Александър Дюма
Двадесет години по-късно (23)

XXIII. АБАТЪТ СКАРОН

На улица де Турнел имаше едно жилище, което познаваха всички носачи на столове носилки и всички лакеи на Париж. И все пак това жилище не беше нито на голям благородник, нито на банкер. Там не даваха угощения, не играеха никога и съвсем не танцуваха.

Но то беше сборно място на висшето общество и цял Париж ходеше там.

Това жилище беше на малкия Скарон.

У тоя остроумен абат толкова се смееха, толкова се разказваха новини и тия новини толкова бързо се коментираха, раздробяваха и се превръщаха или в приказки, или в епиграми, че всеки искаше да прекара един час с малкия Скарон, да чуе какво казва и да пренесе чутото на друго място. Мнозина изгаряха също от желание да си кажат думата и ако тя беше забавна, те ставаха желани гости.

Абат Скарон, който впрочем беше абат само защото владееше абатство, а не защото принадлежеше към духовното съсловие, живееше преди в Ман и беше един от най-гиздавйте пребендари1. Веднъж, през време на карнавала, той поиска да развесели прекомерно тоя славен град, на който беше душата; накара слугата си да го намаже с мед, разпори един пухен дюшек, оваля се в пуха и се превърна в най-фантастично пернато животно, каквото можеше да се види. В тоя необикновен костюм тръгна да прави посещения на своите приятели и приятелки: най-напред тичаха след него зяпнали, после засвиркаха по него, носачите го заругаха, децата започнаха да хвърлят камъни по него и той се видя принуден да бяга, за да се спаси от обстрелванията. Но Щом се спусна да бяга, всички го последваха: преследван, притиснат, блъскан от всички страни, Скарон видя само едно средство да се избави от тая свита — да се хвърли в реката. Той плуваше като риба, но водата беше студена като лед. Скарон бе изпотен, простуди се и когато достигна другия бряг, се схвана.

——

Пребендар — лице, което заема длъжност, свързана С получаването на доход от църковно владение.

 

Тогава опитаха всички познати средства, за да му върнат подвижността на крайниците: толкова го мъчиха с лекуването, че той изгони всички лекари, като заяви, че предпочита болестта; после се завърна в Париж, където вече се славеше със своя ум. Там си поръча кресло, собствено изобретение, и в това кресло посети една сутрин кралица Ана Австрийска; очарована от ума му, тя го запита дали не желае някаква титла.

— Да, ваше величество, има една титла, която много бих желал да получа — отговори Скарон.

— Коя? — попита Ана Австрийска.

— Титлата „болен на ваше величество“.

И Скарон получи името болен на кралицата с една пенсия от хиляда и петстотин ливри.

От тая минута, спокоен вече за бъдещето, Скарон заживя весело, като ядеше капитала и дохода си.

Но веднъж един пратеник на кардинала Му загатна, че не би трябвало да приема господин коадютора.

— А защо? — попита Скарон. — Нима той е човек от низък произход?

— Напротив, бога ми!

— Нима не е любезен?

— Безспорно е любезен.

— Нима не е умен?

— За нещастие дори е прекалено умен.

— Е, добре, тогава защо искате да престана да се срещам с такъв човек?

— Защото се изказва лошо.

— Наистина ли? За кого?

— За кардинала.

— Как! — каза Скарон — Аз продължавам да се виждам с господин Жил Депрео1, който се изказва лошо за мене, а вие искате да престана да се виждам с господин коадютора, защото се изказва лошо за друг? Невъзможно!

С това разговорът се свърши и Скарон, свикнал да върви наопаки, започна да се вижда още по-често с господин дьо Гонди.

И така, сутринта на този ден, за който говорим сега, Скарон, както винаги, изпрати лакея си с разписка

——

1 Има се пред вид по-големият брат на теоретика на класицизма — Никола Боало-Депрео. Б. ттр.

в пенсионната каса, за да получи пенсията за три месеца; но там му отговориха, че „държавата няма вече пари за господин абата Скарон“.

