Катрин Дьовил
Аметистовата корона (30)

29

— Името му е Зигурд фон Глесен — казвайки тези думи, Сенрид отново изрита по гърба рицаря с белите пера на шлема. — На служба при император Хенри — като всички тези рицари. Докато бях студент в Париж, не ме оставиха на мира, продължиха да ме преследват и след нещастието на Абелар. Дебнеха ме, устройваха ми засади, търсеха ме навсякъде, но така и не успяха да ме заловят. Докато този негодник — той изрита отново приведените рамене на рицаря — не бе осенен от блестящата идея да ме примами в капан. Като използва теб за примамка.

Констанс поглъщаше любимия си с жадни погледи. Почти не чуваше думите му. Само едно имаше значение. Ето ме отново тук. Аз се върнах при теб. Света майко божия, как да запази самообладание? Искаше й се едновременно да плаче и да се смее — и да се хвърли в обятията му!

Дотича зачервеният до уши ратай и доведе понито на Ходиерн. Момчето зяпна смаяно огромния рицар, който приемаше безропотно ударите и ритниците на Сенрид. Останалите войници продължаваха да стоят на колене в калта и фигурите им изразяваха безпрекословно подчинение.

Констанс се наведе и подаде Беатрис на ратая. После скочи от коня си и направи няколко несигурни крачки към Сенрид. Не смееше дори да диша.

Сега беше толкова близо до него, че можеше да го докосне. Той все още носеше синия жакет, мръсен и окъсан, който му бе подарен от тъкачите в Шрусбъри, черния панталон, червените ботуши, които Ливайд бе откраднала за него преди цяла вечност. Както винаги, въздействието му върху нея беше сковаващо. Очите и тялото му запалиха огън в сърцето й.

— Аз съм им послужила като примамка? — прошепна с пресекващ глас тя.

Сенрид я огледа от глава до пети.

— Това е капан. Глесен знае, че ако си в опасност, аз ще побързам да ти се притека на помощ — той сложи Ходиерн да стъпи на земята и я потупа по рамото. — Искам да се върна при теб — продължи с дрезгав глас той. — Като твой акробат и певец, твой поет и свинар, твой любовник… всичко, което искаш. Отново съм с ума си. Намерих онова, което търсех. Вече знам, че те искам, че се нуждая от теб. Мислех, че сърцето ми принадлежи на друга, но това не е истина. Беше само гняв и съчувствие.

Двадесетина мъже излязоха от селото и се втурнаха към моста, като ревяха заплашително, въоръжени с коси, вили и тояги. Водачът на императорските рицари вдигна глава, но Сенрид отново го изрита.

Констанс затвори очи. Всичко, за което копнееше сърцето й, беше на път да се осъществи. Когато чу неприличните му, грешни думи, че иска да бъде неин поет и свинар — неин любовник — сърцето й затрепери от щастие. Тя отвори очи. Селяните тичаха да помогнат на господарката си. Когато минаха моста, те видяха коленичилите в калта горди рицари в бели туники и блестящи ризници и спряха нерешително. Лицата им изразяваха страх и колебание.

Той се върна, повтаряше си безмълвно Констанс. Намерил е каквото е търсел, нали така ми каза. Сърцето му вече не принадлежеше на Елоиза — с нея го свързваше само съчувствието. Колко беше копняла да чуе тези думи. Ала преди да се отдаде на блаженството, трябваше да изяснят някои неща. Това се виждаше по лицето му.

— Не искат да ме оставят при теб — обясни той. — Както и твоят крал не иска да те даде на мен — той сграбчи грамадния рицар за раменете, вдигна го и погледна презрително в лицето му. — Стани и й кажи цялата истина, Глесен.

Германският великан се изправи с мъка и свали шлема си. Лицето му беше загоряло от слънцето, очите му бяха по-светли от тези на Сенрид. Той коленичи пред Констанс, бутна ножницата с меча на гърба си. Свали железните ръкавици и посегна към кожената торбичка с големина на човешка глава, вързана за колана му.

