Катрин Дьовил
Аметистовата корона (25)

24

Когато тръгнаха на разсъмване, старият колар чакаше до портата с голям вързоп, който подаде на Констанс.

— Денят не е много добър за път — изръмжа той. — Става студено и до вечерта пътищата ще замръзнат. Пазете се! Чух, че младата графиня на Морлакс е избягала и враговете й я преследват безмилостно. Бедната жена сигурно е полудяла от страх и мъка, но трябва да знае, че има много хора, готови да й помогнат.

Четиримата го зяпнаха ужасено. Тиери се овладя пръв.

— А ти би ли… би ли познал графинята, ако я видиш?

Коларят се ухили широко и показа жълтите си зъби.

— Ама, разбира се. Веднъж я видях, когато отиваше в Лондон. Обикновено пътува с голям отряд рицари и десетки коли с багаж и прислуга. Тя е хубава и добра жена. Дава храна и подслон на всички гладни и бедни хорица. Много от нашите я почитат като светица.

Тиери беше напълно смаян.

— Нима й се молят като на светица?

Присвитите очи на стареца се отместиха към Ливайд.

— Старата вяра още не е отмряла по нашите земи. В днешно време не се знае кой е християнин и кой не. Има много хора, които са и двете — обясни с лека усмивка той. — Не сте ли виждали огньовете по случай Самхаин и Белтен? По тях ще разберете, че старите богове са още живи. А какво правят младите момичета по Коледа? Гледат в купа с вода, за да видят лицето на бъдещия си любим. Това граничи с магия, във всеки случай не е християнско. Казвам ви, ако някой дойде и каже, че господарката на Морлакс е благородната девица от върбовата гора и я помоли за услуга или благословия, той е напълно прав, и тя ще удовлетвори молбата му. Това е моето мнение. А моята Гъндри, това е жена ми, е съгласна с мен.

— Господи Исусе! — Тиери се огледа за Сенрид, но той се беше отдалечил. — Трябва да вървим — продължи бързо той. — Чуй ме, ако някой задава глупави въпроси, ти не знаеш нищо, разбрахме ли се? Направи го за няколко безобидни странници, моля те!

— Нямай грижа — отговори спокойно старият. — Тази сутрин, щом припяха първи петли, казах на Гъндри, това е жена ми…

Ливайд мина покрай него и го погледна дълбоко в очите. На лицето й грееше странна усмивка. Старецът потрепери от внезапен студ и шумно затвори устата си.

 

 

Коларят се оказа прав — стана по-студено. Локвите се покриха с тънка ледена корица. Констанс вървеше пеша, все още малко несигурна.

— Какво ви даде старият? — попита Ливайд.

— Нещо за ядене — Констанс вдигна вързопчето към носа си и го подуши. — Ако се съди по миризмата, вътре има овесен хляб и цвекло. И парче сирене. Не мога да разбера, защо сиренето мирише така ужасно…

Ливайд я погледна изпитателно. Сенрид беше отишъл далеч напред, Тиери вървеше бодро след него. Двете жени бяха изостанали. Ливайд попита с дрезгав глас:

— Помните ли ме, милейди? Помните ли какво стана в замъка Морлакс?

Констанс я погледна отстрани.

— Да, ти си уелската вещица, която ирландските монаси ми предадоха. Трябваше да те изправя пред съда заедно със странстващия певец. Братята не смееха да ви задържат в манастира, защото епископът на Честър беше наблизо.

— Хмм — Ливайд забави крачка. — Нещастна ли сте, милейди?

Констанс се спъна в един камък и се изчерви. Ливайд и младият учен със сигурност бяха чули страстната любовна игра снощи в сламата — нямаше как да не са. Очите й неволно потърсиха Сенрид, който вървеше с широки крачки, без да обръща внимание на замръзналите локви и дълбоките бразди.

Как да бъда нещастна, каза си Констанс. Нали единственият мъж, когото беше пожелавала някога, я държа цяла нощ в обятията си и я люби с неугасваща страст?

Тя знаеше, че двамата не можеха да си позволят тази любов. Страстта, чудото, удовлетворението — всичко това бяха откраднали от милостивата съдба. Тя, многократно омъжваната благородна дама, и той, пътуващият певец. Имаха само настоящето, нищо друго. Ако стигнеха живи и здрави до замъка Морлакс, щеше да бъде цяло чудо. Но и там ги чакаха опасности.

Въпреки това, тя не бе нещастна. Точно обратното. За първи път в живота си бе като замаяна от щастие. Живееше в екстаз.

— Наложи се да острижем косата ви — продължи Ливайд, — ходите в мъжки дрехи от грубо платно, а вие сте дама и не сте свикнали с това, нали?