Когато лакеят се върна с тоя отговор, у Скарон седеше господин херцог дьо Лонгвил — той предложи да му дава двойно по-голяма пенсия от тая, която му отнемаше Мазарини; но хитрият болен дори не помисли да приеме. Той направи тъй, че в четири часа следобед целият град знаеше за отказа на кардинала. Това беше точно в четвъртък — приемния ден на абата; при него масово се стекоха хора и из целия град зафрондираха бясно.

На улица Сент Оноре Атос настигна двама непознати благородници, на коне и с лакеи като него, които яздеха в същата посока. Единият от тях свали шапка и му каза:

— Представете си, господине, тоя негодник Мазарини спрял пенсията на клетия Скарон!

— Това е възмутително — отговори Атос, като на свой ред поздрави двамата конници.

— Вижда се, че сте честен човек, господине — продължи същият благородник, който заговори на Атос, — а тоя Мазарини е истински бич.

— Уви, господине, на кого казвате това! — отвърна Атос.

И те се разделиха с много любезности.

— Много добре стана, че точно тая вечер отиваме там — каза Атос на виконта. — Ще поднесем съболезнованието си на клетия човек.

— Но кой е тоя господин Скарон, който развълнува така цял Париж? — попита Раул. — Някой министър в немилост ли?

— О, боже мой, не, виконте! — отговори Атос. — Чисто и просто един малък благородник с голям ум, който е изпаднал в немилост пред кардинала, задето е съчинил някакво четиристишие срещу него.

— Нима благородниците пишат стихове? — наивно попита Раул. — Мислех, че това е унижение за тях.

— Да, мили ми виконте — отговори Атос със смях, — ако стиховете са лоши; но ако са добри, това носи и слава. Например господин дьо Ротру 1. И все пак —

——

1 Ротру — френски поет през XVII в. Б. пр.

 

продължи Атос с тон, с който се дава спасителен съвет — мисля, че е за предпочитане да не се пишат стихове.

— Значи тоя господин Скарон е поет? — запита Раул.

— Да, и сега сте предупреден, виконте; внимавайте много за себе си в тая къща; говорете само с движения или по-добре само слушайте.

— Добре, господине.

— Аз трябва да водя продължителен разговор с един благородник — приятел: той е абатът д’Ербле, за когото съм ви говорил често.

— Спомням си, господине.

— Приближавайте се понякога до нас, като че ли да се намесите в разговора ни, но не говорете с нас, а главно не слушайте. Тая игра е необходима, за да не ни пречат досадниците.

— Много добре, господине, ще изпълня дословно желанието ви.

Атос отиде да направи две посещения в Париж. После в седем часа те тръгнаха към улица де Турнел. Улицата беше задръстена от носачи, коне и лакеи. Атос си проправи път и влезе, последван от младежа. Тук пръв му попадна пред очите Арамис, който стоеше край едно много широко кресло на колела, покрито с балдахин; в креслото се движеше, завита в брокатена покривка, малка фигура, много млада, много весела, но понякога бледнееща; очите й обаче не преставаха да изразяват нещо живо, духовито и любезно. Това беше абатът Скарон, вечно засмян, шеговит, ласкаещ, страдащ и почесващ се с една пръчица.

Около тая подвижна палатка се притискаше тълпа от кавалери и дами. Стаята беше много чиста и прилично мебелирана. Дълги копринени завеси с цветя, някога с ярки цветове, а сега малко избелели, се спускаха от широките прозорци: тапицерията беше скромна, но с добър вкус. Двама много учтиви и приучени на добри обноски лакеи прислужваха отлично.

Щом забеляза Атос, Арамис се приближи до него, улови го подръка и го представи на Скарон, който с уважение засвидетелствува на новия гост удоволствието си, че го вижда тук, и направи твърде духовит комплимент на виконта. Раул се обърка, защото не се беше подготвил за среща с величието на острия ум. При все това той се поклони с голямо изящество. После Атос прие любезностите на двама-трима благородници, на които го представи Арамис; сетне шумът от появата на графа утихна полекалека и разговорът стана обш.