Констанс се отдръпна уплашено. И другите облечени в бяло рицари коленичиха.

Водачът им извади от торбичката тежка корона: матово блестящ, изкусно изкован златен обръч, украсен с огромни пурпурни камъни.

Рицарят вдигна короната над главата си. Слънцето огря широкия златен обръч, камъните блеснаха ослепително. Прекрасна гледка. Коленичилите рицари сведоха почтително глави.

— Принц Конрад — заговори главният рицар с гръмотевичния си глас. Говореше на нормански френски, за да го разберат всички. — Слава на нашия принц Конрад, херцог на Саксония!

Констанс зейна уста от изумление.

Почетеният с тази титла стоеше най-спокойно, облегнат на дългия меч, чието острие беше забито в меката кал и се усмихваше подигравателно.

— Големият ми брат, херцогът на Саксония, почина — обясни той. — И, колкото и странно да звучи, почина от болест. В нашето семейство е обичайно да се избиваме взаимно. В сравнение с моето семейство, твоите роднини са небесни ангелчета.

Констанс го погледна замаяно.

— Той… този рицар каза… че си принц?

Сенрид вдигна рамене.

— Сега съм и херцог на Саксония. Чичо ми Лотар се стреми да стане следващият немски император. Разбира се, след смъртта на император Хенри. Двамата важни господа държат да се върна в Германия, според тях е неприлично да вилнея по пътищата на Англия и да си изкарвам прехраната като странстващ певец. Тези глупаци изпратиха най-добрите си рицари да ме гонят от единия край на християнския свят до другия. Най-после ме намериха. Знаят, че не искам да се върна, че предпочитам да видя как всички изискани аристократи се пържат в ада.

Констанс беше поразена от спокойствието му.

Само допреди няколко мига тя беше най-щастливата жена на света, която желаеше да сложи в краката на обичания мъж всичките си земи и богатства. Беше готова дори да се противопостави на крал Хенри, за да си вземе за любовник странстващия певец Сенрид. А той с готовност се бе предложил за неин поет, любовник и смешник.

Очите й се напълниха със сълзи. Мечтите й нямаха нищо общо с действителността. Беше забравила колко жесток може да бъде Сенрид. Защо се бе върнал? За да й се подиграва отново?

Той я наблюдаваше внимателно.

— Бедничката ми Констанс, нямаш причини да гледаш така нещастно. Скъпа, защо са тези сълзи?

Тя изпъна рамене, вирна брадичка.

— Аз не плача.

От портите на крепостта излезе отряд рицари с извадени мечове, водени от новия си началник Лонгпре. Императорските рицари, които бяха коленичили на пътя точно пред моста, не се помръднаха. Лонгпре спря точно пред тях и вдигна ръка. Рицарите от Морлакс спряха конете си.

— Милейди! — извика главният рицар.

Сенрид се усмихна с обичайната си подигравателна усмивка.

— Онези там няма да се помръднат дори, ако твоите рицари ги разкъсат на парченца. Така са ги научили. Така учеха и мен. Аз се опитах да живея другояче, скъпа моя Констанс, но в действителност съм дивак като тях. Виж!

Той вдигна меча си над главата на великана, който продължаваше да стои на колене в калта и да стиска в ръце короната.

— Графиньо, ще отсека главата на кучето, което се осмели да се докосне до вас и децата ви!

Преди да замахне, Констанс се хвърли към него и задържа ръката му.

— Не! — изкрещя тя.

Сенрид сведе меча си към тила на грамадния рицар.

— И защо не?

— В името на всички светии, не бива да го убиваш! — изплака Констанс. Имаше чувството, че ще полудее при вида на рицарите, коленичили насред пътя като мраморни статуи. — Не искам да убиваш никого. Погледни го, за бога! Той е един здрав млад мъж. Ако искаш да го накажеш, направи го роб, изпрати го да работи на полето.

