Александър Дюма
Двадесет години по-късно (87)

XXIV. ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ

След като се раздели с Ана Австрийска, Мазарини тръгна към дома си в Рюей. През тия смутни времена той пътуваше със силна охрана и дори често се преобличаше. Както вече казахме, във военни дрехи кардиналът беше много хубав благородник.

В двора на стария замък той се качи в карета и стигна до Сена в Шату. Господин принцът му даде конвой от петдесет души лека кавалерия не толкова за да го пазят, колкото за да покаже на депутатите, че генералите на кралицата се разпореждат самовластно с войските и че могат да ги изпращат, където си искат.

Атос, под бдителния надзор на Коменж, на кон и без шпага, следваше кардинала, без дума да продума. Гримо, оставен при вратата на замъка от господаря си, научи за арестуването му, когато Атос извика на Арамис; по знак на графа, без дума да продума, той застана при Арамис, сякаш нищо не се беше случило.

Наистина от двадесет и две години, откак служеше на господаря си, Гримо го беше виждал да се измъква от толкова приключения, че вече нищо не го безпокоеше.

Веднага след аудиенцията депутатите тръгнаха за Париж, тоест изпревариха кардинала с около петстотин крачки. И така, като гледаше пред себе си, Атос можеше да вижда гърба на Арамис, който със златния си колан и гордата си осанка се отделяше рязко от тълпата; той го гледаше не само защото се надяваше на приятеля си да го освободи, но и от чисто приятелско чувство.

Напротив, Арамис сякаш никак не мислеше дали Атос върви след него. Той се обърна само веднъж, в минутата, когато пристигнаха в замъка. Предполагаше, че може би Мазарини ще остави новия си пленник в малкия укрепен замък, който пазеше моста и се управляваше от един капитан на кралицата. Но това не се случи. Атос мина през Шату след кардинала.

При разклонението на пътя от Париж за Рюей Арамис пак се обърна. Тоя път предчувствието му не го измами. Мазарини зави надясно и Арамис видя как пленникът изчезна зад дърветата. В същата минута, движен от същата мисъл, Атос погледна назад. Двамата приятели си кимнаха с глава и Арамис приближи пръст към шапката си, сякаш да го поздрави. Само Атос разбра, че приятелят му е намислил нещо.

След десет минути Мазарини влизаше в двора на замъка, който другият кардинал, предшественикът му, беше построил в Рюей за себе си.

Когато кардиналът слизаше от каретата, Коменж се приближи до него.

— Ваше високопреосвещенство, де ще заповядате да настаним господин дьо Ла Фер? — попита той.

— В оранжерийния павилион, срещу павилиона, дето е караулното помещение. Искам да се оказва чест на господин граф дьо Ла Фер, макар че е пленник на нейно величество кралицата.

— Ваше високопреосвещенство — осмели се да каже Коменж, — той моли да го настанят при господин д’Артанян, който се намира, съгласно заповедта на ваше високопреосвещенство, в ловджийския павилион, срещу оранжерията.

Мазарини се позамисли.

Коменж видя, че той обсъжда положението.

— Караулът е много силен — прибави той. — Четиридесет сигурни, изпитани войници; почти всички са немци и следователно нямат никаква връзка с фрондьорите, нито имат някакъв интерес във фрондата.

— Ако поставим тия трима души заедно, господин дьо Коменж — каза Мазарини, — ще трябва да удвоим караула, а ние не сме толкова богати със защитници, за да си позволим такова разточителство.

Коменж се усмихна. Мазарини видя тая усмивка и я разбра.

— Вие не ги познавате, господин Коменж, а аз ги познавам и по това, което видях сам, и по предания. Аз им поръчах да помогнат на крал Чарлз и те извършиха чудеса, за да го спасят; само силата на съдбата попречи на милия крал Чарлз да бъде сега сред нас, в пълна безопасност.

— Но ако те са ви служили тъй добре, защо тогава ваше високопреосвещенство ги държи в затвор?

— В затвор? — повтори Мазарини. — А откога Рюей е затвор?

— Откак в него има затворници — отговори Коменж.