След четирипет минути, през които Раул се овладя и направи топографен преглед на обществото, вратата се отвори отново и лакеят доложи за госпожица Поле.

Атос допря ръка до рамото на виконта. — Погледнете тая жена, Раул — каза той, — защото тя е историческа личност; при нея е отивал крал Анри IV, когато са го убили.

Раул потрепера; от няколко дни всяка минута се Надигаше пред него някаква завеса и му откриваше нещо героично. Тази влизаща жена, още млада и още хубава, е познавала Анри IV и е говорила с него.

Всички се струпаха около новата посетителка, която все още беше много на мода. Тя бе висока жена с тънка, гъвкава талия, със златиста коса, каквато обичаше Рафаел и каквато имаха всички Магдалини на Тициан. За тоя жълточервеникав цвят, а може би и за първенството й над другите жени я бяха нарекли „лъвиЦата“.

Нека знаят нашите хубави съвременнички, които се домогват до тая модна титла, че тя не произлиза от Англия, както мислят може би, а от хубавата им и духовита сънародничка госпожица Поле.

Госпожица Поле отиде право при Скарон, без да обръща внимание на шепота, който се понесе от всички страни още с пристигането й.

— И така, мили ми абате, вие обедняхте, а? — каза тя със спокойния си глас. — Научихме това днес следобед, у госпожа дьо Рамбуйе: каза ни го господин Дьо Грас.

— Да, но затова пък сега държавата стана богата — отговори Скарон. — Трябва да умеем да се жертвуваме за отечеството си.

— Сега господин кардиналът ще си купува годишно помади и парфюми за хиляда и петстотин ливри повече — се обади един фрондьор, в когото Атос позна благородника, срещнал се с него на улица Сент Оноре.

— Но какво ще каже музата — забеляза Арамис с медения си глас, — музата, която има нужда от златна посредственост? Защото

Si Virgilio puer aut tolerabile desit

Hospitu Caderent omnes a crinibus hydri

— Добре! — каза Скарон, като протегна ръка на госпожица Поле. — Ако изгубя моята хидра, ще ми остане поне моята лъвица.

——

„Ако Вергилий нямаше момче (слуга) и порядъчна кръв, неговата хидра би се лишила от своите пипала“ (лат)

У древните римски поети, не лишени от фигуративност, съществувало убеждението, че видрата със сто глави или пипала е символ на вдъхновение.

 

Тая вечер всичко казано от Скарон беше извънредно сполучливо. Това е привилегията на преследваните. Господин Менаж подскачаше от възторг.

Госпожица Поле отиде да заеме обикновеното си място, но преди да седне, тя огледа цялото събрание от височината на величието си и погледът й се спря върху Раул.

Атос се усмихна.

— Госпожица Поле ви забеляза, виконте; идете да й се поклоните. Покажете се такъв, какъвто сте: един откровен провинциалист; но избягвайте да й гозорите за Анри IV.

Виконтът се приближи почервенял до лъвицата и скоро се смеси с кавалерите, които заобикаляха креслото.

Обществото се раздели на две различни групи: едната около господин Менаж, другата около госпожица Поле; Скарон обикаляше от едната до другата, като маневрираше сред гостите с креслото си на колела с такава ловкост, с каквато един опитен кормчия управлява шлепа си сред море, осеяно с подводни скали.

— Кога ще поговорим? — се обърна Атос към Арамис.

— След малко — отговори Арамис. — Още няма много хора и ще привлечем вниманието.

В тая минута вратата се отвори и лакеят доложи за господин коадютора.

При това име всички се обърнаха, защото то започваше да става вече много известно.

Атос също се обърна към вратата. Той познаваше абат дьо Гонди само по име.

Влезе един дребен мургав човек, грозен, късоглед, непохватен, с изключение на изкуството да владее шпагата и пистолета; още с влизането си той се блъсна в една маса и едва не я събори; но при все това в лицето му имаше нещо величаво и гордо.

