Катрин Дьовил
Аметистовата корона (5)

4

Ирландският манастир, обясняваше игуменът, докато малката група прекосяваше двора на замъка, отдавна вече не бил уреждал духовни съдилища в долината на Морлакс. Последното било още по времето на блаженопочившата й баба, лейди Алвин, която била много щедра към основателя на „Свети Айдън“, известния философ Бран Дънлайт.

Това, разбира се, не означавало, че манастирските братя се боят да наказват престъпниците по църковното право, а било свързано с ревността на голямото абатство „Свети Ботолф“, подчинено на Честърския епископ. Норманските епископи искали в Англия да има само нормански монаси и свещеници, а манастирите им да станат всевластни. Много скоро ирландските монаси щели да бъдат прогонени от Морлакс, както по-рано постъпили с английските калугери и манастирите им.

— Ние сме предпазливи и не искаме да вдигаме шум — обясни старият монах, — затова от години не сме разглеждали дело в църковен съд.

Констанс слушаше с привидно внимание разясненията на Мелхлан, но през цялото време мислеше за великолепно облечения игумен на „Свети Ботолф“ и монасите му, които заемаха почетни места на сватбената маса. Ирландските монаси седяха в дъното на залата, облечени в опърпани кафяви раса, както изискваше обетът им за бедност. Ясно личеше, че разногласията между монасите бяха не само по въпроса за облеклото, а причината не беше само в алчността на норманите и желанието им да завладеят цялата страна. Норманската жадност за власт беше всеобщо известна. Май графинята на Морлакс беше единствената, която продължаваше да прави дарения за абатството „Свети Айдън“.

Както игуменът на „Свети Ботолф“, така и епископът на Честър имаха голямо желание да се намесят в делата на Констанс и да я лишат от част от властта й.

— Братството реши, че не можем да задържим затворниците — продължи игуменът. — Ние не сме ги търсили, те ни бяха предадени. Изявихме съгласие да ги пазим, докато им намерим друг подслон. Жената е обвинена в скитничество и в разпространяване на старата езическа вяра сред народа и овчарите. Свещеникът твърди, че призовавала дявола.

— Наистина ли я обвинявате в обожаване на дявола?

— Свещеникът на Райнбах заповядал на селяните да я заловят. Той повдигна обвинение в магьосничество, не ние.

Младият монах пошепна нещо в ухото му. Мелхлан кимна.

— Да, жената произхожда от келтите, както всички ние в „Свети Айдън“, същата кръв, почти същия език. Когато вещицата говори за магиите на Луг и Мориган, нашите братя знаят за какво става дума, тъй като ирландските майки на повечето монаси, бог да благослови душите им, са произнасяли почти същите заклинания.

— Невинна ли е вещицата? — попита Констанс.

Старият игумен я погледна обидено.

— Невинна или не, не е важно. Ние не можем да я съдим.

Констанс въздъхна уморено.

— И какво трябва да направя аз?

— Елате — старецът улови ръката й.

Двамата се запътиха към манастирските коли пред кухненското крило. В една от тях беше коленичила чернокоса жена с кърпа на главата. Когато Констанс наближи, тя вдигна глава и я погледна. Очите на бледото лице бяха изрисувани с въглен. Жената не беше вече млада, но все още изглеждаше красива.

Значи така изглеждали вещиците. Констанс нямаше представа какво точно бе очаквала, но остана малко разочарована.

Рицарите застанаха мирно. Еврар даде някакво нареждане. Един от мъжете посегна през дъските и дръпна едно въже.

— Стани, мързеливо куче — заповяда сърдито той. Мъжът, който лежеше по гръб, се изправи на колене и хвана с две ръце въжето на шията си.

Пленникът беше с вързани ръце и крака, дебело въже стягаше гърлото му. Въпреки това, Констанс и игуменът отстъпиха крачка назад, защото от затворника струеше заплашителна сила. Мъжът се изправи бавно.

