Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vingt ans après, 1845 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Любен Велчев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 67 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (26 декември 2006)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ПРИКЛЮЧЕНИЯ, НАУЧНА ФАНТАСТИКА“
Александър Дюма ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Редактор Иван Иванов. Илюстрации F. дьо Ла Незиер. Корица и обложка Петър Петров. Художествен редактор Тончо Тончев. Технически редактор Катя Бижева. Коректор Елена Иванова
Дадена за печат на 15.VII.1970 година. Излязла от печат на XI.X 1970 година. Издателски коли 46,89. Цена 2,49 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС. Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
София 1970
Alexandre Dumas Vingt ans apres
Paris, Calmann Levy, editeur
История
- — Добавяне
- — Оправяне на бележки под линия (има още доста в суров вид)
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Двадесет години по-късно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Двадесет години по-късно | |
Vingt ans après | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Създаване | |
Първо издание | 1845 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Тримата мускетари“ |
Следваща | „Виконт дьо Бражелон“ |
Двадесет години по-късно в Общомедия |
„Двадесет години по-късно“ (на фр. Vingt Ans Après) е продължението на романа Тримата мускетари на Александър Дюма - баща. Публикуван е за пръв път през 1845 г. Следващата, последна, част от трилогията е Виконт дьо Бражелон.
Сюжет
Развити са характерите на главните герои от първата част на трилогията, които сега са разделени от политическите си убеждения – докато Атос и Арамис подкрепят каузата на принцовете, Д'Артанян и Портос са на страната на Мазарини. Въпреки това неразделните приятели отново се събират и оказват помощ на английския крал Чарлз I. Появяват се и нови герои като Раул (виконт дьо Бражелон), синът на Атос. Действието се развива между 1648 и 1649 г. по време на Фрондата.
Външни препратки
- „Двадесет години по-късно“ на сайта „Моята библиотека“
XXXI. ПЛОЩАД РОЯЛ
Четиримата стигнаха мълчаливо до средата на Площада. Но тъй като в това време луната се показа иззад облаците, те разсъдиха, че на това открито място лесно ще ги видят. Затова отидоха под липите, където сянката беше по-гъста.
Туктаме имаше пейки. Четиримата се спряха пред една от тях. Атос направи знак — д’Артанян и Портос седнаха. Атос и Арамис останаха прави пред тях.
Настъпи късо мълчание, през което всеки се затрудняваше да започне пръв обяснението.
— Господа — заговори Атос, — присъствието ни на тая среща доказва силата на старото ни приятелство. Всички са налице, значи никой не може да си хвърли укор за каквото и да било.
— Слушайте, господин графе — каза д’Артанян, — вместо да си казваме комплименти, които може би никой от нас не заслужава, да се обясним като честни хора.
— Точно това желая и аз — отговори Атос. — Аз съм откровен, говорете и вие съвсем откровено: можете ли да ме укорите в нещо мене или господин абата д’Ербле?
— Да — каза д’Артанян. — Когато имах честта на ви видя в замъка Бражелон, аз ви носех предложения, които вие разбрахте. Вместо да ми отговорите като истински приятел, вие ме изиграхте като дете и това приятелство, което възхвалявате, не се разби вчера, когато кръстосахме шпагите си, а по-рано, когато се преструвахте в замъка си.
— Д’Артанян! — промълви Атос с кротък укор.
— Вие поискахте да бъда откровен — продължи д’Артанян, — откровен съм. Вие ме питате какво мисля, и аз ви казвам. А сега същото трябва да кажа н на вас, господин абат д’Ербле. С вас постъпих по същия начин и вие също ме измамихте.
— Наистина, господине, вие сте чуден човек — отговори Арамис. — Вие дойдохте при мен с предложения, но направихте ли ги? Не, вие ме сондирахте, нищо повече. Е, какво ви казах? Че Мазарини е педант и че не бих служил на Мазарини. Но това не е всичко. Казах ли ви, че не бих служил на друг? Напротив, струва ми се, дадох ви да разберете, че държа страната на принцовете. Дори, ако не се лъжа, се шегувахме много весело над възможността, че кардиналът ви поръча да ме арестувате. Нима не принадлежите към политическа партия? Да, без съмнение. Тогава защо и ние да не принадлежим? Вие си имахте тайна, както и ние; не си ги разменихме, толкова по-добре: това доказва, че умеем да пазим тайните си.
