Катрин Дьовил
Аметистовата корона (23)

22

— А как се бие… — говореше замечтано Ливайд. — През целия си живот не съм виждала такова нещо!

Тя се беше въоръжила с дървен гребен и се стараеше да разреши сплъстената и залепнала от кръв коса на Констанс, ругаеше тихо и упорито се бореше със заплетените косми.

— Тичах на живот и смърт — продължи с усмивка вещицата. — Бягах от селяните от Устън Крос и кучетата им, които бяха по петите ми. И изведнъж, сякаш от нищото, изникна младия дъбов бог в цялото си великолепие, прекоси с два скока полето и размаха грамаден клон, дълъг колкото самата мен и почти толкова дебел, това е чистата истина. Сенрид се нахвърли върху селяните и песовете им и вдигна вихрушка от пръст и сняг. Размаха клона като боздуган и ги разпръсна на всички страни като бог Вотан с чудодейните си оръжия. Аз бях на края на силите си, уверявам ви, и нямаше да издържа още дълго. Когато той изскочи с рев от гората, разбрах: това е дъбът и светкавицата. Очите му изпущаха искри, ръцете му здраво стискаха грамадния клон.

Констанс обърна глава към Сенрид, който седеше до огъня. Той я бе донесъл на ръце до полянката в гората, беше газил в дълбокия сняг. Докато е била в плен, през цялото време бе валяло.

Сенрид носеше окъсана наметка върху мръсния шутовски костюм. Изглеждаше като първия път, когато го видя в затворническата кола в двора на замъка Морлакс: широкоплещест, гъвкав като котка, въпреки едрия си ръст, със златноруса грива и необичайни сини очи. Тя не можеше да откъсне поглед от него.

Не беше единствената. Въглищарите и семействата им седяха около огъня и слепяха страхопочтително всяко негово движение, докато той топеше сняг в гърнето над пламъците.

Констанс още не беше утолила убийствената си жажда, макар че корема й под монашеската одежда беше издут и я болеше. Беше изпила огромно количество вода и бе утолила глада си. Горските хора и бяха приготвили каша от настъргани и сварени жълъди, която не беше особено вкусна, но напълни празния й стомах.

— Никога не сте виждали подобно нещо — продължи да разказва Ливайд. Тя остави гребена настрана и започна да разделя с пръсти сплъстените кичури на Констанс. — Селяните от Устън Крос падаха по земята и не смееха да се изправят, за да не го гледат в очите. Един удар и рухваха като отсечени дървета. Когато другите видяха, че приятелите им лежат на земята окървавени и хленчещи, а дъбовият бог се носи към тях като отмъстителния Вотан, всички хукнаха да бягат. Когато и последните псета се скриха между дърветата, той пресече полето и застана пред мен, следван по петите от приятеля си, онзи млад учен, който е седнал до огъня. Изправиха ме на крака и поискаха да узнаят какво търся толкова далече на юг. Разказах на дъбовия бог, че съм прекосила половината Англия само за да го намеря. Навсякъде питах за скитащ певец и артист и описвах външния му вид. Макар че повечето хора никога не бяха го виждали, бяха чували за песните му. Във всеки случай, селяните от Устън Крос го познаваха.

Констанс не можа да сдържи усмивката си. Можеше да си представи какви песни е изпълнил Сенрид пред селяните, та са го погнали през полето и са подгонили дори бедната уелска вещица, която се е осмелила да попита за него.

Ливайд я отскубна и тя простена от болка. Жената цъкна нетърпеливо с език.

— Кръвта в косата ви е засъхнала, а ние нямаме вода да я отмием. Най-добре ще е да я отрежете.

— В никакъв случай! — извика ужасено Констанс. Косата й беше толкова дълга, че можеше да седи върху нея. Немислимо беше да се остриже и да заприлича на монахиня или осъдена. — Ще я вържа на тила и готово.

Тя въздъхна и отвори шепата си, за да погледне още веднъж сарацинския пръстен на Еврар. Вече знаеше, че Жулиен е отговорен за покушението срещу главния й рицар и, че двамата с Робер Фицджилбърт щяха да я преследват безмилостно. Не можеха да изпуснат такава тлъста плячка.

