Александър Дюма
Двадесет години по-късно (34)

III. МОНАХЪТ

Двама души лежаха на земята: единият, неподвижен, с лице към пръстта, беше пронизан от три куршума и плуваше в собствената си кръв… Той беше гологлав.

Другият, облегнат на едно дърво от двамата слуги, с очи към небето и скръстени ръце, се молеше горещо… Един куршум беше улучил горната част на бедрото му.

Младежите се приближиха най-напред до мъртвия

и се спогледаха учудено.

— Той е свещеник — каза Бражелон, — има тонзура. О, проклетниците! Да дигнат ръка на божи служител!

— Елате тук, господине! — рече Юрбен, стар войник, участник във всички походи на кардинала херцог. — Елате тук… На онзи не можем да помогнем с нищо, докато тоя тук ще можем навярно да спасим.

Раненият се усмихна тъжно.

— Да ме спасите? Не — каза той. — Но да ми помогнете да умра — да.

— Свещеник ли сте? — попита Раул.

— Не, господине.

— Стори ми се, че нещастният ви другар принадлежи към църквата, затова ви попитах — продължи Раул.

— Той е бетюнският свещеник, господине. Носеше на сигурно място свещените съдове и скъпоценностите на църквата, защото вчера господин принцът напусна града ни и може би утре испанците ще влязат в него. Всички знаеха, че по околностите скитат неприятелски отряди, че предприятието на свещеника е опасно, и никой не посмя да го придружава. Тогава аз предложих услугите си.

— тия нехранимайковци са ви нападнали, тия нехранимайковци са стреляли по свещеник!

— Господа — каза раненият и погледна около себе си, — аз страдам много и все пак бих искал да бъда пренесен в някоя къща.

— Където биха могли да ви помогнат? — попита дьо Гиш.

— Не, където бих могъл да се изповядам.

— Но може би — възрази Раул — съвсем не сте тъй опасно ранен, както си мислите.

— Господине — отговори раненият, — повярвайте ми, няма време за губене. Куршумът е пробил шийката на бедрената

кост и е проникнал в червата.

— Лекар ли сте? — попита дьо Гиш.

— Не — отговори умиращият, — но разбирам малко от рани и зная, че моята е смъртоносна. Помъчете се да ме пренесете някъде, където бих могъл да намеря свещеник, или потрудете се да доведете тук някой свещеник, и господ ще ви награди за това добро дело. Трябва да спася душата си — тялото ми е загубено безвъзвратно.

— Да умрете при извършване на добро дело — това е невъзможно! Бог ще ви помогне.

— Господа — каза раненият, като събра всичките си сили, за да стане, — за бога, да не губим време в безполезни разговори: или ми помогнете да стигна в най-близкото село, или ми се закълнете във вечното си спасение, че ще ми изпратите тук първия монах, първия свещеник, когото срещнете. Но — прибави той с отчаяние — може би никой не ще посмее да дойде, защото всички знаят, че испанците обикалят из околностите, и аз ще умра без опрощение на греховете. Боже мой, боже мой! — извика раненият с такъв ужас в гласа, че младежите потрепераха. — Вие няма да допуснете това, нали? Това би било прекалено ужасно!

— Господине, успокойте се — каза дьо Гиш, — кълна ви се, че ще получите утехата, която искате. Кажете ни само де има къща, в която да потърсим помощ, или село, в което да намерим свещеник.

— Благодаря и бог да ви награди! На половин левга от тука, по тоя път, има странноприемница, а на около една левга по-нататък е селото Грене. Потърсете свещеника; ако той не си е в къщи, идете в августинския манастир, последната къща на селото вдясно, и ми доведете някой брат, монах или свещеник, няма значение, стига само светата църква да му е дала право на опрощение на греховете т агИаНо тогИз.

— Господин д’Арменж — каза дьо Гиш, — останете при нещастника и се погрижете да го пренесат колкото се може по-внимателно. Направете носилка от клони и постелете на нея всичките ни мантии; двама от слугите ни ще го понесат, а третият ще бъде готов да заеме мястото на оня, който се умори. Ние, виконтът и аз, ще отидем да потърсим свещеник.

— Вървете, господин графе — отговори възпитателят, — Но, за бога, не се излагайте на опасност!

— Бъдете спокоен. При това за днес ние се спасихме вече; вие знаете аксиомата: Non bis in idem.