— Аз… ами, времената са опасни — отговори сериозно Констанс. — И съм ви дълбоко благодарна за всичко, което правите за мен. Как бих могла да се оплаквам заради някакви си дрехи или заради късата си коса?

Уелската вещица я погледна замислено.

— Значи хората са прави, когато отправят молитви към вас и молят за благословията ви — проговори тихо тя. После протегна свитата си в юмрук ръка. — Сега ще отворя шепата си и вие трябва да си изберете камък.

— Какъв камък? — Констанс премести вързопчето в другата си ръка. — Ще ми гледаш ли? — попита неловко тя и погледна придружителката си в очите. — Аз не вярвам в тези неща.

Ливайд безмълвно отвори ръката си и Констанс извика:

— О, колко са красиви! Откъде ги имаш?

Двете жени спряха, за да могат да огледат камъните.

— Позволяваш ли да ги пипна? — попита Констанс.

Ливайд присви очи.

— Можеш да вземеш само един, девице от върбовата гора, само един.

Констанс избра бяло камъче, изгладено от водата, пронизано със сребърни нишки.

— Ще взема този — тя го завъртя между пръстите си. — Какво е значението му?

Ливайд пое дълбоко въздух, издиша шумно и издекламира монотонно:

„Онова, което желае сърцето ти, ще му липсва.

Онова, което сърцето ти обича нежно, ще му бъде отказано.

Онова, пред което сърцето ти трепери, ще го разбие.

Щастието на сърцето ти ще те напусне,

но пак ще се върне при теб.“

— Това ли е бъдещето ми? — Констанс й върна камъчето. — Първо исках да взема червения камък…

Ливайд веднага издърпа ръката си.

— Не червения — тя изръмжа нещо неразбрано, прибра камъните в джоба си и ускори крачка, за да настигне Тиери. — Никога червения. Той не е за вас.

Констанс вдигна рамене и също ускори крачка.

 

 

Заваля сняг. Вятърът утихна и в началото гледката беше много красива. Едри снежинки танцуваха във въздуха и бавно се стелеха по земята. Скоро полето и оголелите дървета се скриха под бяла пелена. Няколко търговци минаха бавно покрай тях, огледаха любопитно пътуващите артисти, после пришпориха конете си и отминаха. По-късно настигнаха самотен селянин с магарешка каручка и го попитаха къде е най-близкото село. Той им отговори, че е на около четири мили на север. Сенрид изрази подозрение по отношение на откритите поля от двете страни на пътя, затова се отклониха и навлязоха в гората.

Едва оставили зад себе си пътя, чуха тропот на коне. Сенрид се ослуша и им заповяда да тичат. Четиримата изгазиха мъчително пресния сняг и се хвърлиха в една падина в края на гората.

По пътя за Сайрънчестър премина отряд рицари в черно–червени туники над ризниците. На копията им се вееха щандарти с герба на семейство Де Клеър.

Бегълците лежаха по корем и се взираха уплашено към пътя.

— Къде ли са тръгнали? — пошепна Тиери.

Сенрид присви очи.

— Предполагам, че отиват в Рексъм, а оттам в замъка Морлакс — той почака малко и добави: — Ако бях на мястото на Робер Фицджилбърт, щях да изпратя онова копеле от Несклиф да завземе рицарското имение на графинята в Бъксбъроу. Освен това, щях да подсиля гарнизона на замъка Морлакс със собствените си рицари.

При мисълта, че Жулиен отива в Бъксбъроу, Констанс изстена задавено.

— Божичко, децата ми!

Без да я поглежда, Сенрид отговори:

— Радвай се, че са момичета. Ако бяха момчета, щяха веднага да ги убият.

Констанс изплака и Ливайд помилва ръката й. Когато рицарският отряд изчезна, бегълците станаха, отупаха снега от дрехите си и се скриха в гората.

Прекараха нощта в един гъсталак. Благодарение на храната, която им даде коларят, не гладуваха, но студът ги измъчи. Събраха няколко наръча суха шума и си приготвиха постели, които поне малко ги предпазваха от снега. Ливайд и Констанс спаха между двамата мъже и си поделиха наметките и завивките.

Констанс положи глава върху гърдите на Сенрид. Само стъпалата й бяха студени. На сутринта нямаха нищо за ядене, утолиха само жаждата си с малко сняг. Когато продължиха пътя си, отново заваля.

 

 

Констанс никога нямаше да забрави това пътуване. Нямаха нищо за ядене и в селата не им даваха дори парче хляб. Ливайд им показа как да белят кората на дърветата и да я дъвчат. Изравяха корени от водни растения, като газеха в ледените потоци. Тиери отново опита късмета си при вдовица, но бе прогонен от глутница кучета. Все пак успя да открадне самун хляб. Един ден се отклониха от пътя и няколко часа търсиха правилната посока в снежната виелица. Сенрид отново качи Констанс на гърба си.