Беше висок и силен, лицето му беше подуто от многобройните удари и цялото в синини. Кадифеният жакет висеше по тялото му на кървави, мръсни парцали. Голата гръд беше окървавена, по русата коса също бяха полепнали кървави корички.

Констанс не можеше да откъсне поглед от затворника.

— Селяните казват, че бил пътуващ певец, пратеник на дявола, който ги шибал с думи и отвратителни истории и ги изкушавал да грешат — зашепна развълнувано младият монах. — В едно село го подгонили с камъни. В друго поискал да вдигне бунт.

Констанс си представяше живо деянията на непознатия. В това време той вдигна глава и подуши въздуха. Пшениченорусата грива, златнокафявият блясък на кожата и остро изсечените черти на лицето излъчваха странна привлекателност. Въпреки окаяното си състояние, окъсаният, пребит до смърт, затворник изглеждаше олицетворение на съвършената мъжка красота.

— Милейди, пазете се! — проговори предупредително Еврар и застана пред нея. — Той е луд, също като…

Когато прозвуча гласът на Еврар, пленникът се хвърли напред. Пазачите дръпнаха с все сила въжето, за да го изтеглят назад.

Въпреки това не успяха да го спрат. Мъжът изрева като разярен бик и едва не изтръгна веригите от скобите в дебелите дъски на пода. Примката стегна шията му, но той протегна към Еврар ръце като нокти на хищник.

— Камшикът — заповяда главният рицар.

Един от подчинените му му подхвърли дългия камшик, той го улови сръчно и плесна пътуващия певец през лицето. На челото и бузите избиха червени ивици, по брадичката потече кръв. Еврар замахна повторно. Едрият рус трубадур изрече няколко грозни проклятия, задърпа веригите си като побеснял, хвърли се срещу мъчителя си. Двамата пазачи изкрещяха на водача си да се пази.

— Света майко божия! — Констанс отстъпи още една крачка назад. Рицарите й щяха да го пребият до смърт. — Престанете! — заповяда гневно тя. — Не искам повече да го биете!

Главният рицар се обърна към нея с пламтящи от гняв очи.

— Милейди, ние го бичувахме, преди да го оковем във вериги, защото се държа като диво животно. Този човек е луд и не знае граници.

Певецът сключи ръце около въжето, което стягаше шията му и се опита да го разхлаби. Сините му очи се впиха в игумена и от устата му се изля поток от гневни проклятия на някакъв чужд език. Според Констанс бе латински и тя не разбра почти нищо. Старецът до нея пребледня, младият монах се прекръсти уплашено.

— Свети боже, запази ни! — прошепна смаяно игуменът. — Никога не съм чувал някой да говори толкова гладко латински. Това е цяло чудо! А какви грубости! — заекна мъчително той. — Бог да пази християните от такъв дух и такъв език. Той е зъл човек и говори страшни неща! Той богохулства!

— Какво ви каза?

— Думите му ще ви омърсят до дън душа! О, милейди, той не пощади никого от нас. Той…

— Ей, ти! — пленникът се опря на страничната стена и се опита да се изправи. Подутите му очи се впиха жадно в лицето на Констанс. — Да, на теб говоря! — изграчи дрезгаво той на френски. — Значи ти си покорната вдовица, готова по всяко време да изпълни кралската воля? Защо още не си омъжена, миличка? Защо се колебаеш? Май скъпоценната ти утроба, мечтата на всеки благороден норманин, тази есен се е охладила повече от обикновено?

Мина доста време, преди Констанс да осъзнае каква обида й бе нанесена. От устата й се изтръгна ужасен вик. Двамата рицари понечиха отново да се нахвърлят върху окования, но тя ги спря с протегната ръка.

— Наистина ли говори съвършено латински? — попита смаяно тя.

Мелхлан се намръщи неодобрително.

— Да, тези пътуващи певци и скитащи учени идват от парижките школи, където са овладели латински и гръцки. Насочват се към Аквитания^[1], където изучават еретическите писания. Там гъмжи от млади студенти. Те са новата чума, макар да се смятат за богоизбрани. В действителност само вдигат скандали, бунтуват се и оказват гибелно влияние върху простолюдието.