— Горе главата, господине! — каза Раул на ранения. — Ще изпълним желанието ви.

— Господ да ви благослови, господа! — отговори умиращият с неописуема признателност.

Младежите препуснаха по посочената посока, а възпитателят започна да ръководи направата на носилката.

След десет минути графът и виконтът забелязаха странноприемницата.

Без да слиза от коня, Раул повика съдържателя, предупреди го, че след малко ще му донесат един ранен, и го помоли да приготви всичко необходимо за древръзка, тоест легло, бинтове, карпия2; прибави, че ако в околностите има някой лекар или хирург, да изпрати да го повикат, като обеща да възнагради пратеника.

Като видя двама богато облечени младежи, съдържателят обеща да изпълни желанието им. Нашите двама пътници тръгнаха отново и препуснаха към Грене, след като видяха, че започнаха приготовления за приемането на ранения.

Те изминаха повече от една левга и видяха вече първите селски къщи, на които червеникавите керемидени покриви се открояваха рязко върху зеленината на заобикалящите ги дървета, когато изведнъж забелязаха, че насреща им идва на муле беден монах, августинец, ако се съди по широката му шапка и по сивото му вълнено расо. Сякаш случаят им изпращаше ония, когото търсеха.

Те се приближиха до монаха.

Той беше двадесет и две-двадесет и три годишен, но аскетичният му вид го правеше по-стар наглед. Беше бледен, не с тая матова бледина, присъща на хубостта, а с болезнена жълтевина; късата му коса, която едва се подаваше изпод шапката, беше светлоруса, а ясно-кафените му очи като че ли бяха лишени от зрение.

——

1 Non bis in idem (лат.) — „Не два пъти за едно и също“ (Два пъти не трябва да се наказва за едно и също нещо).

2 Карпия — ленти от старо памучно платно, които са служели някога за превръзки на рани.

 

— Духовник ли сте, господине? — попита Раул с обикновената си учтивост.

— Защо ме питате? — отвърна непознатият с почти грубо безстрастие.

— За да знаем — високомерно каза граф дьо Гиш. Непознатият удари мулето с петите и продължи пътя си.

С един скок дьо Гиш се намери пред него и му прегради пътя.

— Отговорете, господине — каза той, — запитаха ви учтиво, а всеки въпрос изисква отговор.

— Предполагам, че съм свободен да кажа или да не кажа кой съм на първите срещнати, на които им хрумне да ме питат за това.

Дьо Гиш потисна с голяма мъка бясното си желание да счупи кокалите на монаха.

— Най-напред — каза той, като едва се сдържа, — ние не сме първите срещнати; моят приятел е виконт дьо Бражелон, а аз съм граф дьо Гиш. После ние ви питаме съвсем не от прищявка: там лежи един ранен, умиращ, който има нужда от помощта на църквата. Ако сте свещеник, каня ви, в името на човещината, да ме последвате, за да помогнете на тоя човек; ако не сте, тогава друга работа. Предупреждавам ви, в името на учтивостта, която изглежда да ви е съвсем непозната, че ще ви накажа за вашето безочие.

Монахът побледня като мъртвец и се усмихна тъй странно, че усмивката му се заби като обида в сърцето на Раул, който не сваляше очи от него.

— Това е някой испански или фламандски шпионин — каза той и сложи ръка на пистолетите си.

В отговор получи един заплашителен поглед, бърз като светкавица.

— Е, добре, господине, ще отговорите ли? — попита дьо Гиш.

— Аз съм свещеник, господа — отвърна младият човек.

И лицето му стана като по-преди безстрастно.

— Тогава, отче — каза Раул, като махна ръка от пистолетите си и като придаде на думите си израз на почтителност, която не беше в сърцето му, — тогава, ако сте свещеник, представя ви се, както каза приятелят ми, случай да изпълните дълга си: срещнахме един

нещастен ранен, който трябва да отседне в близката странноприемница; той иска да му заведат един божи служител; придружават го нашите хора.

— Ще отида — отговори монахът. И удари с пети мулето си.

— Ако не отидете, господине — каза дьо Гиш, — повярвайте ми, че конете ни са в състояние да настигнат вашето муле и че имаме достатъчно власт, за да заповядаме да ви уловят, където и да сте. И тогава, кълна ви се, бързо ще си разчистим сметките: навсякъде ще се намерят дърво и въже.

Очите на монаха светнаха отново, но нищо повече; той повтори своето: „Ще отида“, и потегли.