Рицарите й се бяха разпръснали и нямаше как да ги намери. Двадесет и пет от тях бяха на път към Бъксбъроу с колите и багажа. Останалите въоръжени мъже вероятно още блуждаеха в гората на Чилтърн след нападението. Тя нямаше представа колко от тях са загинали в жестоката битка. Преди изчезването си, Еврар беше заминал за Морлакс с петдесет рицари, които в момента бяха разквартирувани в замъка под началството на Лонгпре. Ливайд й съобщи, че Еврар е при тъкачите и се възстановява от раните си. Констанс изпрати благодарствена молитва към небето, че главният й рицар беше останал жив след жестокото покушение.

Сенрид приседна до нея и й подаде чаша вода.

— Гладна ли сте?

Снежната вода беше топла. Констанс му се усмихна над ръба на чашата.

— Малко.

Очите му потъмняха.

— Ще набавя малко месо, за да възстановите силите си.

Но не й каза как възнамеряваше да го набави. Младият учен Тиери се бе промъкнал още веднъж в Устън Крос, за да види може ли да измъкне нещо от селяните. След като Сенрид бе изпял богохулната си песен и беше разбил няколко глави, те нямаше да им продадат и трохичка хляб.

Констанс го погледна почти сърдито.

— Аз съм силна и гладуването не ме плаши. Много пъти съм гладувала, особено преди Великден.

— Но не без вода. Жаждата щеше да ви убие — той погледа малко напразните усилия на Ливайд и извади ножа от колана си.

— Не, моля ви, не! — Констанс изтръгна косата си от ръцете на Ливайд. Заболя я, защото раната на тила не беше добре зараснала. — Все ще успея да се изчистя.

Лицето на мъжа изразяваше твърда решителност.

— Ще мине доста време, преди да намерим къде да се измием. Тук сме насред гората, а и при този студ е невъзможно. Нека да ги отрежа, така ще бъде по-добре.

Констанс го изгледа мрачно. Не го беше виждала такъв. Припомни си думите на Ливайд, че никога не е срещала толкова безумно смел войн. Може би, помисли си Констанс, докато го гледаше, той наистина е пропадналия рицар, за какъвто някога го смятах.

Мъжът чакаше със смръщено чело.

— Ще ви бъде по-леко без косата, повярвайте — прошепна в ухото й вещицата.

Това беше най-трудното решение в живота й. Никога не бяха рязали косата й. Констанс си припомни комплиментите на поетите по време на коледните банкети и едва не се разплака. Даде съгласието си с половин уста и затвори очи.

Сенрид подаде ножа на Ливайд.

— Отрежи я съвсем късо, за да прилича на момче — нареди той.

— Косата ви ще порасне бързо — изрече утешително уелската, напълни шепата си със сплъстени коси и започна да реже.

Констанс сведе поглед към ръцете си.

— Как ме намерихте? — пошепна тя.

— Чрез Ливайд и въглищарите, които са били в гората на Чилтърн по време на нападението срещу вас и рицарите ви — той седеше на пети пред нея. Вещицата отрязваше дебели кичури и ги оставяше в снега. — Знаете ли, че горските обитатели ви наричат „норманската господарка, която ни носи ядене“?

Констанс го погледна учудено. Вярно бе, че при всяко свое пътуване тя снабдяваше нуждаещите се с храна. За нея това бе съвсем естествено и никога не се беше замисляла над действията си.

— Въглищарите не са могли да познаят хората, които са ви нападнали. Освен това, както повечето горски обитатели, те избягват големите селища и не са знаели кого да уведомят. После до ушите им стигнало, че и уелската вещица ви търси. Когато намерили Ливайд, вече не им било трудно да открият и мен — особено след като жителите на онази мръсна дупка Устън Крос подгониха Тиери и мен през полята, за да ни обесят — той извърна глава. — Предполагам, че очарователният ви полубрат Несклиф и Де Клеърови са измислили плана за отвличането ви.