— Ще умрем — прошепна изтощено тя и целуна тила му. Често се случваше пътници да замръзват по пътищата или да умират от глад — и четиримата го знаеха.

Сенрид не отговори. Тя не можеше да разбере откъде любимият й вземаше силата да я носи и да гази в дълбокия сняг, но в последно време той все по-често спираше за почивка и това я плашеше. Беше овързал главата си с ивици дебело платно, за да не му мръзнат ушите. В косите и брадата му се белееха ледени висулки. Той я остави до крайпътния каменен кръст и когато се обърна към него, тя неволно се засмя. Сенрид й заприлича на снежното чудовище от книжката на дъщерите й. Тя въздъхна и си каза, че и нейния вид не е по-добър.

Констанс вдигна увитата си в парцали ръка и попипа лицето му. Не усети нищо, освен сняг и твърда брада. Само очите му блестяха.

— Сенрид — прошепна с посинели устни тя, — никога не забравяй, че те обичам.

При тези думи очите й се напълниха със сълзи. Той й бе признал открито на коя жена принадлежеше сърцето му. И сега не й показа дали е чул думите й.

Продължиха пътя си през непоносимо бялата, призрачно пуста местност. Не срещнаха никого. Нито един човек не беше посмял да излезе навън в това време. Не си говореха, за да не изразходват напразно силите си. Накрая Тиери, който едва се влачеше през дълбокия сняг, изграчи:

— Уелска вещице, кажи ни дали ще умрем тук!

Ливайд мръдна глава, но никой не разбра дали отговорът беше да или не, тъй като беше натрупала толкова много одеяла върху себе си, че приличаше на безформена буца.

Започна да се стъмнява и призрачната снежна равнина се оцвети в сиво. Констанс помоли Сенрид да я пусне на земята, даже го изрита с пети в хълбоците, но той невъзмутимо продължи.

Изведнъж се намериха пред някаква ограда. Разбраха, че отново са се отклонили от пътя. Констанс не можа да потисне ужасения си вик.

В този момент от непрогледния мрак се чу човешки глас. Неясни сенки изникнаха сред вихрушката от снежинки.

— Кои сте вие? — извикаха гласовете.

Констанс чу как Тиери се помъчи да даде отговор. След няколко крачки едно брадато лице, полуприкрито от широкопола шапка, се приближи до нейното.

— Това е младо момче — изръмжа непознатият. — Ние търсим хора, които идват от Бейзингстоук и вървят на север.

Констанс се опита да слезе от гърба на Сенрид, който попита дрезгаво:

— Кои сте вие, по дяволите?

— Не е момче! — второ лице изникна от мрака и я огледа изпитателно. — Госпожо графиньо, аз съм ратай на сър Уинибалд от Малон. Доведохме два коня.

Сенрид се наведе и позволи на Констанс да слезе от гърба му. Тя беше толкова скована, че не можеше да върви. Двамата мъже побързаха да я подкрепят.

Вторият глас продължи:

— Вие не ни познавате, но ние не сме забравили как помогнахте на нашия брат Дюран Ивърсън от Бадърли Фел, който вече не можеше да храни дъщерите си.

Сенките се раздвижиха.

— Не си спомням — отговори с мъка Констанс.

Първият глас настоя:

— О, да, милейди, вие дадохте сребро на манастира „Света Хилда“, където леля ви е игуменка, за да приемат момичетата в кухнята.

Сенрид и Тиери размениха многозначителни погледи.

— Ние имаме коне и ще ви отведем в селото — обясни първият глас. — За малко да ви пропуснем в снежната буря. Два пъти претърсихме пътя и вече бяхме готови да си тръгнем, когато Вулф забеляза нещо до оградата.

— Коне — Тиери залитна като пиян към големите сиви сенки. — Свети Георги, дай ни сили да стигнем в селото!

Констанс примигна и изтри заснеженото си лице. Мъжът й бе казал, че е ратай, значи конете принадлежаха на господаря му. Тя не помнеше, че бе дала някому пари, за да приемат бедни момичета в „Света Хилда“, но щом той го казваше, вероятно беше истина. Сенрид сложи ръка на рамото й и тя вдигна замаян поглед към едрата, покрита със сняг фигура.

— Благодари на тези хора — прошепна й дрезгаво той. Лицето му беше само ледена бяла брада — но очите святкаха подигравателно, а дрезгавият глас преливаше от добре познатата ирония. — Или ще паднат на колене и ще отправят молитва към Света Констанс!