— Тия господа не са мои затворници, Коменж — каза Мазарини с лукавата си усмивка, — те са мои гости, толкова скъпи гости, че заповядах да поставят решетки на прозорците и заключалки на вратите в помещенията, в които живеят — толкова се страхувам да не им дотегне да

ми правят компания. И макар че на пръв поглед изглеждат затворници, аз ги уважавам много; като доказателство за това желая да посетя господин граф дьо Ла Фер, за да поприказвам насаме с него. И така, за да не попречат на разговора ни, ще го заведете, както ви казах вече, в оранжерийния павилион; вие знаете, че обикновено се разхождам там. Е, като се разхождам, ще вляза при него и ще поприказваме. Макар че всички го смятат за мой неприятел, чувствувам разположение към него и ако е благоразумен, може би ще се разберем двамата.

Коменж се поклони и се върна при Атос, който чакаше неспокойно резултата от разговора, макар да изглеждаше спокоен.

— Е, какво? — запита той гвардейския лейтенант.

— Изглежда че е невъзможно, господине — отговори Коменж.

— Господин дьо Коменж — каза Атос, — цял живот съм бил войник, следователно зная какво значи заповед; но вие бихте могли да ми направите услуга, без да нарушавате тая заповед.

— С най-голямо удоволствие, господине — отговори Коменж. — Откак узнах кой сте вие и какви услуги сте направили в миналото на нейно величество, откак узнах

колко ви е близък тоя младеж, който тъй храбро ми се притече на помощ при арестуването на тоя стар обесник Брусел, аз съм изцяло на ваше разположение — само не мога да наруша получената заповед.

— Благодаря, господине, повече и не желая; ще ви помоля за нещо, което ни най-малко няма да ви злепостави.

— Дори и да ме злепостави малко, господине — усмихнато каза господин дьо Коменж, — все пак кажете. Аз обичам господин Мазарини толкова, колкото и вие; аз служа на кралицата, което съвсем естествено ме задължава да служа и на кардинала; но аз служа на нея с радост, а на него против волята си. И така говорете, моля ви се; чакам и слушам.

— Щом няма нищо неудобно да зная, че господин д’Артанян е тук, тогава, предполагам, също така няма нищо неудобно и той да знае, че аз съм тук, нали? — попита Атос.

— За това не съм получил никаква заповед, господине.

— В такъв случай направете ми удоволствието да му поднесете моите почитания и да му кажете, че съм му съсед. Съобщете му също така и това, което ми съобщихте преди малко, тоест, че господин Мазарини ме е настанил в оранжерийния павилион, за да може да ме посети. Кажете му, че ще се възползувам от тая чест, за да смекча малко нашето пленничество.

— Което не може да продължава — прибави Коменж. — Господин кардиналът ми каза лично, че тук няма затвор.

— Но има подземни килии — усмихнато възрази Атос.

— О, това е друга работа! — отговори Коменж. — Да, зная, че има предания за тях; но един човек от низък произход като кардинала, един италианец, дошъл във Франция да търси щастие, не би се осмелил да вземе такива крайни мерки спрямо хора като нас; това би било безобразие. Всичко това беше възможно при предишния кардинал, който беше истински благородник. Но Мазарини! Хайде де! Подземните килии са кралско отмъщение, към което не трябва да прибягва едно нищожество като него. Знае се, че сте арестуван, скоро ще се узнае за арестуването на приятелите ви и цялото френско благородство ще му поиска сметка за изчезването ви. Не, не, успокойте се, от десет години подземните килии на Рюей съществуват само в приказките за деца. Не се тревожете в това отношение. От своя страна аз ще предупредя господин д’Артанян за пристигането ви тук. Кой знае, може би след две седмици и вие ще ми направите подобна услуга!

— Аз ли, господине?

— Е, разбира се! Нима не мога на свой ред да стана пленник на господин коадютора?

— Повярвайте ми, господине — каза Атос, като се поклони, — в тоя случай ще се постарая да ви угодя.

— Ще ми направите ли честта да вечеряте с мене, господин графе? — попита Коменж.

— Благодаря, господине, в лошо настроение съм и само ще прекарате лошо вечерта. Благодаря.

Тогава Коменж заведе графа в една стая на приземния етаж, в един павилион, който беше продължение на оранжерията. В тая оранжерия можеше да се влезе от един голям двор, пълен с войници и придворни. Дворът имаше формата на конска подкова. В центъра му бяха

апартаментите на господин Мазарини; от едната им страна се намираше ловджийският павилион, където беше д’Артанян, а от другата страна се намираше оранжерийният павилион, където заведоха Атос. Зад павилионите се простираше паркът.