Скарон също побърза да го посрещне на креслото си; госпожица Поле го поздрави с ръка от мястото си.

— А1 — каза коадюторът, като забеляза Скарон, тоест когато почти се блъсна в него. — Значи вие сте в немилост, абате?

Това беше обичайният израз; тая вечер той се повтори сто пъти и Скарон каза вече сто остроти на тая тема; на сто и първия път едва не засече, но едно отчаяно усилие го спаси.

— Господин кардинал Мазарини благоволи да помисли за мен — каза той.

— Изумително! — извика Менаж.

— Но как ще продължавате да ни приемате? — продължи коадюторът. — Ако доходите ви намаляват, ще бъда принуден да ви назнача каноник в Нотр Дам.

— О, не, не! — възрази Скарон. — Бих ви компрометирал много.

— Значи имате средства, които ние не знаем?

— Ще взема назаем от кралицата.

— Но нейно величество няма нищо свое — се обади Арамис. — Нали имуществото на съпрузите е неделимо?

Коадюторът се обърна и се усмихна на Арамис, като му направи с края на пръста си приятелски знак.

— Извинете, мили ми абате — му каза той, — вие сте изостанал от модата и трябва да ви направя един подарък.

— Какъв? — попита Арамис.

— Шнур за шапка.

Всички се обърнаха към коадютора, който извади от Джоба си копринен шнур с особена форма.

— А! — извика Скарон. — Но това е прашка!

— Именно! — каза коадюторът. — Сега всичко се прави алафронд. Госпожице Поле, имам за вас две-ри

——

1 Ще напомним, че 1а Ггопйе значи прашка. Б. пр.

 

ло алафронд. На вас, д’Ербле, ще изпратя моя ръкавичар, той прави ръкавици алафронд; а на вас, Скарон, моя хлебар с неограничен кредит: той прави чудесни хлябове алафронд.

Арамис взе шнура и го завърза около шапката си.

В тая минута вратата се отвори и лакеят доложи високо:

— Госпожа херцогиня дьо Шеврьоз!

При името на госпожа дьо Шеврьоз всички станаха.

Скарон отправи бързо креслото си към вратата. Раул се изчерви. Атос направи знак на Арамис, който се спотаи в отвора на един прозорец.

Сред почтителните поздрави, които я посрещнаха при влизането й, херцогинята търсеше явно някого или нещо. Най-после тя съзря Раул и очите й заблестяха; забеляза Атос и доби замислен израз; видя Арамис в отвора на прозореца и трепна леко от изненада зад ветрилото си.

— Тъкмо се сетих — каза тя, сякаш за да разгони налегналите я мисли, — как е клетият Воатюр? Знаете ли, Скарон?

— Как, господна Воатюр е болен? — попита непознатият, който беше говорил с Атос на улица Сент Оноре. — Какво му е пак?

— Играл, като ие се погрижил да поръча на лакея си да му вземе ризи за смяна — отговори коадюторът-, — тъй че се простудил и сега умира.

— Къде се е случило това?

— Е, боже мой, у мен! Представете си, клетият Воатюр беше дал тържествен обет да не играе вече. След три дни не издържал и тръгнал към архиепископията, за да го освободя от обета му. За нещастие в тая млнута имах много важна работа с любезния съветник Брусел в една от най-далечните стаи; Воатюр забелязал маркиз дьо Люин, който седял край една маса и чакал играч. Маркизът го повикал и го поканил да седне. Воатюр отговорил, че не може да играе, докато не го освободя от обета му. Люин гарантира за мене и взема греха върху себе си. Воатюр сяда край масата, изгубва четиристотин екю, простудява се, когато излиза, и ляга, за да не стане повече.

— Нима милият Воатюр е толкова зле? — попита Арамис, полускрит зад завесата на прозореца.

— Уви, много е зле! — отвърна господин Менаж, — И може би тоя велик човек скоро ще ни напусне.

