършено е с нас.
— Да, имате право, на път! — казаха Атос и Арамис.
— А къде ще отидем? — попита Портос.
— В странноприемницата, мили приятелю, да дигнем пъртушините и конете си; а оттам, ако е рекъл господ, право във Франция, където поне зная как са построени къщите. Нашата фелука ни чака; бога ми, това е голямо щастие за нас.
И превръщайки думите в дела, д’Артанян сложи счупената си шпага в ножницата, вдигна шапката си, отвори вратата към стълбата и слезе бързо, последван от тримата си другари.
На вратата бегълците срещнаха слугите си и ги попитаха за Мордаунт: те не бяха видели да излиза никой.