Като влезе в определената му стая, Атос видя през прозореца, грижливо закрит с решетка, само стени и покриви.

— Каква е тая сграда? — попита той.

— Задната страна на ловджийския павилион, където са затворени вашите приятели — отговори Коменж. — За нещастие прозорците, които гледат на тая страна, са зазидани още при предишния кардинал, защото тия сгради са служили много пъти за затвор; и господин Мазарини, като ви затвори тук, само върна първото им предназначение. Ако прозорците не бяха зазидани, вие бихте имали утехата да говорите със знаци с приятелите си.

— А вие сигурен ли сте, господин дьо Коменж, че кардиналът ще ми направи честта да ме посети? — попита Атос.

— Така поне той сам ми каза, господине.

Атос въздъхна, като погледна железните решетки на прозорците.

— Да, наистина — рече Коменж, — това е почти затвор; всичко има, дори решетки на прозорците. Впрочем каква странна мисъл ви е хрумнала и на вас, на вас, цветът на благородническото съсловие: да проявявате вашата храброст и честност сред всички тия гъби на фрондата! Наистина, графе, ако бих се надявал да имам някога приятел в редовете на кралската армия, бих се спрял само на вас. Вие — фрондьор! Вие, граф дьо Ла Фер, в партията на един Брусел, на един Бланменил, на един Виол! Пфу! От това човек би си помислил, че госпожа майка ви е била жена на някой писарушка. Вие — фрондьор!

— Бога ми, драги господине, трябваше да бъда мазаринист или фрондьор — каза Атос. — Аз съпоставях дълго тия две думи и най-после се спрях на последната: тя поне е френска дума. И освен това аз съм фрондьор не с господин Брусел, с господин Бланменил и с господин Виол, но с господин дьо Бофор, господин дьо Буйон и господин д’Елбьоф, тоест с принцовете, а не с председателите, съветниците и писарушките. Впрочем приятен е резултатът

От служенето на Господин кардинала! Погледнете Тая стена без прозорци, господин дьо Коменж, тя е красноречив свидетел за благодарността на Мазарини.

— Да — разсмя се Коменж, — особено ако можеше тя Да повтори всички проклятия, с които господин д’Артанян обсипва кардинала от една седмица.

— Горкият д’Артанян! — каза Атос с тая очарователна меланхолия, която беше присъща на характера му. — Колко храбър, колко добър, колко страшен за тия, които не обичат приятелите му! Вие имате двама опасни затворници, господин дьо Коменж, и аз ви съжалявам, ако са ви поверили тия двама неукротими мъже.

— Неукротими! — усмихна се на свой ред Коменж. — Е, господине, вие искате да ме сплашите. В първия ден на затворничеството си господин д’Артанян,н викаше на дуел всички войници и всички младши офицери, сигурно за да се сдобие с шпага; това продължи и на другия ден, и дори на третия; но после стана тих и кротък като агне. Сега пее гасконски песни, които ни карат да умираме от смях.

— А господин дю Валон? — попита Атос.

— О, той е съвсем друго. Признавам, че е опасен благородник. В първия ден издъни всички врати само с рамото си и аз мислех, че ще излезе от Рюей, както Самсон е излязъл от Газа. Но след това настроението му се промени като на д’Артанян. Сега не само свикна със затворничеството си, но се и шегува с него.

— Толкова по-добре — каза Атос, — толкова по-добре.

— Нима очаквахте нещо друго? — попита Коменж. Той сравни казаното от Мазарини за затворниците му

с казаното от граф дьо Ла Фер и почувствува известно безпокойство.

От своя страна Атос помисли, че сигурно тая промяна в настроението на приятелите му се дължи на някой план, замислен от д’Артанян. И тъй като не искаше да им навреди, като ги превъзнася, той отговори:

— От тях ли? Те са буйни глави; единият е гасконец, другият — пикардиец; двамата пламват лесно, но гаснат скоро. Вие сам видяхте това и разказаното от вас само потвърждава мнението ми.

Така мислеше и Коменж. Ето защо той се оттегли успокоен и Атос остана сам в просторната стая, където, според заповедта на кардинала, се отнасяха с най-голямо уважение към него.

Впрочем за да добие пълна представа за положението си, той очакваше прословутото посещение, обещано лично от Мазарини.