Едрият рус мъж не откъсваше очи от Констанс.

— С кого ще отидеш в леглото тази нощ, графиньо? — изрева той. — Кой ще утоли сладката ти жажда и на каква цена? Село ли ще му дадеш, или замък?

Констанс го огледа със смръщено чело. Облеклото му явно е било изискано — разкъсаният жакет беше избродиран със златни конци, ботушите бяха от фина кожа. Тесният панталон беше изпокъсан, но от тънък вълнен плат, който обгръщаше бедрата и краката като втора кожа. Издутината в слабините ясно показваше, че и на това място е много добре сложен.

Може да е прокуден монах, помисли си Констанс. Не, този човек не беше монах. Тя го сравни с младия ирландец, със стария игумен, с изповедниците си. Не, монасите не изглеждаха така. Дали пък не е рицар, отлъчен от ордена си?

Твърде малко рицари бяха образовани. Тя не познаваше нито един пътуващ певец или странстващ учен от Франция. Но който и да беше, този човек явно криеше голяма тайна.

Пленникът се бе успокоил, но продължаваше да я гледа втренчено. След малко сведе поглед, стисна здраво веригите, с които беше прикован о каруцата и заговори ласкателно:

— О, милейди, ако тази нощ ме приемете в мекото си легло, аз ще… — последваха куп безсрамия и грубости. — А когато ви направя щастлива, вие ще ме освободите от вонящия на пот рицар и от веригите, които той ми сложи, обещавате ли ми? — той се обърна и втренчи поглед в двамата монаси. — Ще ме освободите и от тези нещастни попове, които ме доведоха тук, нали?

Еврар трепереше от ярост. Констанс се опита да го успокои, като сложи ръка на рамото му.

— Ако този певец наистина е изпаднал в умопомрачение — каза игуменът, — ако си е изгубил разума, бедната душа, ние нямаме право да го предадем на епископа в Честър.

Констанс потрепери. Грубостта на певеца затрудняваше намерението й да прояви християнска любов към ближния. Без съмнение, епископът щеше да го обвини в ерес и да го осъди на публично изгаряне.

Но нима трябваше да убият този човек само, защото беше полудял? Тя прикова поглед в широката му окървавена гръд, която тежко се повдигаше и спускаше. Беше застанала близо до него, но не толкова, че той да посегне и да я сграбчи. Изпита силно безпокойство, когато осъзна, че този мъж беше събудил в душата и тялото й странни усещания. По кожата й пролазиха издайнически тръпки на възбуда и тя се почувства още по-зле.

Констанс побърза да прогони неканените усещания. Вдигна гордо глава, поправи изкривилото се боне и булото, и издържа на погледа му. В кобалтовосините очи блещукаха жълти петънца. Не, златни точици, които много подхождаха на златната коса и загорялата от слънцето кожа.

— Вземете пленника със себе си, когато се върнете в имението си в Бъксбъроу — заговори настойчиво игуменът. — В източната част на страната можете спокойно да изправите пътуващия певец и вещицата пред собствения си съд.

Изведнъж пленникът отметна глава назад и запя. Гласът му звучеше учудващо звучно и дълбоко. Мелодията беше разтърсваща.

Констанс се обърна към игумена, който извъртя очи към небето.

— Песента е саксонска. Не разбрах много — нали идвам от Ирландия. Но по думите личи, че е бойна песен.

Пътуващият певец наистина беше луд. Констанс не се съмняваше, че ако можеше, веднага щеше да нападне Еврар. Какъв смисъл имаше да крещи обидите и грубостите си на латински, езика на учените? Сега пък беше запял саксонска бойна песен. Констанс знаеше, че епископът на Честър и игуменът на „Свети Ботолф“ веднага щяха да предявят претенции към заловените. Това значеше, че тя трябваше да се заеме с тях колкото се може по-скоро.

