Катрин Дьовил
Аметистовата корона (18)

17

Жената вървеше бавно, често се навеждаше и събираше дърва за горене. Понякога спираше и се оглеждаше така, сякаш чакаше някого.

Беше обиколила три пъти полянката под зоркия поглед на Ливайд. Едро, силно момиче с дълги кестеняви плитки. Увита в сиво-кафява наметка, тя почти не се различаваше от оголелите дървета, осветени от късното следобедно слънце. В далечния край на поляната никой нямаше да я види.

Ливайд не се съмняваше, че въглищарите й бяха донесли вест именно от това момиче. Но трябва да бъда предпазлива, повтаряше си тя. Беше опасно да се появява в близост до Морлакс. Тя държеше на старата вяра, почиташе старите богове и магиите им. В Англия не бяха останали много като нея. Даже в страната на кимрите — в Уелс. Последния път, когато проникна далече на изток, монасите от „Сен Дени“ я заловиха, оковаха я във вериги и я изпратиха в манастира на ирландците, за да я осъдят за магьосничество. После попадна в ръцете на графиня Морлакс и само благодарение намесата на могъщия бог Вотан и с помощта на певеца Сенрид успя да избяга.

Ливайд се скри в долчинката, пълна със суха шума. Въглищарите й казаха само, че дъщерята на тъкача има новина за графиня Морлакс, но никой от тъкачите не може да й я предаде, защото не знаят къде се намира господарката.

Ливайд или трябваше да се покаже на момичето и да разбере какво се иска от нея, или да се върне в своите планини. Тази работа не я засягаше, освен ако самата тя не вземеше решение да я направи свое дело. И дело на боговете.

Ливайд въздъхна и стана.

Мина доста време, преди момичето да я забележи. В черната си наметка и с блестящата златна верижка на шията, Ливайд стоеше неподвижна под оголелите дървета, осветена от залязващото слънце.

Очите на момичето се разшириха.

Ливайд сложи пръст на устните си. След първоначалната си уплаха момичето беше достатъчно умно да се престори, че не е видяло нищо. То се запъти бавно към дъбовата горичка, като не преставаше да се навежда за сухи клони, и се потопи в сянката на могъщите дървета.

— Значи ти си уелската вещица — прошепна момичето. То огледа с уважение лицето на Ливайд, очертаните с въглен очи, златната верижка. — Обитателите на гората ми казаха, че не знаят дали ще дойдеш. Казаха още, че ти си единствената, която може да намери графинята, защото с магическото си изкуство можеш да летиш като сянка над пътищата.

Ливайд махна пренебрежително.

— Ние не можем да й предадем вестта — продължи със страхлив шепот момичето. — Ние крием главния рицар на графинята. И конят му е при нас. Много ни е трудно да държим този грамаден жребец скрит, но татко и братята ми го настаниха в един далечен обор в гората.

Ливайд си спомняше отлично сър Еврар.

— Гасконският рицар е грубиян.

Дъщерята на тъкача сведе поглед.

— С мен е много… мил.

Ето откъде духаше вятърът. Ливайд изпухтя презрително.

— Това ли е причината, поради която го криеш?

Момичето избягваше да я погледне.

— Не, тъкачите са верни на графиня Констанс. Тя ни повика тук и ни даде всичко необходимо, за да упражняваме занаята си. Позволи ни да запазим обичаите и езика си. Тя не ни товари с допълнителни данъци и се държи добре с нас — Ема отвори шепата си и показа сребърния сарацински пръстен. — Той е болен и пребит от бой, но настоява да изпрати вест на графинята. Когато види този пръстен, тя ще разбере, че вестта е от верния й рицар. Той иска да й каже, че я заплашва голяма опасност. Че може да се довери на интенданта Лонгпре, но на никого другиго.

Ливайд изсвири през зъби.

— Ето какво било. Значи гасконецът е видял негодниците, които са го нападнали?

Дъщерята на тъкача поклати глава.

— Те са го сметнали за мъртъв и са го оставили да лежи пред къщата на баща ми. Сигурно са мислели, че ще искаме да му отмъстим, като го заровим тайно.

— Вместо това ти си го скрила и си помолила баща си да скрие коня, така ли?

Момичето се опита да се усмихне.