— Не ви укорявам в нищо, господине — каза д’Артанян, — и ако анализираме вашите постъпки, правя го само защото господин граф дьо Ла Фер заговори за приятелството.
— А какво намирате в моите постъпки? — високомерно попита Арамис.
Кръвта нахлу веднага в главата на д’Артанян. Той стана и отговори:
— Намирам, че вашите постъпки са постъпки на йезуитски възпитаник.
Като видя, че д’Артанян става, Портос стана също. Четиримата мъже стояха със заплашителен вид един срещу друг.
При отговора на д’Артанян, Арамис направи движение, като че, искаше да улови шпагата си, но Атос го спря.
— Д’Артанян — каза той, — вие идвате тук, тая вечер, съвсем разярен от вчерашното ни приключение. Д’Артанян, мислех, че у вас има достатъчно величие на духа и че двадесетгодишното приятелство ще устои пред нараненото за четвърт час самолюбие. Хайде, кажете ми направо. Можете ли да ме укорите в нещо? Ако съм виновен, ще си призная вината.
Дълбокият и мелодичен глас на Атос имаше все още старото си влияние върху д’Артанян, докато гласът на Арамис, станал остър и креслив в минути на лошо настроение, само го дразнеше. Затова той отговори на Атос:
— Мисля, господин графе, че трябваше да ми се доверите в замъка Бражелон и че господинът — той посочи Арамис — трябваше да направи същото в манастира си. Тогава не бих се впуснал в начинание, в което вие трябваше да ми преградите пътя. Обаче не ме смятайте за глупак само защото бях скромен. Ако бях поискал да узная точно каква е разликата между хората, които господин д’Ербле приема по въжената стълба, и ония, които приема по дървената, аз бих го накарал да говори.
— Защо се месите! — извика Арамис побледнял от гняв при мисълта, че д’Артанян го е следил и че го е видял с госпожа дьо Лонгвил.
— Меся се в онова, което ме засяга, и умея да се преструвам, че не съм видял онова, което не ме засяга. Но мразя лицемерите и в тази категория слагам мускетарите, които се преструват на абати, и абатите, които се преструват на мускетари. — И като се обърна към Портос. той прибави: — Ето и този господин е на моето мнение.
Портос, който не беше проговорил нито една дума до сега отговори само с една дума и едно движение.
Той казва „да“ и се улови за шпагата. Арамис отскочи назад и изтегли своята. Д’Артанян беше готов да нападне или да се защитава.
Тогава Атос протегна ръка с движение, присъщо само на него, бавно извади шпагата заедно с ножницата, счупи я на коляното си и хвърли двете парчета вдясно.
След това се обърна към Арамис и каза:
— Арамис, счупете и вие шпагата си, Арамис се поколеба.
— Така трябва! — рече Атос. След това прибави по-бавно и по-кротко: — Аз искам така.
Тогава Арамис, още по-бледен, но покорен от тая постъпка, победен от тоя глас, счупи в ръцете си гъвкавото острие, скръсти ръце и зачака, като трепереше от ярост.
Това движение накара д’Артанян и Портос да отстъпят. Д’Артанян съвсем не изтегли шпагата си, а Портос сложи обратно своята в ножницата.
— Никога — каза Атос и повдигна бавно дясната си ръка към небето, — никога, кълна се пред бога, който ни вижда и чува в тази тържествена нощ, никога шпагата ми няма да докосне вашите шпаги, никога очите ми няма да ви погледнат с гняв, никога сърцето ми няма да забие от омраза към вас. Ние живяхме заедно, мразехме и обичахме заедно; ние проливахме кръвта си заедно и кръвта ни се смеси. Ще кажа нещо повече; може би между нас има друга връзка, по-силна от приятелството — връзката на престъплението. Ние четиримата съдихме, осъдихме и наказахме със смърт едно човешко същество, което може би нямахме прано да премахнем от тоя свят, макар че то принадлежеше по-скоро на ада, отколкото на земята. Д’Артанян, аз съм ви обичал винаги като мой син. Портос, ние спахме десет години един до друг. Арамис ви е също така брат, както и на мен, защото Арамис ви е обичал, както аз ви обичам още, както ще ви обичам винаги. Какво може да бъде кардинал дьо Мазарини за нас, които надвихме ръката и сърцето на човек като Ришельо? Какво може да бъде един или друг принц за нас, които затвърдихме короната върху главата на една кралица? Д’Артанян, аз ви моля за извинение, задето вчера кръстосах шпагата си с вас. Арамис също се извинява пред Портос. А сега ме мразете, ако можете, но аз, кълна ви се, че въпреки вашата омраза ще храня само чувство на уважение и приятелство към вас. Сега повторете думите ми, Арамис, и после, ако те искат и ако вие искате, ще се разделим като стари приятели завинаги.