— Ваша милост? — попита с надежда игуменът.

Констанс се обърна към жената, която се беше свила в задния ъгъл и беше спуснала окъсаната кърпа над очите си. Лудият явно не й досаждаше.

— Добре ли е окован? Ами ако направи опит да избяга?

Двамата рицари размениха мрачни погледи и Еврар отговори ужасено:

— Милейди, нима имате намерение да вземете под свое покровителство този бесен звяр? Може би наистина не е с всичкия си, но вие не сте чули и половината от мръсотиите, които се леят от устата му.

— Аз ще се държа далеч от него и няма да чувам какво говори — обеща с усмивка тя и когато Еврар поклати глава, побърза да добави: — Ако не иска да мирува, позволявам ви да му запушите устата с парцал.

Пленникът рязко прекъсна песента.

— Мръсница! Ти ли заповяда да ми натъпчат парцал в устата? — големите му ръце се протегнаха да я сграбчат, но напразно. — Свали ми веригите, и аз ще те блъскам така дълго и страстно, както никой друг досега не е правил. Кълна се в кръвта на разпнатия, ако твоят черен уличен пес си позволи да ми запуши устата, ще си пъхна опашката в…

Стражите задърпаха брутално въжето на пленника и остатъка от изречението заглъхна в мъчително хъркане. Въпреки това очите му останаха втренчени в Констанс.

— Ще съчиня песен за теб, Вавилонска курво — изграчи той. — И се кълна, че ще убия този кучи син с черно сърце със собствения му камшик. Но теб… теб ще те…

Ужасеният игумен побърза да я отведе.

— Милейди, нека вашите рицари се погрижат за него. Не се излагайте на тези богохулни речи. Докато пътувате на изток, трябва да го държите далече от себе си, чувате ли?

Пътуващият певец наистина беше луд, Констанс бе сигурна в това. Този мъж беше загубил ума си. Щом пристигнеха в Бъксбъроу, тя щеше да се погрижи да го отведат в някой далечен манастир в Шотландия. Въпреки всичко считаше, че не е нужно да му налага строго наказание.

Докато групата се отдалечаваше, лудият певец крещеше подире им неприлични думи, но много скоро гласа му заглъхна под плясъка на камшика. Констанс продължи пътя си с високо вдигната глава. Младият монах помогна на игумена да се качи в чакащата каруца. Останалите монаси от братството вече бяха впрегнали мършавите коне в колите и чакаха водача си, за да потеглят обратно към „Свети Айдън“. Междувременно нощта беше паднала, но дворът все така бе пълен с пируващи. Празненството щеше да продължи до ранните утринни часове.

Констанс се обърна към монаха:

— Искам да говоря със сестра си Мейбъл — тя целуна игумена по челото и се сбогува с него. — Отдавна не съм я виждала, а тя е в благословено състояние.

Не знаеше къде да търси квартирите на семейство Дьо Варен, затова прекоси вътрешния двор. Еврар я следваше. Беше силно разгневен, че господарката му се бе съгласила да вземе със себе си в Бъксбъроу пленниците на стария Мелхлан.

Един от уелските племенни водачи, Маредуд ал Дживанви, се отдели от блъсканицата около бъчвите с бира и закрачи към тях. По случай сватбата беше пременен с кожи и тежки златни украшения. Стисна ръката на Констанс и не й позволи да продължи.

— Ела тук, момиче — изрева гръмогласно той. — Откога те гледам как се разхождаш с гордо навирено носле и се грижиш всичко да е в пълен ред! — той я заключи в мощната си прегръдка и звучно я целуна по бузата. Маредуд, принц в своята страна, миришеше на пот и гранясала меча мас. — Защо не дойде да поздравиш стария приятел на баща си, да го прегърнеш? Не помниш ли, дъще на Джилбърт де Юборг, как те люлеех на коленете си, когато беше още малко момиченце?

Той я цапна бащински по дупето и Еврар го изгледа заплашително.

Констанс се измъкна внимателно от мечешката прегръдка.