Сенрид свали меча.

— Искаш да го направя роб?

— Ами да! — Какво ставаше с него?

Лонгпре подкара едрия си боен кон покрай коленичилите мъже. Констанс вдигна ръка и му направи знак да спре. Сенрид заби острието на меча в разкаляната земя.

— Скъпа графиньо, ти искаш да направя славния кръстоносец Зигурд фон Глесен роб? Да го принудя да работи на полето? На моите ниви ли да го пратя, или на твоите?

Констанс сведе глава. Вече знаеше, че Сенрид ще се върне в Германия. Ако имаше на света човек, който не може да избяга от съдбата си, това беше именно Сенрид, мъжът, който стоеше пред нея. Най-после разкри тайната, която го забулваше, вътрешната му сила, огъня, високомерието, все качества, които не подхождаха на един странстващ певец — даже да беше луд. Представата, че някога го е смятала за изгонен монах или отлъчен рицар, я накара да се изчерви.

— Убедена съм, че ще… че ще управляваш добре страната си — гласът й се снижи в шепот. — Каква глупачка беше! Как не проумя очевидното? — Вярвам, че в двора ти ще се събират най-добрите поети, музиканти и учени. Ти имаш много дарби и трябва да ги развиваш. Образован си и в същото време познаваш простия народ, защото си живял сред него…

Сенрид пристъпи бързо към нея, прегърна я и я притисна до гърдите си.

— Целуни ме, Констанс.

Когато устните им се сляха, тя се уплаши, че ще избухне в плач — не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да се откаже от него. Ала изведнъж потъна в целувката му, изпълнена с топлина, нежност и парещо желание. Разумът отстъпи място на страстта.

Когато отново отвориха очи, Сенрид каза съвсем тихо:

— Ще отида в Саксония само с теб. Затова съм тук, Констанс. Или си мислеше друго? — тя го погледна втренчено и той продължи: — Помисли малко: между теб и крал Хенри никога няма да настъпи мир — ти си твърде богата и твърде красива. Дяволите в ада знаят, че аз също не мога да живея в мир с роднините си — те ще ме преследват вечно. В Саксония има поне две дузини благородни девици, които горят от желание да ми станат съпруги. Но аз искам теб.

Той преглътна, но когато продължи, гласът му прозвуча делово:

— Аз научих някои неща за любовта, Констанс. Тя винаги побеждава разума. Преди това не го знаех. Сега най-после разбрах. Ти си моето сърце, моят живот — с теб душата ми ще намери мир. Това е голям дар.

— Сенрид…

— Не, по-късно ще ти разкажа всичко за живота си. Сега ми е достатъчно да знам, че ме обичаш — усмихващите се сини очи милваха лицето й. — Ти ме обичаш, нали? Сама ми го призна. Само не ми казвай, че си ме излъгала.

Констанс впи поглед в очите му.

— Не те излъгах.

— Много добре — кимна развеселено той. — Сега ще заминем за Германия и ще те представя на императора. Ще живееш с мен в Саксония и ще се грижиш да не върша глупости, ще наказваш поданиците ми, ще ги караш да работят като роби и да ми носят печалба. Ще управляваш имотите ми, ще водиш книгите ми, ще преговаряш с проклетия ми чичо. Божичко, като си представя как ще те мрази Лотар, умирам от смях!

— Милейди! — извика сърдито Лонгаре. — Желаете ли да арестувам скитника?

Констанс навлажни пресъхналите си устни.

— Ти не говориш сериозно, Сенрид. Това е още една от твоите шеги.

Сенрид се ухили.