Констанс кимна и сведе поглед. Все още не можеше да преглътне предателството на Жулиен. Ливайд прошепна в ухото й:

— Като го слушате да говори така, вероятно ще си помислите, че е било детска игра да ви намерим. Истината е, че дни наред претърсвахме пътя на север и не спирахме дори в най-силните снежни бури, навсякъде питахме за вас. Един странстващ монах ни съобщи, че в манастира „Света Магдалена“ била държана като затворница знатна дама. Трябваше да видите дъбовия бог, когато нахлу в манастира. Игуменката беше готова да падне на колене пред него и да му целува ботушите, и то още преди да е свършил с нея.

Сенрид събра купчината отрязани коси и ги хвърли в храстите.

— Дадох й кесията, която кралят ми подхвърли на Коледа — обясни с усмивка той. — Тамошните монахини никога не бяха виждали толкова много пари накуп. Да не говорим, че страшно им се искаше да се отърват от знатната си затворница. Игуменката се страхува от семейство Де Клеър, но много повече я е страх от епископа.

Той се изправи и пъхна палци в колана си.

— Графиньо, ще ходим пеша като роби в дълбокия сняг, а по всичко личи, че валежите ще продължат. Дадох последните си пари на игуменката в „Света Магдалена“, за да получа тази монашеска одежда. Тиери е беден като просяк, да не говорим за Ливайд. Трябва да си изкарваме прехраната. Иначе ще умрем от глад.

Констанс не смееше да го погледне. Тримата бяха готови да рискуват живота си заради нея.

Ако ги нападнеха, тя щеше да остане жива — тя беше скъпоценна плячка за гонителите си. Но Ливайд, Тиери и Сенрид бяха от простолюдието и щяха да бъдат жестоко наказани. Щяха да ги измъчват и обезобразят, преди да ги убият.

— Аз ви дължа живота си — заговори смутено тя. — Искам да благодаря на всички ви…

— Смятам да тръгнем на северозапад — прекъсна я Сенрид. — Първо ще отидем в Сайрънчестър, после ще навлезем в земите на граф Херфорд. Той е ваш съюзник и на негова територия ще бъдем по-сигурни. Аз ще ви нося на гръб.

Ще вървим пеша като роби.

Думите му отекваха в главата й. Преследвачите им разполагаха с бързи коне, бяха снабдени с добра храна и достатъчно пари.

Уверенията на Сенрид, че ще я носи на гърба си през дълбокия сняг, й се сториха пълно безумие. Колкото и да беше силен, той нямаше да се справи с такъв тежък товар. Тя беше напълно развита жена, не някое слабичко момиче като Ливайд.

— Не, аз ще… аз трябва да се обърна към някого от васалите на Фицджилбърт, които живеят наблизо. Той ще ме приеме в дома си, и тогава ще изпратя писма на крал Хенри във Франция, на Херфорд и на други аристократи и ще ги помоля да ме подкрепят.

Ливайд и Сенрид я погледнаха недоверчиво. Гласът й пресекна. Те знаеха, че нито един васал на Де Клеър няма да я приеме в дома си, поне онези, които живееха наблизо. Може би двамата имаха право.

— Къде отиваме? Каква е целта ни?

Лицето на мъжа остана безизразно.

— Вашият замък. Възнамерявам да ви върна замъка, графиньо. Искам да си върнете рицарите и земите, всичко, което ви е скъпо и мило. Нали това искате и вие?

Констанс вирна брадичка. Не можеше да отрече, все едно какво щеше да си помисли той за нея.

— Да — отговори с твърд глас тя.

Тиери се върна със сияещо лице от селото и хвърли пред огъня доста голям чувал.

— Ето ме, Сенрид! Селяните от Устън Крос вече няма да гонят по нивите бедните поети и учени. Добре си ги наредил.

Сенрид погледна в чувала.

— Какво, по дяволите…? — той измъкна отвътре голямо парче солено говеждо. — Как го намери? Откъде го открадна? Да не си убил някого?