— Търся сестра си Мейбъл. Тя е тук със семейство Дьо Варен. Досега нямах време да се погрижа за нея.

Мъжът примигна.

— Сестра ти е добре — заговори с променен глас той. — Е, поне доколкото съм осведомен. Жена ми Брануен вече говори с Мейбъл. Не вярвам, че ще можеш да я видиш. Варенови и рицарите им заповядаха да оседлаят конете им веднага след като новобрачните се оттеглиха в любовното гнезденце.

Констанс остана много разочарована, че не бе могла да си поговори с Мейбъл. Дьо Варенови бяха сторили всичко, за да попречат на срещата между сестрите. Те бяха довели Мейбъл в Морлакс само за да подразнят графинята и я бяха отвели колкото се може по-бързо. Така й бяха показали от ясно по-ясно, че сега Мейбъл е тяхна собственост.

— Явно съм закъсняла — прошепна съкрушено тя. — Дьо Варен е искал да предотврати срещата ми с Мейбъл. Това е отмъщението му.

— Не, момиче — уелският племенен водач приглади брадата си. — Ти направи точно това, което щеше да направи и баща ти, бог да благослови душата му. Жената трябва да се ползва от закрилата на мъжките си роднини, а те са задължени да внимават мъжът й да се отнася към нея почтително и с уважение. Джилбърт де Юборг нямаше да стои бездеен и да гледа как някакъв негодник злоупотребява с дъщеря му. Той щеше да защити честта на семейството си — уелсецът погледна усмихнато към Еврар. — Ти постъпи съвсем правилно, когато откри, че Юбер дьо Варен се отнася твърде сурово с бедното момиче. Ти просто му показа какво заслужава.

Просто? Когато видя обезобразеното лице и тяло на сестра си, Констанс побесня от гняв и се опита да си представи как би постъпил в подобна ситуация баща й. След това изпрати Еврар с група рицари да издебнат съпруга на Мейбъл, който беше отишъл на лов в гората на Руабон. Еврар беше много подходящ за подобни поръчения. Рицарите му държаха в шах свитата на Юбер дьо Варен, докато водачът им го обработваше с юмруци. Юбер се отърва леко, макар че трябваше да пази леглото в продължение на една седмица.

— Не се тревожи, момичето ми. Откакто разбра за бременността й, Дьо Варен се отнася към нея много по-внимателно и учтиво — обясни уелсецът. — Ти му даде добър урок и той ще го запомни. Днес Мейбъл изглеждаше доволна и бодра, а по лицето й нямаше и следа от побой. Моята Брануен каза, че всичко било наред.

Констанс предпочиташе да чуе тези думи лично от устата на Мейбъл. Дьо Варенови я бяха предизвикали, и тя беше действала по примера на баща си. Е, щом старият Мардуд беше на мнение, че предупреждението не е било напразно…

Може би беше прав, но тя не вярваше, че Дьо Варен ще й прости нанесената му обида. Изведнъж се почувства безкрайно уморена. Искаше да види децата си, които вероятно отдавна спяха. Пожела на Мардуд лека нощ, позволи на Еврар да я придружи до вратата на покоите й и там го освободи, като му нареди да се погрижи затворниците да получат одеяла, защото нощта беше студена. Мъжът остана на стъпалата и дълго гледа след нея. Не знаеше какво да мисли.

Малката господарска къща на замъка Морлакс беше сгушена до вътрешната крепостна стена в североизточния ъгъл на двора. В долната зала бяха наредени нарове със сламеници за благородните гости.

Бе ранна вечер, само няколко възрастни жени седяха, увити в дебели одеяла. Констанс се запъти тихо към стълбата. Баронеса Глиндийгъл се надигна от нара си и я повика да се приближи.

— Смятам да се оттегля в спалнята си — обясни шепнешком Констанс.

Старата жена се усмихна.

— Чудесна сватба, нали? Баща ти щеше да се гордее с теб.

— Много съжалявам, че закъснях. Трябваше да пристигнем още вчера.