— Да го последваме — рече дьо Гиш, — така ще бъде по-сигурно.

— И аз исках да ви предложа това — отвърна дьо Бражелон.

Младежите тръгнаха, като следяха монаха на разстояние пистолетен изстрел.

След пет минути монахът се обърна, за да се увери дали го следят или не.

— Виждате ли, че направихме добре? — каза Раул.

— Ужасно лице има тоя монах! — забеляза граф дьо Гиш.

— Ужасно! — отвърна Раул. — Особено изразът му; тая жълта коса, тия мътни очи, тия устни, които изчезват при най-малката произнесена дума …

— Да, да — прекъсна го дьо Гиш, когото тия подробности бяха поразили по-малко от Раул, защото той приказваше в това време, когато Раул наблюдаваше. — Да, особено лице; но тия монаси се подлагат на такива позорни мъчения; от постите стават бледни, бичуването ги прави лицемери, а очите им помътняват от плача по благата на живота, който са загубили и на който ние се радваме.

— Както и да е — каза Раул, — нещастникът ще получи своя свещеник; но наистина, ако се съди по лицето, съвестта на каещия се е по-чиста, отколкото на изповедника. А аз, признавам си, съм навикнал да виждам съвсем друг вид свещеници.

— Знаете ли — рече дьо Гиш, — тоя е един от скитащите братя, които просят по пътищата, докато не им падне нещо от небето; те са повечето чужденци:

шотландци, ирландци, датчани. Понякога са ми показвали такива.

— Толкова безобразни?

— Не, но все пак достатъчно отвратителни.

— Какво нещастие е за клетия ранен да умре в ръцете на такъв расоносец!

— Хайде де — отговори дьо Гиш, — опрощението на греховете идва не от тоя, който го дава, а от бога. Но, право да си кажа, бих предпочел да умра непокаян, отколкото да имам работа с такъв изповедник. И вие също, виконте, нали? Забелязах как поглеждахте дръжката на пистолета си, като че ли изпитвахте желание да му строшите главата.

— Да, графе, чудно нещо, което ще ви изненада: като видях тоя човек, почувствувах необясним ужас. Случвало ли ви се е да срещнете на пътя си змия?

— Никога — отговори дьо Гиш.

— Е, добре, на мен ми се е случвало в нашите гори, в Блезоа; и спомням си, когато за първи път видях змия, която ме загледа с мътни очи, като се извиваше, клатеше глава и мърдаше езика, аз замръзнах на мястото си бледен и сякаш обаян, докато най-после граф дьо Ла Фер …

— Баща ви? — попита дьо Гиш.

— Не, настойникът ми — отвърна Раул и се изчерви.

— Добре, и сетне …

— Докато най-после граф дьо Ла Фер ми каза: „Бързо, Бражелон, шпагата!“ Едва тогава изтичах към влечугото и го разсякох на две в същия миг, когато то се Мяташе на опашката си със съскане, за да се хвърли: върху мене. Е, добре, кълна ви се, че изпитах съвсем същото чувство при гледката на тоя човек, когато ми каза: „защо ме питате?“ — и ме погледна.

— Значи съжалявате, че не го разсякохте на две до шията?

— Ей богу, да, почти! — отговори Раул.

В това време се показа малката странноприемница и от другата страна шествието с ранения, което идваше, водено от господин д’Арменж. Двама души носеха умиращия, а третият водеше конете.

Младежите пришпориха конете си.

— Ето ранения — каза дьо Гиш, когато минаваха

покрай августинеца. — Бъдете тъй любезен да побързате, господин монах.

Раул мина далеч от монаха, чак от другата страна на пътя, и при това извърна глава от погнуса.

Сега младежите яздеха напред, а изповедникът ги следваше. Те отидоха при ранения и му съобщиха радостната новина. Раненият се понадигна, за да погледне в посочената посока, видя монаха, който бързаше към него на мулето си, и падна отново на носилката си със светнало от радост лице.

— Сега — казаха младежите — ние направихме за теб всичко, което можахме, и тъй като бързаме да стигнем армията на господин принца, ще продължим пътя си. Вие ще ни извините, господине, нали? Но разправят, че ще има сражение, а ние не бихме искали да пристигнем на следния ден.

— Вървете, млади господари — каза раненият, — и бъдете благословени за любовта ви към ближния. Наистина, както казахте, вие направихте за мене всичко, което можахте. Мога само да ви кажа още веднъж: да ви пази бог, вас и тия, които са ви мили!

