Александър Дюма
Двадесет години по-късно (35)

IV. ОПРОЩЕНИЕ НА ГРЕХОВЕТЕ

Ето какво се беше случило.

Ние видяхме вече, че монахът отиде при ранения, който му препоръчаха толкова странно, не доброволно, а, напротив, по принуда. Може би той щеше да се опита да избяга, ако имаше възможност; но заплахите на двамата благородници, останалите след тях слуги, които сигурно бяха получили съответни нареждания, и най-после собствените му разсъждения накараха монаха да изиграе докрай ролята на изповедник, без да изказва открито неудоволствието си.

Щом влезе в стаята, той се приближи до възглавницата на ранения.

Палачът погледна бързо, както гледат умиращите, които нямат време за губене, в лицето на тоя, който трябваше да бъде негов утешител. Той каза с нескривано учудване:

— Вие сте много млад, отче.

— Хората, които носят тая одежда, нямат възраст — сухо отговори монахът.

— Говорете ми по-топло, отче — каза раненият, — аз имам нужда от приятел в последните минути на живота си.

— Много ли страдате? — попита монахът.

— Да, но повече душевно, отколкото телесно.

— Ние ще спасим душата ви — каза младият човек. — Но наистина ли сте бетюнският палач, както ми казаха тия хора?

— Тоест бях — бързо отвърна раненият, сякаш се страхуваше да не би името палач да го лиши от последната помощ, която търсеше, — но сега вече не съм. Преди петнадесет години предадох тая длъжност на друг. Присъствувам още на смъртните наказания, но самият аз не лишавам от живот, не!

— Значи се ужасявате от вашето занятие? Палачът въздъхна дълбоко.

— Докато лишавах от живот в името на закона и на правосъдието — каза той, — занятието ми не ми пречеше да спя спокойно, закрилян от правосъдието и закона. Но от оная ужасна нощ, когато послужих за оръдие на лично отмъщение и когато с омраза вдигнах меча над едно божие създание, от тоя ден … Палачът се спря и поклати отчаяно глава.

— Говорете — рече монахът и седна на леглото при краката на ранения: разказът, началото на който беше толкова чудно, започна да го интересува.

— О! — извика умиращият с всичката сила на дълго потискано и най-после избило навън страдание. — О, аз се опитвах да задуша угризенията си с двадесет години добри дела; премахвах вроденото зверство у ония, които проливат кръв; при всички случаи рискувах живота си, за да спася живота на хора, които се намираха в опасност; запазих за земята човешки създания в замяна на живота, който й бях отнел. Това не е всичко; парите, които спечелих при упражняването на занаята си, раздадох на бедните; станах постоянен посетител на черквите; хората, които бягаха от мене, свикнаха да ме виждат. Всички ми простиха, дори някои ме обикнаха; но мисля, че бог не ми е простил, защото споменът за това наказание ме преследва непрекъснато и всяка нощ пред мен сякаш изниква сянката на тая жена.

— Жена? Значи вие сте убили жена? — извика монахът.

— И вие също! — извика палачът. — И вие употребихте тая дума, която кънти в ушите ми: убил! Значи съм убил, а не съм наказал! Значи съм убиец, а не палач!

Той изпъшка и затвори очи.

Монахът се уплаши навярно да не би той да умре, без да каже нищо повече, защото побърза да прибави:

— Продължавайте, не зная нищо, и когато свършите разказа си, бог и аз ще бъдем съдии.

— О, отче — продължи палачът, без да отваря очи, сякаш се боеше да не види нещо страшно, — ужасът, които не можах никога да надвия, се удвоява особено когато се мръкне и преминавам река. Тогава ми се струва, че ръката ми натежава, като че ли държи още Меча; че водата става кървавочервена и че всички звуци на природата — шепотът на дърветата, шумът на вятъра, плясъкът на вълните — се сливат в един плачеш, отчаян, страшен глас, който ми вика: „Да се изпълни божието правосъдие!“

— Бълнуване! — промърмори монахът и поклати глава.

Палачът отвори отново очи, направи усилие, за да се обърне към младия човек, и го сграбчи за ръката.

— Бълнуване — повтори той, — бълнуване, казвате вие? О, не, защото това беше вечер, защото аз хвърлих тялото й в реката, защото думите, които повтаря съвестта ми, тия думи ги изрекох аз в гордостта си: след като бях инструмент на човешкото правосъдие, аз си въобразих, че съм станал инструмент на божието правосъдие.

— Но как се случи това? Разкажете — каза монахът.

— Беше вечер; при мен дойде един човек и ми показа заповед; последвах го. Четирима други господа ме чакаха. Отведоха ме с маска на лицето. Аз реших да се възпротивя, ако услугата, която искат от мене, ми се види несправедлива. Извървяхме пет-шест левги, мрачни, мълчаливи и почти без да разменим нито дума; най-после през прозорците на малка колиба ми посочиха една жена, облакътена на масата, и ми казаха: „Ето тази, която трябва да екзекутирате“.

— Ужас! — рече монахът. — И вие се подчинихте?

— Отче, тая жена беше чудовище: разправяха, че тя отровила втория си съпруг, опитала се да убие девера си, който беше между тия мъже; току-що беше отровила една млада жена, нейна съперница, а преди да напусне Англия, разправяха, накарала да пронижат с нож любимеца на краля.

— Бъкингам? — извика монахът.

— Да, Бъкингам.

— Значи тая жена е била англичанка?