— Е, той да умре! — злобно забеляза госпожица Поле. — Има да чакате! Той е заобиколен от султанки като турчин. Госпожа дьо Сенто е долетяла и му дава бульон. Ла Рьонодо му грее чаршафите и дори нашата приятелка маркиза дьо Рамбуйе му изпраща разни варени билки.

— Вие не го обичате, мила Партени! — каза Скарон СЪС СМЯХ.

— О, каква несправедливост, мили ми болнико! Аз го мразя толкова малко, че с удоволствие бих поръчала литургии за упокой на душата му.

— Не току-така са ви нарекли Лъвица, мила ми — каза госпожа дьо Шеврьоз от мястото си. — Вие хапете силно.

— Струва ми се, че обиждате един голям поет, госпожо — се осмели да забележи Раул.

— Голям поет … той? … Хайде, веднага личи, виконте, че идвате от провинцията, както сам ми казахте Преди малко, и че никога не сте го виждали. Той! Голям поет? Е, че той е висок едва пет фута!

— Браво! Браво! — извика един дълъг, сух и мургав мъж с величествени мустаци и огромна шпага. — Браво, прекрасна Поле! Време е най-после да се постави тоя дребен Воатюр на мястото му. Високо заявявам, че разбирам, струва ми се, от поезия и винаги съм намирал неговата за отвратителна.

— Кой е тоя самохвалец, господине? — се обърна Раул към Атос.

— Господин дьо Скгодери.

— Автор на „Клели“ и „Кир Велики“?

— Половината от които е написала сестра му, която сега приказва с онова хубаво момиче, там, край Скарон.

Раул се обърна и наистина видя две нови, току-що влезли личности: едната крайно очарователна, крайно крехка, крайно печална, с хубава черна коса и кадифени

——

1 Ое=еге огЬет (лат.) — Напуска земята. Б. пр.

 

очи като лилави цветове на теменуга, сред които блести златна чашка; другата жена, както изглежда, нейна настойница, беше студена, суха и жълта, типична гувернантка или набожница.

Раул се зарече да не излиза от салона, преди да говори с хубавото момиче с кадифени очи, което по някаква странна игра на мисълта, без да има никаква прилика, му напомни неговата бедна малка Луис, оставена от него болна в замъка Ла Валиер и забравена от него за минута сред това шумно общество.

През това време Арамис се приближи до коадютора, който със смеещо се лице му пошепна няколко думи на ухото. Въпреки самообладанието си Арамис трепна неволно.

— Смейте се де — му каза господин дьо Рец. — Гледат ни.

И той го остави, за да отиде да приказва с госпожа дьо Шеврьоз, около която се беше образувал голям кръг.

Арамис се престори, че се смее, за да отклони вниманието на няколко любопитни слушатели. Той забеляза, че на свой ред Атос се беше настанил в отвора на прозореца, където преди малко беше самият той, подхвърли няколко думи наляво и надясно и се озова естествено до него.

Между тях започна разговор, придружен от много движения.

Тогава Раул се приближи до тях, както му беше поръчал Атос.

— Господин абатът ми рецитира едно рондо на господин Воатюр — каза Атос високо — и според мене то е несравнимо.

Раул постоя малко край тях, а после се смеси в групата на госпожа дьо Шеврьоз, към която се бяха присъединили госпожица Поле, от едната страна, и госпожица дьо Скюдери, от другата.

— Е, добре — каза коадюторът, — ще си позволя да не се съглася напълно с мнението на господин дьо Скюдерн; напротив, намирам, че господин дьо Воатюр е поет, но чист поет. Политическите идеи не са му никак присъщи.

— И така? — попита Атос.

— Утре — отговори Арамис бързо.

— В колко часа?

— В шест.

— Къде?

— В Сен Манде.

— Кой ви каза това?

— Граф дьо Рошфор. Някой се приближаваше.

— А философските идеи? Точно те липсваха на клетия Воатюр. Аз съм съгласен с мнението на господин коадютора: чист поет.