— Господине — каза дьо Гиш на възпитателя си, — ние ще вървим напред, а вие ще ни настигнете по пътя за Камбрен.

Съдържателят чакаше на вратата. Той беше приготвил всичко: легло, бинтове и карпия и бе изпратил едни коняр за лекар в Лале, най-близкия град.

— Добре — каза съдържателят, — всичко ще бъде направено, както желаете. Но няма ли да се спрете, господине, за да превържете раната си? — продължи той, като се обърна към дьо Бражелон.

— О, раната ми е дребна работа — отговори младежа. — Ще има време да се заема с нея на следната спирка; само бъдете тъй любезен, ако мине един конник и ви попита за млад човек на дорест кон, придружен от слуга, кажете му, че сте ме видели, че съм продължил пътя си и че смятам да вечерям в Мазенгарб,

а да пренощувам в Камбрен. Тоя конник е мой човек. г

Няма ли да бъде по-добре, и за по-голяма сигурност, да го попитам как се казва и да му кажа вашето име? — попита съдържателят.

Излишната предвидливост не вреди — отговори

Раул. — Аз се казвам виконт дьо Бражелон, а той — Гримо.

В тая минута раненият пристигаше от едната страна, а монахът — от другата. Младежите се отдръпнаха, за да мине носилката. Монахът слезе от мулето си и заповяда да го заведат в конюшната, без да го разседлават.

— Господни монах — каза дьо Гиш, — изповядайте както трябва тоя добър човек и не се безпокойте за разходите, за вас и за зашото муле всичко е заплатено.

— Благодаря, господине! — отвърна монахът с една от тия усмивки, от които дьо Бражелон изтръпваше.

— Да вървим, графе — рече Раул, който инстинктивно не можеше да понася присъствието на августинеца. — да вървим, не се чувствувам добре тук.

— Благодаря ви още веднъж, прекрасни млади господари — каза раненият, — н не ме забравяйте в молитвите си!

— Бъдете спокоен! — отвърна дьо Гиш и пришпори коня си, за да настигне дьо Бражелон, който беше вече на двадесет крачки напред.

В това време двамата слуги внесоха носилката в къщата. Съдържателят и жена му, която беше дотичала, стояха прави върху стъпалата на стълбата. Както изглежда, нещастният ранен изпитваше страшни болки; п все пак се грижеше само за едно; идва ли монахът след него.

Като видя тоя бледен и окървазен човек, жената сграбчи ръката на мъжа си.

— Е. какво Ти е? — попита той. — Да не ти е лошо?

— Не, но гледай! — каза тя и посочи ранения на мъжа си.

— Е. вижда ми се много болен.

— Не искам да кажа това — продължи жената, цяла разтреперана. — Питам те, познаваш ли го?

— Тоя човек? Чакай …

— А, виждам, че го позна, защото и ти побледня.

— Наистина! — извика съдържателят. — Тежко на нашата къща! Той е бившият бетюнски палач.

— Бившият бетюнски палач! — промърмори младият монах, като се спря, и по лицето му се изписа погнуса към оня, когото трябзаше да изповяда.

Господин д’Армепж, който стоеше до вратата, забеляза колебанието му.

— Господин монах — каза той, — дали е сега палач или бивш, все пак той е човек. Направете му последната услуга, която той иска от вас, и вашето дело ще бъде толкова по-достойно за похвала.

Монахът не отговори нищо; той продължи мълчаливо към стаята, където двамата слуги бяха сложили вече умиращия на един креват.

Като видяха, че божият служител се приближава до възглавницата на ранения, двамата слуги излязоха и затвориха вратата след себе си.

Д’Армепж и Оливен ги чакаха. Четиримата се качиха на конете и тръгнаха в тръс по пътя, в края на който бяха вече изчезнали Раул и другарят му.

В минутата, когато възпитателят и свитата му изчезваха също в далечината, един нов пътник се спря пред странноприемницата.

— Какво желае господинът? — попита съдържателят, още бледен и треперещ от току-що направеното

откритие.

Пътникът направи знак, като че пие, а след това слезе от коня, посочи го и направи знак, като че търка.

— Ах, дявол да го вземе! — си каза съдържателят. — Изглежда, че тоя е ням. А къде искате да пиете? — попита той.