— Нали ти казах, че сме верни на графиня Констанс. Аз… ние не искаме той да умре. Въглищарите казаха, че само вещицата от планините знае къде се намира господарката.

— Детето на върбите — Ливайд въртеше пръстена в ръката си. — Господарката на луната. Тя и богът на дъба са свързани.

Той е бил нежен с нея, мислеше си Ливайд, и сега дъщерята на тъкача е влюбена в главния рицар с железния юмрук. Въглищарите й бяха разказали за кравата и причината за посещението му при тъкачите. От друга страна обаче, Ливайд не можеше да бъде сигурна, че гасконецът наистина е дал пръстена на момичето. Може би го бяха измъкнали от пръста на мъртвия, за да я примамят в капан. Може би това беше клопка.

— Какво още каза сър Еврар?

Дъщерята на тъкача смръщи чело.

— Не можах да разбера точно, но той каза да предадем на госпожа графинята, че ако тя желае, той лично ще убие певеца.

Ливайд потисна усмивката си. Да, Еврар беше жив.

— Ще потърсиш ли графинята? — попита страхливо момичето.

Уелската вещица придърпа черната си наметка.

— Нямам представа къде да я търся.

Момичето извади нещо изпод полата си.

— Трябват ти пари. Сър Еврар каза да ги вземеш.

Тя подаде на Ливайд платнена торбичка. Вещицата я развърза и видя цяла купчина медни и сребърни пенита. Повече от достатъчно.

— Всички тъкачи от Морлакс дадоха по нещо — обясни момичето. — Кажи на господарката, че сме й верни. Това важи и за рицарите в замъка, и за прислугата под началството на сър Лонгпре. Каквото и да се случи, ние ще й помогнем.

Ливайд пъхна торбичката в корсажа си и вдигна очи към последните лъчи на слънцето, което залязваше между черните клони на дърветата.

— Пътят е дълъг — прошепна тя. — А за да намеря нея, първо трябва да намеря него…

 

 

Замъкът Бейзингстоук беше стара крепост от саксонско време, заобиколена със земни насипи и с огромна дървена порта. Във вътрешния двор се виждаха плевни, обори и стопански сгради. Ратаите се втурнаха да поемат юздите. Към края на безумната езда няколко животни бяха рухнали от умора.

Констанс беше скована, крайниците й бяха изтръпнали, а задните части изранени. Опряна на Юбер дьо Варен, тя се повлече към къщата.

— Дано само не сме дошли твърде късно — изръмжа той.

Тя го изгледа раздразнено. По време на напрегнатото препускане Дьо Варенови изобщо не се съобразяваха с нея. Зет й не преставаше да занимава мислите й. Дали смъртта на Мейбъл щеше да му донесе някаква изгода? Той я биеше и изобщо се отнасяше зле с нея. Ако му беше омръзнала, смъртта беше много по-просто разрешение, отколкото изпращането на заточение.

Слугите посрещнаха почтително господаря си. Навсякъде отекваха викове, че господарят се е върнал. Три жени с корави мършави лица очакваха Констанс на вратата към голямата къща.

— Не сте добре дошла в дома ми — посрещна я най-възрастната, без дори да поздрави.

Юбер дьо Варен я избута настрана.

— За бога, мамо, нали ти изпрати да я повикат! — той представи жените с рязък жест. — Майка ми, лейди Селфорд и сестрите ми. Къде е тя?

Преди да получи отговор, той изкачи няколко стъпала и заговори с интенданта. Констанс се олюляваше от студ и умора. Жените я измерваха с враждебни погледи.

— Сестра ми Мейбъл…

Лейди Селфорд вдигна рамене и се извърна. Едната от сестрите изсъска като змия:

— Лейди Мейбъл е умна жена и ще се научи да бъде добра съпруга.

Велики боже, какво означаваше пък това? Страхът на Констанс нарасна.

Една камериерка слезе по стълбата с вързоп мръсно бельо. Констанс се взря уплашено в кървавите петна.

— Жива ли е Мейбъл? — гласът й беше предрезгавял от умора и не й се подчиняваше. — Нима е умряла?

Сестрата на Юбер отговори равнодушно:

— Идете и се убедете сама.