— Да, разбира се, в поезията той беше необикновен — каза Менаж, — но все пак потомството, като му се възхищава, ще го укори за много голяма волност в стиха; той уби поезията, без сам да знае това.

— Уби, точно така — забеляза Скюдери.

— Но какъв шедьовър са неговите писма! — каза госпожа дьо Шеврьоз.

— О, в това отношение той е неоспорима знаменитост — съгласи се госпожица дьо Скюдери.

— Това е вярно — възрази госпожица Поле, — но само когато се шегува, защото в епистоларния, сериозен жанр той е жалък; и ако не се изразява грубо, тогава съгласете се, че се изразява много лошо.

— Но вие ще се съгласите все пак, че в шегата е неподражаем.

— Да, разбира се — отвърна Скюдери, като сучеше мустака си. — Само намирам, че комичното у него е пресилено и че шегите му са доста грубички. Спомнете си неговото „Писмо на шарана до щуката“.

— Без да смятаме, че най-добрите си вдъхновения дължи на дома Рамбуйе. Спомнете си „Зелнд“ и „Ал сидале“.

— А пък аз — каза Арамис, като се приближи до кръга и се поклони почтително на госпожа дьо Шеврьоз, която му отговори с любезна усмивка, — а пък аз ще го обвиня, че се държи прекалено свободно с големците. Той си позволява често волности с госпожа принцесата, с господин маршал д’Албер, с господин дьо Шомбер и дори с кралицата.

— Как, с кралицата? — извика Скюдери и издаде напред десния си крак, сякаш се приготви за отбрана — Да му се не види! Не знаех това. Какви волности си е позволил по отношение на кралицата?

— Нима не знаете стихотворението му „Аз мислех“?

— Не — каза госпожа дьо Шеврьоз.

— Не — каза госпожица дьо Скюдери.

— Не — каза госпожица Поле.

— Наистина кралицата го е съобщила, мисля, на малцина: но аз го получих от сигурно място.

— И го знаете?

— Мога да си го припомня, струва ми се.

— Да го чуем! Да го чуем! — казаха всички в един глас.

— Ето по какъв случай били казани тия стихове — рече Арамис. — Господин дьо Воатюр бил в каретата на кралицата, която се разхождала насаме с него в гората на Фонтенебло. Той се престорил на замислен, за да го попита кралицата за какво мисли; така се и случило. „За какво мислите, господин дьо Воатюр?“ — попитала тя. Воатюр се усмихнал, помълчал няколко секунди, за да помислят, че импровизира, и отговорил:

Аз мислех: с почести и слава

обсипва ви съдбата днес,

че с право тя ви награждава,

задето страдахте с чест.

С цветя бе пътя ви обкичван,

когато беше той от вас —

не казал бих сега — обичан!…

Но римата тук има власт.

Скюдери, Менаж и госпожица Поле свиха рамене.

— Чакайте, чакайте — каза Арамис, — те са три строфи.

— О, кажете три куплета — рече госпожица дьо Скюдери. — Това е просто една песничка.

Аз мислех: тоз Амурстрелец,

помагащ ви да победите,

напусна вашия дворец

без своя лък и без стрелите.

И мисля как, Мари, сега

да се домогва до сполука,

щом лоша сте не на шега

със всички верни хора тука?

— О, колкото за последната нападка — каза госпожа дьо Шеврьоз, — не зная дали в нея са спазени правилата на поезията, но аз ще се застъпя за нея като за истина и госпожа дьо Отфор и госпожа дьо Сенесе ще се присъединят към мене, ако трябва, без да смятаме господин дьо Бофор.

— Хайде, хайде — каза Скарон, — това не ме засяга вече: от тая сутрин аз не съм вече неин болен.

— А последният куплет? — рече госпожица дьо Скюдери. — Последният куплет? Да го чуем!

— Ето го — каза Арамис. — Той има предимството, че назовава хората направо по име, така че не може да има грешка.