— Тук — рече пътникът и показа една маса. „Излъгах се — помисли си съдържателят, — той не е съвсем ням.“

Той се поклони, отиде за бутилка вино и сухари и ги постави пред мълчаливия посетител.

— Господинът не желае ли друго нещо? — попита той.

— Да — отговори пътникът.

— Какво желае господинът?

— Да узная дали е минавал един млад благородник на петнадесет години, на дорест кон и придружен от слуга.

— Виконт дьо Бражелон? — попита съдържателят.

— Именно.

— Тогава вие сте господин Гримо? Пътникът кимна утвърдително.

— Е, добре, вашият млад господар беше тук само

преди четвърт час — каза съдържателят. — Той ще вечеря в Мазенгарб, а ще пренощува в Камбрен.

— Колко е оттук до Мазенгарб?

— Две левги и половина.

— Благодаря.

Уверен, че ще види младия си господар преди края на деня, Гримо сякаш се успокои, изтри челото си, наля си чаша вино и го изпи мълчаливо.

Той остави чашата на масата и се готвеше да я напълни отново, когато се чу ужасен вик от стаята, в която бяха монахът и умиращият.

Гримо скочи.

— Какво е това? — попита той. — Откъде идва тоя вик?

— От стаята на ранения — отговори съдържателят.

— Какъв ранен? — запита Гримо.

— Бившият бетюнски палач е бил ранен смъртоносно от испанските разбойници. Донесоха го тук и сега той се изповяда пред един августински монах: изглежда, че страда много.

— Бившият бетюнски палач? — промърмори Гримо, като си спомни миналото. — Един мъж на петдесет и пет-шестдесет години, висок, силен, мургав, с черна коса и брада?

— Същият, само че брадата му се е прошарила, а косата му е съвсем побеляла. Познавате ли го? — по-пита съдържателят.

— Видях го веднъж — отвърна Гримо и лицето му се помрачи при тоя спомен.

Жената дотича, цяла разтреперана.

— Чу ли? — запита тя мъжа си.

— Да — отговори съдържателят, като гледаше с безпокойство към вратата.

В тоя миг се чу втори вик, не толкова силен, но последван от дълго, провлачено изохкване. Тримата се изгледаха изтръпнали.

— Трябва да видим какво става там — каза Гримо.

— Като че ли душат някого — забеляза съдържателят.

— Исусе Христе! — извика жената и се прекръсти.

Гримо говореше малко, но както се знаеше, вършеше много. Той се спусна към вратата и я блъсна силно, но тя беше затворена отвътре с мандалото.

— Отворете! — извика съдържателят. — Отворете, господин монах, отворете веднага!

Никой не отговори.

— Отворете или ще изкъртя вратата! — викна

Гримо.

Същото мълчание.

Гримо погледна около себе си и видя п ъгъла един железен лост, който случайно се намираше там; той се спусна към него и преди да успее съдържателят да му попречи, изкърти вратата.

Стаята беше заляна с кръв, която се прецеждаше през дюшека. Раненият вече не говореше, а само хъркаше. Монахът беше изчезнал.

— Монахът? — се провикна съдържателят. — Къде

е монахът?

Гримо се спусна към отворения прозорец, който гледаше към двора.

— Сигурно е избягал от тука — извика той.

— Мислите ли? — каза уплашеният съдържател. — Момче, виж дали мулето на монаха е в конюшнята.

— Мулето го няма! — извика момчето, на което беше дадена тая заповед.

Гримо се намръщи; съдържателят скръсти ръце и загледа недоверчиво около себе си. А жената не посмя да влезе в стаята и стоеше уплашена на прага.

Гримо се приближи до ранения и се вгледа в грубите му резки черти на лицето, което възкресяваше в паметта му толкова ужасен спомен.

Най-после след минутно мрачно и мълчаливо съзерцаване той каза:

— Няма никакво съмнение, той е.

— Жив ли е още? — копита съдържателят.

Без да отговори, Гримо разкопча дрехата му, за да провери дали бие сърцето; съдържателят също се приближи до кревата; но изведнъж двамата отскочиха назад съдъРжателят извика от ужас, а Гримо побледня.

Един нож беше забит до дръжката отляво в гърдите на палача.

— Тичайте за помощ — каза Гримо, — аз ще остана при него.

Изгубил ума и дума, съдържателят излезе от стаята, а жена му беше избягала веднага след като извика мъжът и.