— Не съм го откраднал, приятелю — Тиери зарови пръсти в гъстите си къдрици. — Какъвто съм си сръчен, претърсих внимателно един кокошарник, но за съжаление не открих нито едно пиле. Внезапно зад мен изникна тлъста вдовица, въоръжена с мотика и заплаши да ми разбие черепа, ако не се махна веднага от обора й. Направих й тази услуга, но се разхленчих жално, че умирам от глад и съм готов да сторя всичко за едно прилично похапване.

— И какво стана после? — изръмжа сърдито Сенрид.

Усмивката на Тиери стана още по-широка.

— Не бе чак толкова лошо, макар че дамата беше дяволски дебела. И, кълна се във всички светии, тя притежава пухено легло! Едва не заплаках, когато се наложи да се измъкна от постелята.

Ливайд придърпа чувала към себе си и измъкна парче черен хляб. Разчупи го и подаде едната половина на Констанс, която я захапа жадно.

— Донесох още нещо — обади се Тиери и измъкна от чувала мъжки жакет от дебело платно. После хвърли кратък поглед към Констанс и попита: — Тя знае ли вече?

— Не — отговори Сенрид, без да вдига поглед.

— Какво не знам? — попита страхливо Констанс.

Младият учен застана пред нея и й показа жакета. Изведнъж очите му се разшириха от ужас.

— О, милейди — прошепна дрезгаво той, — не тъгувайте. Косата ви ще порасне бързо.

Констанс не можа да понесе съчувствието му.

— Махнете се оттук! — заповяда сърдито тя. — Иначе ще получите плесница.

Сенрид избухна в луд смях.

След малко всички станаха и напуснаха полянката. Сенрид й помогна да стане и попита загрижено:

— Можете ли да вървите без чужда помощ?

— Да, чувствам се по-добре — тя не искаше да им създава допълнителни проблеми. Тримата нямаха нищо общо с Жулиен или Фицджилбърт. Съдбата на графиня Констанс не ги засягаше. — Ще видите, че скоро ще възстановя силите си — обеща твърдо тя.

— Хмм… — мъжът й подаде грубия мъжки жакет и чифт кърпени селски панталони.

— Но аз не мога да нося мъжки дрехи! — Констанс погледна безпомощно одеждите в ръцете си. Беше немислимо да напъха краката си в панталон и да ги разкрие пред погледите на чуждите хора. — Пък и расото е по-топло.

— Това проклето расо! Надявах се никога вече да не видя жена в такъв парцал — гласът на Сенрид прозвуча изненадващо рязко, но ръцете му бяха топли и нежни. Той развърза грубото въже, с което беше стегната талията й и свали тежката дреха от раменете й.

Констанс му обърна гръб. Когато я освободи от затвора й, той я видя съвсем гола, но сега беше различно. Намираха се в заснежената гора, на студа. Освен това, както и преди, между тях гореше буйния пламък на страстта. Тя се постара да се направи на равнодушна и се отдалечи на няколко крачки, за да обуе панталона. При това се опря с една ръка на най-близкото дърво.

— Наистина ли искате да прекося половин Англия в мъжко облекло?

Сенрид я погледна пронизващо.

— Да, така е по-сигурно — отговори след кратко мълчание той.

Констанс навлече през глава дебелия жакет, който й стигна до хълбоците.

Сенрид отиде при нея и я огледа със здраво стиснати устни. Лицето му беше бледо и напрегнато.

Констанс не можа да разгадае израза на лицето му. Той се наведе, вдигна расото, смачка го на топка и закрачи обратно към огъня.

— Не, почакайте! — Констанс се втурна след него. — Какво възнамерявате?

Тя не беше достатъчно бърза. Сенрид замахна и хвърли черното расо в пламъците.

— Света майко божия, защо направихте това? — извика гневно Констанс. Без да се бави, тя грабна един сух клон и измъкна от огъня овъгленото расо. — Можех да се увия в него. Вълната е добра и ще стане топла наметка.

Тя коленичи на земята и въздъхна. Краката й не бяха достатъчно силни. Ливайд дотича при нея и започна да тъпче расото, за да угаси пламъчетата, които лумваха на места по краищата му.

— От ръкавите ще ви измайсторя ботуши — обеща с усмивка тя. — Ще ги натъпчем със слама, както правят селяните. Така краката ви ще са на топло.