— Голяма работа. Ти си добра господарка и управляваш семейното имущество не по-зле от баба си — старата баронеса загърна раменете си с дебелото одеяло. — Но трябва да се омъжиш отново, за да се изравниш със сестрите си. Епископът бълва огън и жулел срещу всички жени, които нямат съпрузи. Осъждат строго жената, когато се омъжи, а ако не желае да се омъжи, я проклинат.

Констанс познаваше много добре възгледите на църквата по тази тема.

— Имам позволението на крал Хенри да остана свободна в продължение на три години. Получих го на миналия Свети Михаил заедно с лейди Уоруик.

Острите очи на старицата я изгледаха скептично.

— Ами! Даже моят селски изповедник изрича гневни думи срещу краля и скандалното му поведение. Е, говори тихо, защото, ако приказките му стигнат до кралските уши, не го чака нищо добро — тя стисна ръката на Констанс. — Послушай ме, дете! Не си усложнявай живота. Помоли крал Хенри да ти избере нов съпруг и то, колкото се може по-скоро. Наричат те господарката на луната, нали? Красиво име. Ти си красива като баба си — много добре я помня. Тя щеше да ти даде същия съвет. Красива млада жена като теб, трябва да напълни къщата на мъжа си със здрави момчета!

Констанс благодари на баронесата и се сбогува. Нямаше желание да говори празни приказки. Заобиколи наровете и забърза към стълбата. Щом се изкачи на втория етаж, трябваше да прекрачи пажа, който беше заспал пред вратата на спалнята й. Всъщност, задачата му беше да се грижи огъня в камината да не изгасва. До леглото й бяха наредени сламеници, на които спяха слугини и бавачки. Една от слугините вдигна глава, но Констанс й даде знак да си легне и да спи спокойно. Не искаше да буди жените, само за да й помогнат в събличането. Не преставаше да се пита как бе издържала този безкраен и напрегнат ден.

Тя се приведе над голямото легло, в което спяха дъщерите й, сгушени една в друга като котенца. Слугините бяха измили косите им. Къдричките на малката Беатрис обрамчваха красиво лицето й. Светлорусата коса на Ходиерн беше сплетена на прилични плитки. Винаги когато гледаше голямата си дъщеря, Констанс се сещаше за Балдрик де Креси. И двамата имаха същия дълъг нос и сериозен, изпълнен с подозрение поглед.

Тя помилва къдравата главица на Беатрис. Вторият й съпруг, Удо де Уейтвил, не беше успял да я дари с дете. И слава богу, защото тя щеше да мрази неговото семе. Беатрис беше дъщеря на младия Уилям Харси. Милата й дъщеричка. Уилям беше ужасно разочарован, че не му е родила наследник. Тя помнеше много добре израза на лицето му, когато му заяви, че така горещо желания наследник е момиче.

Констанс зави по-добре децата и започна да се съблича.

Уилям беше вечно мрачен и замислен. Тя беше оставала вече два пъти вдовица, а това не беше добър знак за новия й съпруг. Крал Хенри го натовари с опасната мисия да поведе войската в поредния поход срещу Франция. Уилям загина през пролетта, в битка срещу въстаналите лордове от Вексин. Беатрис беше само на месец, когато остана без баща.

Констанс свали роклята си и я остави върху раклата. В стаята беше много студено, огънят беше угаснал. Тя се сети за спящия паж пред вратата. На сутринта, когато всички щяха да бъдат отпочинали, щеше да възложи на жените да изперат и закърпят пътните им дрехи.

Тя извади гребените и фуркетите от косата си и разтърси копринените си къдрици. Старата баронеса Глиндийгъл й бе казала, че прилича на баба си. Черна коса, бледа, прозрачна кожа, сребърносиви очи.

Само по долна риза, Констанс пристъпи към прозореца и го отвори. Къщата имаше правоъгълни прозорци, за разлика от останалите постройки в замъка, които бяха снабдени само с тесни отвори за бойници. Без да обръща внимание на нощния хлад, тя се подаде навън и се облегна на рамката.