— О, скъпа, досега си опознала само най-добрите ми страни. Аз невинаги си играя на коледен шут или на тромав селянин — той захвърли дългия меч, сложи ръце на кръста й и я вдигна във въздуха. — Ела с мен, Констанс! Не само ти си богата. Още преди да получа херцогство Саксония, бях по-богат от теб. Имам цял куп имения и тълпи селяни, които ще отрупваш с благодеянията си. Позволявам ти да ги жениш по твое усмотрение и да пращаш малките просячета на училище, за да се научат да живеят добре. От теб искам само да ме обичаш и да останеш с мен до края на дните си. Имам нужда от теб. Без теб няма да се върна в Германия.

Констанс беше толкова изумена, че избухна в смях. Познаваше го достатъчно добре, за да знае кога говори сериозно.

— Пусни ме най-после! Децата ми… цялото село ни гледа!

— Първо ми кажи, че ме обичаш!

— Обичам те — тя се огледа и като забеляза смаяното личице на Ходиерн, пламна от срам. — Пусни ме!

Сенрид я остави да стъпи на земята. Ратаят доведе кобилата й.

— Искаш ли да отидем в замъка Морлакс и да започнем съвместния си живот там? — попита с усмивка Сенрид.

Констанс кимна безмълвно. Той вдигна Ходиерн на понито й. Саксонските рицари се изправиха и броните им задрънчаха заплашително.

Сенрид се обърна към Зигурд фон Глесен и взе короната от ръцете му.

— Тогава ще вляза в замъка ти достойно, както подобава на ранга ми — той нахлупи короната на главата си, намести я и се обърна с гордо изражение към Констанс.

Облечен в окъсания прашен жакет, тесния черен панталон и износените, опръскани с кал ботуши. Ала величествената фигура, гордата поза и святкащите сини очи го превръщаха в необикновено същество, увенчано със старата, достопочтена корона на саксонските херцози.

Рицарите от Морлакс не можаха да удържат смаяните си викове. В погледите им се четеше възхищение.

— Да вървим — каза просто Сенрид, обърна се към Констанс и я вдигна на седлото. Наметката й се разтвори и тя видя бързия му поглед, въпросително вдигнатите вежди. Но той не каза нищо, само се усмихна.

Констанс затвори очи и прочете бърза молитва. Имаше толкова много работа, че не знаеше откъде да започне. Намести се по-удобно на седлото и започна да размишлява трескаво. Беше невъзможно да замине за Саксония — само след три дни трябваше да се венчае за Томас Моресхолд. Сестрите й Мейбъл и Бертрада имаха нужда от нея. Не й се искаше дори да мисли за страшното наказание, което щеше да й наложи крал Хенри. Щеше да загуби земите си, Морлакс, всичко. Сенрид честно й призна, че роднините му ще я мразят. И въпреки всички тези плашещи мисли, тя изпитваше такова лудо щастие, че й се искаше да се смее и да плаче.

Двамата поеха бавно по пътя към замъка. Лонгаре, начело на своите рицари, ги последва. След тях яздеха саксонците с белите наметки и вимпели. В края на процесията бяха любопитните селяни.

Сенрид беше възседнал един от конете на саксонците. След малко обърна глава към нея.

— Констанс, погледни ме.

Тя смушка кобилата си и се изравни с него. Той й протегна ръка.

— Остани с мен — в гласа му звучеше страстна молба. Ръкостискането му беше силно и топло. — Знам, че искаш да живееш с мен. Това е най-важното. С всичко останало ще се справим постепенно.

— Да — отговори тя и сърцето й преля от щастие.

Той беше отгатнал какво искаше да му каже тя. Томас Моресхолд беше добър и великодушен човек и я беше приел с детето, което носеше под сърцето си, за което тя му беше дълбоко благодарна. Детето, което растеше в утробата й, щеше да бъде момче, момчето, което тримата й починали съпрузи така горещо желаеха. А тя знаеше, че този златнорус, своенравен, прекрасен мъж, когото обичаше, никога няма да я попита дали ще му роди момче или момиче.

„Най-важното е да сме заедно — бе й казал той. — Всичко останало ще дойде от само себе си.“

Сенрид извърна лице към нея и й се усмихна. Констанс отговори на усмивката му.