Констанс не помнеше кога за последен път е била с топли крака. Тя вдигна глава и се обърна към Сенрид и Тиери, които ги наблюдаваха от известно разстояние, без да се намесват. Изтри ръце в грубия жакет и отново се разтрепери от студ. Стоеше боса в снега, а нямаше дори коси, които да я топлят. Все пак, успя да се усмихне на мъжете.

— Като си помисля как изглеждам… — проговори засрамено тя.

Тиери отговори на усмивката й, но Сенрид се извърна с мрачно лице.

Слънцето се показа иззад облаците и под топлите му лъчи снегът скоро започна да се топи. Духна вятър. След известно колебание, Констанс се съгласи Сенрид да я вдигне на гърба си. Тя уви крака около талията му, притисна се до гърба му и се наслади на допира до силните му мускули. Топлината на тялото му се пренесе върху нея и треперенето й отслабна. Гърдите й набъбнаха.

Явно не му беше лесно да я носи. Трябваше да върви наведен и всяко нейно движение го караше да се олюлява. Въглищарите ги изпратиха до края на гората и безшумно се скриха между дърветата. Без да кажат дума за сбогом.

Констанс изпитваше облекчение. Хлябът и месото нямаше да стигнат за всички, не можеха да нахранят с тях и горските хора. Ала подивелите и мършави деца с хлътнали личица, късаха сърцето й.

Без да се обръща, Сенрид изръмжа:

— Спестете си тревогите и мислете само за себе си. Предстои ни дълъг и труден път.

Констанс се скова. Умението му да чете мислите й, никак не й харесваше.

 

 

Тръгнаха на северозапад, както беше казал Сенрид, но избягваха пътищата. Тиери и Ливайд се влачеха уморено, но Сенрид сякаш беше изкован от желязо. Стигнаха до един поток. Тиери нададе радостен вик и се спусна по склона, за да стигне пръв до водата. Другите го последваха, за да се напият и да си починат на слънчевата полянка, защитена от вятъра.

Краката на Констанс бяха изтръпнали и когато Сенрид я пусна, трябваше да излази до водата. След като се напи, тя потопи краката си в ледените води и извика от болка. Въпреки това се изми хубаво, после коленичи на брега и започна да изсипва вода с шепи върху главата си и да разтрива разбърканата си коса. Другите седяха наблизо и ядяха хляб с месо. Констанс свали жакета и напръска гърдите и ръцете си. Зъбите й тракаха, макар че слънцето пареше гърба й.

Тя се скри зад един голям камък и свали селския панталон. Изведнъж пред нея застана Сенрид.

Без да каже дума, той коленичи пред нея, наведе главата й и започна да я облива с вода. С общи усилия успяха да измият и последните остатъци от засъхнала кръв. После Сенрид поля гърба й и го разтри силно, за да премахне нечистотиите.

Накрая я накара да седне и се зае да мие краката й. Констанс не беше в състояние да спре тракането на зъбите си, но му позволи да я измие цялата и дори се зарадва, когато кожата и се зачерви под силните му движения.

Сапун. Това беше само една бегла мисъл. В този момент би дала шепа злато за парче сапун.

Тя усети пръстите му между бедрата си, видя шепите му, които загребваха вода и я изливаха върху краката й. Когато го погледна, очите му бяха скрити под полуспуснатите ресници.

Мускулите на бедрата й се напрегнаха болезнено под докосването му. Парещата горещина и леденостудената вода пронизаха най-чувствителните места от тялото й. От гърдите й се изтръгна стон.

Светлината на бледото слънце и леденият студ, пронизваха треперещото й тяло.

Когато отвори очи, Сенрид стоеше пред нея с жакета в ръце. Без да бърза, той го навлече през главата й. Тя се изправи, хвана се за рамото му и обу широкия панталон.

Цялата трепереше от желание. Утробата й пулсираше болезнено и се чувстваше като подута. Тя обърна лице настрана, за да не срещне погледа му. Тиери и Ливайд седяха на брега, ядяха и си приказваха. Но Констанс беше сигурна, че са ги наблюдавали.