Дьо Варенови бяха чудовища, даже жените. Констанс знаеше много добре защо цялото семейство я мразеше. Тя беше изпратила сър Еврар да даде добър урок на Юбер дьо Варен за онова, което беше сторил на Мейбъл. Сега се запита, дали и тези жестоки жени бяха бити от мъжете си. При цялото богатство на Дьо Варенови, Констанс не би издържала нито ден в тази зловеща къща.

Тя се запъти бавно към стълбището. Господарският дом имаше огромна зала на първия етаж, заобиколена с галерия. Една закръглена слугиня я настигна и предпазливо прошепна в ухото й:

— Сестра ви е жива, милейди. Раждането беше леко, сега я къпят. Всичко е заради детето.

Детето.

Констанс събра полите си и се втурна към стаята на сестра си. В края на коридора Юбер дьо Варен тъкмо излизаше от една стая, затръшквайки вратата след себе си. Без да й каже дума, той мина покрай нея и слезе по стълбата. Друга слугиня отвори вратата и огледа търсещо коридора.

Констанс изтича към нея и влезе в спалнята на Мейбъл, преди да са успели да й попречат.

Стаята беше пълна с жени. Две слугини нареждаха леглото.

Мейбъл седеше чисто гола на нисък стол и стискаше между краката си окървавена кърпа. Камериерките я напръскаха с ароматна вода, облякоха й затоплена нощница и й подадоха чаша вино. Мейбъл хълцаше задавено.

Констанс си проби път през навалицата.

— О, Мейбъл! — тя целуна сестра си по бузата, трепереща от облекчение. По бузите й потекоха сълзи. Мейбъл изглеждаше бледа, но очевидно беше съвсем добре. — Ще имаш и други деца.

Мейбъл вдигна глава.

— Света Дево, помогни ми, Констанс! О, господи, защо не дойде по-рано?

Констанс приглади влажната й коса.

— Юбер дьо Варен няма да ти стори зло, кълна ти се — пошепна в ухото й тя. — Имай малко търпение. Ще заповядам да намерят кола, ще я застелят с меки дюшеци и ще те настанят удобно, за да те отведа у дома.

Сестра й не се трогна от това обещание.

— Милостива майко божия, какво съм сторила, за да заслужа това? Провалих се! Детето е момиче!

— Момиче? — коленете на Констанс омекнаха и тя се свлече тежко в най-близкото кресло. Мейбъл беше жива. Детето също беше живо. — Родила си момиче? — попита беззвучно тя.

— Сладко малко момиченце — потвърди една от камериерките. Жените се скупчиха около Констанс и заговориха една през друга. Графиня Селфорд и уважаемите й дъщери никога не били преживявали такова леко раждане. Една слугиня донесе бебето, увито в бял лен, украсен с дантели и стегнат с копринени панделки. Дете на благородно семейство. Констанс погледна мъничкото лице. Здраво, розово, спокойно спящо кърмаче.

Дали Юбер беше заплашил сестра й? С какво? И момичетата бяха от полза, защото ги женеха за богати мъже.

— Господарке? — една слугиня й подаде чаша топло вино.

Констанс отпи голяма глътка и проследи как слугините настаниха младата майка в леглото. Провалих се, беше изплакала Мейбъл. Констанс беше толкова уморена, че не можеше да разсъждава трезво. Враждебните жени в залата, странните им думи.

Ръцете й трепереха от изтощение и тя разля виното върху полата си. Една слугиня се втурна да го избърше.

— Остави — махна с ръка Констанс. И без това беше ужасно мръсна. Бясната езда беше унищожила костюма й. Тя си припомни с болка, че сандъците с вещите й бяха на път към Бъксбъроу. Щеше да мине доста време, преди да се преоблече в чисти дрехи.

Тя положи ръка върху страничната облегалка и опря брадичка на дланта си. Защо беше препускала насам като луда? Защо беше оставила половината от рицарите си и целия багаж и беше прекосила половин Англия в бърз галоп, сякаш я гонеха демони?

Констанс въздъхна тежко. Беше повярвала, че Мейбъл е на смъртно легло.

Тя погледна замислено сестра си. Жените бяха изсушили косата й и я бяха заплели с пъстри панделки. Мейбъл имаше красива коса, червено-кафява като на Бертрада, като на баща й. Тя беше единствената с черната коса и сивите очи на баба им.