Аз мислех (та нали чудато си мисли кой ли не поет) какво ще сторите, когато, сега със дух от плам обзет, да се задава вий съзрете изтънченият Бъкингам? Херцога ли ще изберете или духът от Венсан?1

След последната строфа всички се възмутиха от дързостта на Воатюр.

— Но — каза полугласно младото момиче с кадифените очи — за нещастие аз намирам, че тия стихове са прелестни.

На същото мнение беше и Раул. Той се приближи до Скарон и му каза, като се изчерви:

— Господин Скарон, моля ви се, бъдете тъй любезен да ми кажете коя е тая млада дама, която единствена не е съгласна с мнението на цялото това блестящо общество.

— А, а, млади ми виконте — каза Скарон, — може би желаете да й предложите настъпателен или отбранителен съюз?

Раул се изчерви отново.

— Признавам си — каза той, — че намирам тия стихове за много хубави.

— И те наистина са хубави — отговори Скарон. — Но по-тихо: тия неща не се казват между поети.

——

Отец Венсан е бил изповедник на кралицата. Б. пр.

 

— Но аз нямам честта да бъда поет — рече Раул — и ви питах…

— Да, коя е тая млада дама, нали? Тя е хубавата индианка.

— Моля да ме извините, господине — продължи Раул, като се изчерви, — но това не ми обяснява нищо. Уви, аз съм провинциалист!

— С други думи казано, вие не разбирате надутия стил, който се лее тук от всички уста. Толкова по-добре, младежо, толкова по-добре! Не се мъчете да разберете, само ще си изгубите времето; .а когато го разберете, нека се надяваме, няма да сте тука.

— И тъй, вие ме извинявате, господине — каза Раул, — и ще благоволите да ми кажете кое е лицето, което наричате хубавата индианка?

— Да, разбира се, то е едно от най-очарователните същества на земята, госпожица Франсоаз д’Обинье.

— Да не е от рода на знаменития Агрипа1, приятел на крал Анри IV?

— Тя е негова внучка. Пристига от Мартиника и затова я наричам хубавата индианка.

Раул я погледна с любопитство и погледите им се срешнаха. Младото момиче се усмихна. Разговорът за Воатюр продължаваше.

— Господине — каза госпожица д’Обинье, като се обърна на свой ред към Скарон, сякаш желаеше да се намеси в разговора му с младия виконт, — не се ли възхищавате от приятелите на клетия Воатюр? Слушайте как го винят,

——

1 Агрипа a’O б и и ь е Б. пр

френски сатиричен поет (1550–1630 г.)

 

като го хвалят! Един не му признава здравия смисъл, друг — поезията, трети — оригиналността, четвърти — комизма, пети — независимостта, шести … Е, боже мой, какво ще оставят на тая неоспорима знаменитост, както се изрази госпожица дьо Скюдери?

Скарон започна да се смее, Раул също. Сама учудена от ефекта, който произведе, хубавата индианка наведе очи и доби отново простодушния си вид.

„Ето едно умно момиче“ — помисли си Раул.

Атос стоеше все още в отвора на прозореца и гледаше с презрителна усмивка цялата тая сцена.

— Повикайте господин граф дьо Ла Фер — каза госпожа дьо Шеврьоз на коадютора, — необходимо ми е да поговоря с него.

— А на мен ми е необходимо да мислят, че не говоря с него — отговори коадюторът. — Аз го обичам и се възхищавам от него, защото зная старите му приключения, някои поне; но смятам да го поздравя едва други ден сутринта.

— Защо именно други ден сутринта? — попита госпожа дьо Шеврьоз.

— Ще узнаете това утре вечер — отвърна каодюторът със смях.

— Наистина, мили ми Гонди, вие говорите като апокалипсис1 — каза херцогинята. — Господин д’Ербле — прибави тя, като се обърна към Арамис, — ще бъдете ли тъй добър да ми услужите още веднъж тая вечер?

— Разбира се, херцогиньо — отговори Арамис, — тая вечер, утре, винаги, заповядайте.

— Тогава идете да повикате граф дьо Ла Фер: искам да поговоря с него.