Настъпи минута на тържествено мълчание. Арамис го прекъсна.
— Кълна се — каза той със спокойно лице и ясен поглед, но с глас, който трептеше още от последното вълнение, — кълна се, че не чувствувам вече омраза към тия, които ми бяха приятели; съжалявам, че докоснах шпагата ви, Портос. Кълна се най-после, че не само шпагата ми няма да се насочи никога към вашите гърди, но и че в дъното на душата ми няма да остане занапред дори и сянка от враждебни чувства към вас. Да вървим, Атос.
Атос се накани да тръгне.
— О, не, не, не си отивайте! — извика д’Артанян, увлечен от един от тия неудържими пориви, които издаваха горещата му кръв и вродената му чистосърдечност. — Не си отивайте, защото също искам да дам клетва. Кълна се, че бих дал последната си капка кръв, последното късче от тялото си, за да запазя уважението на такъв човек като вас, Атос, и приятелството на такъв човек, като вас, Арамис.
И той се хвърли в прегръдките на Атос.
— Сине мой! — продума Атос и го притисна до сърцето си.
— А аз не се кълна в нищо — каза Портос, — но се задушавам, пусто да остане! Ако ми се наложеше да се бия с вас, мисля, че бих се оставил да ме пронижете, защото само вас съм обичал на този свят.
И като заплака, честният Портос се хвърли в прегръдките на Арамис.
— Приятели мои — каза Атос, — ето на какво се надявах, ето какво очаквах от две сърца като вашите. Да, аз казах и повтарям: нашите съдби са свързани безвъзвратно, макар че вървим по различни пътища. Аз уважавам вашето мнение, д’Артанян, аз уважавам вашите убеждения, Портос; но макар че се сражавахме за противоположни каузи, нека си останем приятели; министрите, принцовете и кралете ще минат като поток, гражданската война ще угасне като пламък, но ние, ще останем ли ние? Имам предчувствието, че ще останем.
— Да — рече Д’Артанян, — нека бъдем винаги мускетари н нека единственото ни знаме бъде знаменитата салфетка от бастиона Сен Жерве, на която великият кардинал беше заповядал да извезат три лилии.
— Да — каза Арамис, — кардиналисти или фропдьори, какво значение има за нас? Да намерим отново нашите добри секунданти за дуелите, нашите предани приятели за важните работи, нашите весели другари за удоволствията!
— И всеки път — прибави Атос, — когато се срещнем в бой, само при думите „Площад Роял“ да вземем шпагите в лявата ръка, за да си подадем десница, дори и сред клане!
— Вие говорите възхитително — каза Портос.
— Вие сте най-великият от хората, които познавам — рече д’Артанян, — и далеч ги надминавате.
Атос се усмихна с неизразима радост.
— И така, решено — каза той. — Хайде, господа, дайте си ръцете! Християни ли сте поне малко?
— Ай да му се не види! — извика д’Артанян.
— В тоя случаи ще бъдем християни, за да останем верни на клетвата си — се обади Арамис.
— О, аз съм готов да се закълна, в каквото искате, дори в Мохамед! — рече Портос. — Дявол да ме вземе, ако някога съм бил тъй щастлив, както в тази минута!
И добрият Портос започна да трие все още влажните си очи.
— Някой от вас има ли кръст? — попита Атос. Портос и д’Артанян се спогледаха и поклатиха глава — само това не очакваха.
Арамис се усмихна и свали от гърдите си един диамантен кръст, който висеше на низ от бисери.
— Ето — каза той.
— Е добре — продължи Атос, — да се закълнем над тоя кръст, който въпреки материала е все пак кръст, да се закълнем във вечно приятелство, каквото и да ни се случи. И нека тази клетва свърже не само нас, но и нашите потомци. Съгласни ли сте на тая клетва?
— Да! — отговориха всички в един глас.
— Ех, предател — прошепна д’Артанян, като се наведе към ухото на Арамис. — Вие ни карате да се закълнем над кръста на една фрондьорка.