Констанс стана и върна празната чаша на младата слугиня. Мейбъл не преставаше да хленчи.

— Те ни смятат за негодни — гласът й беше задушен от сълзи. — Ти не можеш да си представиш колко трудно ми беше в началото. Исках да се махна. Не можех да издържа нито минута повече в Ревънси. А после се оказа, че съм забременяла — тя изхълца високо. Камериерките напразно се опитваха да я утешат. — Точно това очакваха от нашето семейство, не разбираш ли? Аз не съм в състояние да даря съпруга си с наследник!

Констанс я погледна смаяно. Това ли беше причината за целия този театър?

— Хич не ме е грижа какво очакват от теб тези хора! — тя не се стараеше да говори тихо. — Де Варенови са нищо! Те произхождат от наемници от войската на стария Уилям, който е бил негодник. Мъжете са грубияни, нямат маниери. Ако баща ни беше жив, никога нямаше да позволи на краля да те омъжи за човек от семейство Дьо Варен — изведнъж тя си представи Мейбъл в леглото с грубия й съпруг, който я беше насинил от бой и беше спал с нея, докато й направи дете. Стана й лошо, в гърлото й заседна буца.

— Ами! Това са твои думи, Констанс. Но те са гордо семейство. Знаеш, че имат обширни земи и титли във Франция! — Мейбъл, измита и сресана, красива в добре ушитата си нощница, изглеждаше чудесно. Бавачката й подаде детето, тя го притисна до гърдите си и помилва бузичката му. — Ние сме богати, но не сме изискано семейство като Дьо Варенови. Ние произхождаме от простолюдието. Дядо ни Фулк де Юборг…

— За бога, кой ти е наговорил тези глупости? — Констанс побесня от гняв. — Ние не дължим нищо на тези хора. Те се отнесоха зле с теб. За какво ме повика, за да ми говориш глупости ли? А аз си помислих, че умираш!

Сестра й вдигна глава.

— Исках да си до мен, Констанс, но ти закъсня! Това беше първото ми раждане, а ти не беше до мен. Сега можеш да ме отведеш. Не струвам нито пени. Не родих наследник на съпруга си.

Констанс я зяпна с отворена уста.

— Много се радвам, че не си на умиране — произнесе с пресекващ глас тя. — Мислех си също, че те заплашва опасност.

— Каква опасност?

Влезе старата лейди Селфорд, следвана от Юбер, и пристъпи към леглото.

— Мейбъл, стига толкова! Синът ми иска да види детето си.

Двамата се наведоха над леглото.

— Не… не! — изпищя Мейбъл и скри лицето на бебето с пелената. — Аз се провалих! Това е моят позор, моето проклятие… Защо родих момиче, защо?

Младата майка захълца неудържимо. Юбер вдигна глава и се обърна към Констанс. Тя посрещна погледа му с ледено изражение. Той се обърна отново към жена си.

— Стига толкова — заповяда рязко той. — Все ми е едно, че детето е момиче.

Плачът на Мейбъл събуди детето и то заплака. Слугините се суетяха в спалнята, стараеха се да бъдат полезни, разчистваха и прибираха.

Старата графиня се скара сърдито на снаха си и наруга сина си, че не се осмелява да прегърне детето си.

Констанс наблюдаваше сцената с нямо учудване. Най-много я смайваха лицата на слугините и камериерките, които тайно се подхилваха.

Най-после Юбер дьо Варен прегърна дъщеричката си. Бавачките го заобиколиха и започнаха да го уверяват, че това е най-красивото бебе на света. Малката пищеше като набучена на кол.

За бога, въздъхна безмълвно Констанс и се опита да се пребори с умората си. Едва се държеше на краката си.

Мейбъл явно нямаше нужда от нея. Голямата сестра беше изпълнила дълга си. Мейбъл я повика и като глава на семейство Де Юборг от Морлакс, тя се отзова незабавно. Дьо Варенови не можеха да я укорят в нищо.

Мейбъл скоро щеше да преодолее болката си от раждането на момичето. Тромавият Юбер се беше навел над ревящото бебе и слушаше с тъпа усмивка ласкателствата на бавачките.

Констанс стана и се запъти към вратата. Старата графиня я настигна, преди да е успяла да излезе.

— Можете да прекарате нощта тук — покани я великодушно тя. — Също и придружителите ви.