Арамис се приближи до Атос и се върна с него.

— Господин графе — каза херцогинята, като връчи едно писмо на Атос, — ето това, което ви обещах. Нашето протеже ще бъде прието отлично.

— Госпожо, той е много щастлив, че ви дължи нещо — Рече Атос.

— В това отношение няма защо да му завиждате, защото

——

Апокалипсис („откровение“). Последната книга на Новия завет, която съдържа страшни „пророчества“. — Б. пр.

 

то аз дължа на вас познанството си с него — възрази лукавата жена с усмивка, която напомни на Арамис и на Атос Мари Мишон.

С тия думи тя стана и поръча да дойде каретата й. Госпожица Поле си беше отишла вече, госпожица дьо Скюдери си отиваше също.;,

— Виконте — обърна се Атос към Раул, — изпроводете госпожа херцогинята дьо Шеврьоз; помолете я да има добрината да се облегне на ръката ви, когато слиза, и на слизане й поблагодарете.

Хубавата индианка се приближи до Скарон, за да се сбогува.

— Вие си отивате вече? — попита той.

— Отивам си една от последните, както виждате. Ако получите известия за господин дьо Воатюр, особено ако са добри, бъдете тъй добър да ми ги съобщите утре.

— О, сега той може да умре — каза Скарон.

— Как така? — запита младото момиче с кадифените очи.

— Разбира се, хвалебното му слово е готово.

И те се разделиха, като се смееха; младото момиче се обърна, за да погледне още веднъж със съчувствие клетия паралитик, а клетият паралитик я изпроводи с поглед, пълен с любов.

Постепенно тълпата оредя. Скарон сякаш не забелязва ще, че някои от гостите му приказваха тайнствено, че мнозина получаваха писма и че вечерта му имаше; както изглежда, някаква тайнствена цел, която нямаше нищо общо с литературата, макар че вдигаха толкова шум за нея. Но какво го интересуваше Скарон? Сега можеха да фрондират у него, колкото си искат: от сутринта, както каза, той не беше вече болен на кралицата.

Раул придружи херцогинята до каретата й. Тя седна й му подаде ръката си да я целуне; после, подчинявайки се на една от тия луди прищевки, които я правеха тъй достойна за обожаване и особено тъй опасна, тя улови изведнъж главата му, целуна го по челото и му каза:

— Виконте, дано моите благопожелания и тая целувка ви донесат щастие!

После тя заповяда на кочияша да кара в двореца Люин. Каретата тръгна. Госпожа дьо Шеврьоз махна за последен път с ръка на младежа of вратичката и Раул се върна смутен в салона. Атос разбра какво се беше случило и се усмихна.

— Елате, виконте — каза той, — време е да се оттеглите; утре заминавате за армията на господин принца; прекарайте добре последната си нощ на гражданин.

— Значи ще бъда войник? — попита младежът. — О, господине, благодаря ви от все сърце!

— Сбогом, графе — каза абат д’Ербле. — Връщам се в манастира си.

— Сбогом, абате — каза коадюторът. — Утре ще държа проповед, а тая вечер трябва да прегледам двадесет текста.

— Сбогом, господа — каза графът. — Ще спя двадесет и четири часа поред, капнал съм от умора.

Тримата мъже се поздравиха, след като размениха последен поглед.

Скарон ги следеше скрито през завесите на салона си.

— Нито един от тях няма да направи онова, което казва — промърмори той с маймунската си усмивка. — Но на добър час, мили благородници! Кой знае дали не работят, за да ми върнат пенсията? Те могат да си движат ръцете, а това е вече много. Уви, аз имам само езика си, но ще се помъча да докажа, че и той е нещо. Ей, Шампеноа! Вече удари единадесет часа. Закарайте ме до леглото… Наистина тая госпожица д’Обинье е просто очарователна!

И нещастният паралитик изчезна в спалнята си, вратата на която се затвори след него. Светлините на улица де Турнел угаснаха една след друга.