— Не, тя беше французойка, но омъжена в Англия, Монахът побледня, изтри челото си и отиде да затвори вратата с мандалото. Палачът помисли, че го напуска, и падна на леглото, като изстена.

— Не, не, тук съм — рече монахът и се приближи бързо до него. — Продължавайте: кои бяха тия хора?

— Единият беше чужденец, англичанин, струва ми

се. Другите четирима бяха французи и носеха мускетарски униформи.

— Как се казваха? — попита монахът.

— Не зная. Зная само, че четиримата други наричаха англичанина милорд.

— И тая жена беше хубава?

— Млада и хубава! О, да, истинска хубавица! Аз като че ли сега я виждам как тя се молеше, коленичила в краката ми и отметнала глава назад. После не можах да разбера никога как отсякох тая тъй хубава и тъй бледна глава.

Монахът като че ли изпитваше необикновено вълнение. Той трепереше с цялото си тяло; виждаше се, че иска да запита нещо, но не се решаваше.

Най-после направи страшно усилие над себе си и

каза:

— Как се казваше тая жена?

— Не зная. Както ви казах, тя се омъжвала два пъти, както изглежда: първия път във Франция, а втория — в Англия.

— И беше млада, казвате?

— На двайсет и пет години.

— Хубава?

— Очарователна.

— Руса?

— Да.

— С дълга коса, която падаше чак до раменете,

нали?

— Да.

— С чудно изразителни очи?

— Когато искаше. О, да, точно така!

— С необикновено приятен глас?

— Откъде знаете това?

Палачът се облакъти в леглото и впери уплашен поглед в монаха, който беше побледнял като мъртвец

— И вие я убихте! — каза монахът. — Вие послужихте за оръдие на тия страхливци, които не смееха да я убият сами! Вие не се съжалихте над младостта, над хубостта, над слабостта! Вие убихте тая жена?

— Уви! — отговори палачът. — Казак ви, отче, че Под ангелската външност в тая жена се криеше адски Дух, и когато я видях, когато си спомних всичкото зло, което ми причини на мен самия …

— На вас? Че какво е могла да ви причини на вас? Говорете.

— Тя съблазни и погуби брат ми, който беше свещеник; тя избяга с него от манастира му.

— С брат ти?

— Да. Брат ми беше първият й любовник: тя стана причина за смъртта на брат ми. О, отче, отче, не ме гледайте така! О, нима съм толкова грешен? О, нима няма да ми опростите греховете?

Монахът придаде друг израз на лицето си.

— Да, да — каза той, — ще ви ги опростя, ако ми кажете всичко!

— О, всичко, всичко, всичко! — извика палачът.

— Тогава отговаряйте. Ако тя е съблазнила брат ви … казахте, че го е съблазнила, нали?

— Да

— Ако тя е причинила смъртта му… казахте, че е причинила смъртта му, така ли?

— Да — повтори палачът.

— Тогава вие трябва да знаете моминското и име, а?

— О, боже мой, боже мой! — извика палачът. — Струва ми се, че умирам. Опростете ми греховете, отче, опростете ми греховете!

— Кажи името й! — извика монахът. — И ще ти ги опростя.

— Тя се казваше… боже мой, съжалете се над мен! — промърмори палачът.

И той се отпусна в леглото бледен, разтреперан; като че ли смъртта вече настъпваше.

— Името й! — повтори монахът, като се наведе над него, сякаш желаеше да изтръгне от него това име, ако той не поиска да му го каже. — Името й! … Говори или няма да получиш опрощение!

Умиращият като че събра всичките си сили. Очите на монаха светнаха.

— Ан дьо Бюей! — прошепна раненият.

— Ан дьо Бюей! — извика монахът, като се изправи и повдигна ръце към небето. — Ан дьо Бюей! Ти каза Ан дьо Бюей, нали?

— Да, да, така беше името й … а сега опростете ми греховете, защото умирам.

— Аз, да ти ги опростя! — възрази монахът със

смях, от който настръхна косата на умиращия. — Аз, да ти ги опростя? Аз не съм свещеник!

— Вие не сте свещеник! — извика палачът. — Тогава кой сте вие?

— Ще ти го кажа и аз, нещастнико!

— О, боже. божичко!

— Аз съм Джон Франсис лорд Уингър!

— Не ви познавам! — извика палачът.

— Чакай, чакай, ще ме познаеш! Аз съм Джон Франсис лорд Уинтър — повтори той — и тази жена …

— И тази жена?

— Беше майка ми.

Палачът извика ужасено — това беше първият вик, който се чу навън.

— О, простете ми, простете ми — промърмори той, — ако не от името на бога, поне лично от себе си; ако не като свещеник, поне като син.

— Да ти простя? — извика лъжливият монах. — На тебе? Бог ще ти прости може би, но аз — никога!

— Смилете се! — каза палачът и протегна ръце към

него.

— Няма милост за оня, който не е имал милост. Умри непокаян, умри отчаян, умри и бъди проклет!

Той извади изпод расото си един нож, заби го в гърдите му и каза:

— На, ето моето опрощение на греховете!

Тогава се чу вторият вик, по-слаб от първия, последван от дълго изохкване.

Палачът, който се беше надигнал, падна отново по гръб в леглото. А монахът, без да извади ножа от раната, изтичА до прозореца, промъкна се в конюшнята, взе мулето си, излезе през една задна врата, изтича до най-близките дървета, хвърли там монашеските си Дрехи, извади от чантата си кавалерски костюм, преоблече се, стигна пеша до първата пощенска станция, взе един кон и продължи с най-голяма бързина пътя си към Париж.