Така постъпваха всички изискани хора, но Констанс нямаше никакво желание да приеме гостоприемството на графинята. Тя благодари и веднага добави, че ще тръгне на разсъмване, тъй като децата й я очакват нетърпеливо в Бъксбъроу.

Старата дама я измери с леден поглед.

— О, да, и вие имате две дъщери, нали?

Тя явно искаше да й намекне, че в семейство Де Юборг от поколения се раждат само дъщери, което беше злобна лъжа.

Констанс излезе в коридора и се запъти към стълбата, но чу зад гърба си бързи стъпки и спря. Юбер дьо Варен застана на пътя й.

— Графиньо — той я изгледа отвисоко. — Не искам да мислите лошо за нас.

Констанс понечи да мине покрай него.

— Сър Юбер, аз съм безкрайно уморена, а трябва да се погрижа и за рицарите си. Лейди Селфорд беше така любезна да ни предложи подслон.

Той не я пусна да мине.

— Набих я, защото искаше да ме напусне. Не защото не се интересувам от жена си.

Констанс го измери с леден поглед.

— Наистина ли сте загрижен за съпругата си?

— Когато мъжът бие жена си, то е само за нейно добро — Юбер присви очи. — Тя няма право да ме напуска. Сега е от семейство Дьо Варен.

Всеки мъж имаше право да бие жена си и повечето го правеха. Констанс отново видя пред себе си Мейбъл, цялата в синини.

— Отмъщението е въпрос на чест — продължи зет й. — Но вашето беше неподходящо, лейди Констанс. Сестра ви също ще го потвърди. Не беше редно да упълномощавате злото си куче да извърши такава грешка.

— Не желая да говоря за това сега. — Констанс все пак успя да се промуши покрай него и да стигне до стълбата — Искам само да видя сестра си щастлива — добави през рамо тя.

— Тя е щастлива. Аз я направих щастлива — той се облегна на перилата и извика подире й: — Подарих й красиво дете!

Залата беше пълна с усърдно работещи слуги. Констанс излезе на двора. Рицарите й стояха в един ъгъл — до конете си и се оглеждаха нерешително. Карсефу отиде при нея.

— Нищо ли не ви поднесоха? — изсъска ядно тя. — Дори по чаша вино?

Той разбра веднага, че господарката кипи от гняв.

— Как е лейди Мейбъл?

— Отлично — Констанс беше забравила, че рицарите й не знаеха какво е станало със сестра й. — Родила е чудесно момиченце. Раждането е минало леко. Ще прекараме нощта тук.

Мъжете изказаха благопожеланията си за сестрата на графинята и новороденото и се прекръстиха с посинели от студ пръсти. Констанс беше много горда от добрите маниери на хората си, още повече, че бяха гладни и уморени и стояха толкова отдавна в двора на Дьо Варенови.

Тя даде нареждане на Карсефу да отведат конете в обора и да ги нахранят и разтрият.

— Лейди Мейбъл наистина ли е добре?

Констанс кимна.

Рицарят измери господарката си с изпитателен поглед. Констанс знаеше, че е ужасно мръсна, но не можеше да стори нищо, за да подобри вида си. За момент помисли с копнеж за дрехите си, които пътуваха на север. Трябваше да помоли слугините да почистят роклята й, за да може да се яви на вечеря с Дьо Варенови. Прилошаваше й само при мисълта, че ще седне на една маса с тези ужасни люде и ще разговаря учтиво с тях.

Мнението й не се беше променило: всички от семейство Дьо Варен бяха непоносими грубияни.

— Карсефу — попита изведнъж тя, — смятате ли, че изглеждам стара?

Мъжът я погледна уплашено.

— О, не, милейди! Вие сте млада и невероятно красива. Целият свят го казва.

Думите му прозвучаха съвсем искрено. Тя си представи Мейбъл в леглото, която плачеше и хленчеше, че първото й бебе е момиче. Представи си и Юбер дьо Варен, който се опита да я убеди, че е набил сестра й само, защото е искала да го напусне. След това си припомни безумното препускане насам и паническия си страх, че с Мейбъл е станало нещо лошо. Никога нямаше да повтори тази рискована езда, никога.

— Но аз се чувствам стара — промърмори тя и последва васала си към входа.