Прозорецът на спалнята й гледаше към просторната морава по продължение на вътрешната крепостна стена. Пълната луна се беше спуснала ниско и Констанс можа да види ясно тъмните фигури, които се прегръщаха в сенките на стената и дърветата. Това също беше част от сватбените тържества. И при третата й сватба беше същото. Пияните слуги се любеха безразборно в нощния мрак, въпреки бдителността на управителя. Тя нямаше нищо против хората й да се напиват и забавляват, но децата, които се раждаха след девет месеца, често бяха повод за ожесточени караници — най-малкото между съпрузите.

Тя се подаде още по-навън и остави хладния нощен вятър да гали лицето й. В старата отбранителна кула, която се издигаше над крепостната стена, сестра й Бертрада вече трябваше да е станала съпруга на Вулфстан де Клинтън. Страхът отново прониза сърцето й. Тя беше дала дума на крал Хенри — нищо повече не можеше да направи. Ако нещо се объркаше, той щеше да поиска сметка от нея, не от новобрачните.

Всичко ще бъде добре, опита се да си внуши тя. Де Клинтън не беше застаряващ рицар като Балдрик де Креси, който беше довел в леглото си една вцепенена от страх четиринадесетгодишна девойка. Той не беше жесток като Удо де Уейтвил, не беше и мрачен, наскоро въздигнат в благородническо звание като барон Хърси, който отчаяно искаше наследник. Вулфстан де Клинтън беше красив, мил, влюбен млад мъж. Нима не беше отишъл лично в манастира само за да зърне Бертрада?

Тя не можеше да се отърве от мрачното си настроение. Въпреки всичко ни продават като крави на пазара. Трябваше да забрави тази мисъл. Пълнолунието беше виновно, че в главата й се втурваха неканени мисли. Не биваше да остава дълго в замъка Морлакс — това място беше пълно с мрачни призраци.

Дано само не й причини болка — повтаряше си унило тя.

При огледа на годеника тя беше видяла мъжествеността на Де Клинтън и го намираше много добре сложен. Първият й съпруг, Балдрик де Креси, се мъчи цяла нощ, докато успее да я обладае, накрая се справи с помощта на ред добри думи и купичка топло масло.

За бога, мислите й отново се отклоняваха. И още по-зле: започнаха да се занимават с нещата, които мъжете и жените правеха в леглото. Констанс намираше половия акт за глупаво и доста неприятно занимание. Не можеше да разбере, защото мъжете и някои жени бяха направо вманиачени на тази тема. Светците на небето знаеха, че тя не беше изпитала удовлетворение с нито един от тримата си съпрузи.

Точно под прозореца й имаше любовна двойка. След малко двете сенки се отделиха една от друга и бавно тръгнаха през моравата към кулата.

Всеки копнееше за „сладостите на плътта“. Нищо чудно, че и тя непрестанно мислеше за това. Плътските изкушения дебнеха отвсякъде. Те не бяха пощадили дори пленника в затворническата кола на манастира. Похотта му я връхлетя неочаквано, но по-страшно беше, че тази похот беше примесена с насилие. Тя го видя отново пред себе си, как пееше с дръзко отметната глава, бойната саксонска песен. Говореше се, че слабоумните и лудите са много надарени в любовта. Констанс си припомни колко издут беше панталона на пленника и си каза, че клюкарите сигурно имат право да твърдят това.

Исусе Христе! По гърдите й лазеха предателски тръпки. И не само това, в слабините и напираше горещина, болезнено пулсиране. Констанс се опита да прогони от мислите си образа на красивия златисторус певец с безумния му поглед, но напразно.

Тя потрепери от внезапен студ и побърза да затвори прозореца. Беатрис се събуди и се закашля. Майката събу обувките си и се пъхна в леглото до дъщеричката си, без да свали долната си риза.

Само след няколко минути и двете потънаха в дълбок, непробуден сън.