Катрин Дьовил
Аметистовата корона (28)

27

„В боговете, в звездите аз се кълна — ако вярват и тук, под земята, на клетви, не по желание свое напуснах, царице, брега ти.“

Вергилий, „Енеида“

Товарният кораб на граф Сюли пълзеше лениво нагоре по Сена. При попътен вятър опъваха платната, но при затишие гребците трябваше да се трудят здравата. Корабът напредваше бавно срещу течението и Сенрид имаше възможност да наблюдава местата, покрай които минаваха.

Когато стигнаха гората на Сен Жермен, вятърът се усили. Отново вдигнаха платната. Гребците оставиха веслата и се облегнаха назад да си починат. Скоро щяха да оставят зад гърба си и последните нормански владения на английския крал.

Сенрид, който се беше наел като гребец, свали кожения елек, отпусна се на пейката и се наслади на топлото слънце върху голата си кожа.

Във Франция пролетта беше по-топла, отколкото в Англия. Скоро пъпките на ябълковите дървета покрай брега щяха да се разпукнат, а зимните посеви вече бяха високи до колене.

Тумбестият товарен кораб се движеше бавно, люлеейки се застрашително, особено на местата, където в Сена се вливаха други реки и течението се усилваше. Снеговете в планините се топяха и водите бяха високи. Цветът им беше глинесто кафяв, вкусът ужасен. Готвачът всяка сутрин загребваше вода с голямата си кофа, помирисваше я и с отвратено изражение, я хвърляше обратно. Екипажът пиеше сладка вода от бъчвите, които бяха напълнили в Руан.

Сенрид затвори очи, облегна глава на пейката и се наслади на топлото слънце. Париж не беше далеч. По брега се виждаха опустошени села, спомени от военните сблъсъци през миналото лято, които със сигурност щяха да пламнат отново, щом времето се оправеше.

В тези неспокойни времена на вечни войни, беше много опасно да се пътува нагоре по Сена, във владенията на френския крал, затова Сенрид се беше цанил като гребец на кораба на богат благородник, който караше запаси за градския си дом в Париж.

Гребците бяха силни и издръжливи мъже, свикнали да работят много часове без почивка. Силата им се ценеше особено много, когато трябваше да бягат от речните пирати, които често се появяваха по горното течение на Сена. А този кораб караше ценен товар.

В Пон Д’Арш натовариха жито, което след дългата гладна зима беше особено скъпа стока в столицата. Натовариха и кошници с живи птици и две стада фландърски овце, заедно с овчарите. Капитанът им отреди място в задната част на кораба, за да не дразнят екипажа с миризмата си.

Сенрид се прозина уморено. От Руан насам беше гребал повече, отколкото през целия си живот досега. Чувствителните ръце, с които жонглираше и пишеше стихове, бяха целите в мехури, повечето от които се бяха спекли в дебели мазоли.

Той седеше спокойно на пейката и полека раздвижваше скованите си рамене. Радваше се, че е намерил място сред гребците на кораба и ще стигне в Париж, без да плаща пътя. Както обикновено, в джоба му нямаше и стотинка. За съжаление, пътуването продължи цяла вечност. Никога нямаше да стане моряк. Какъв еднообразен, пуст живот: човек трябваше да има мозък на овца и сила на вол, за да се опълчи срещу капризите на водата и вятъра.

Съседът му, брадат фламандец, го смушка в ребрата и му подаде парче черен хляб.

— Яж сега, докато нямаме работа — посъветва го той. — Може би преди Париж няма да имаме възможност да се нахраним.

Сенрид поклати глава. Не изпитваше глад, нито жажда, нищо не му трябваше. Той бързаше. Искаше да стигне колкото се може по-скоро в Париж. Откакто бе напуснал Англия, гореше от нетърпение.

За хиляден път се упрекна, че е жалък глупак. Как можеше да се върне в страната, която мразеше и презираше! Освен това беше опасно. Нямаше причина да идва отново във Франция, освен една–единствена, и тя беше по-важна от живота му: Елоиза.

Тази жена имаше властта да го изтръгне и от най-далечния ъгъл на земята. А след всичко, което беше научил, тя имаше нужда от него. Църковните лешояди не искаха да я оставят на мира!

При тази мисъл от гърлото му се изтръгна задавен стон.

Фламандецът се обърна към него.

— Какво ти стана? Сигурно те болят раменете? Скован си, защото стоиш полугол на течение. Колкото и да си едър и силен, няма да можеш да избегнеш спазмите.

Сенрид успя да се усмихне.

— Нямам спазми. Моята болка е по-скоро вътрешна.

Корабът се люлееше застрашително. Вълните на насрещното течение бяха много високи. Не биваше да си блъска главата. Ако някой можеше да проникне в главата му, сигурно щеше да се ужаси от хаотичните му мисли и да го обяви за безумец.

Той знаеше, че църквата мрази Елоиза. Не само, защото според духовниците тя беше прелъстила и унищожила Абелар. Тя беше трън в очите на всички фанатици, които ходеха боси, в окъсани раса, самоизтезаваха се и постеха до гладна смърт. Лицемерните църковници също мразеха Елоиза, завиждаха й за многото приятели и благодетели, които я обичаха и желаеха да й помогнат.

Манастирското училище в Аржантьой беше добило още по-голяма слава под ръководството на новата игуменка. Благородните девици се тълпяха пред вратите му, за да бъдат приети за ученички.

Толкова привързаност и успех бяха нетърпими за църквата. В очите на църковните отци, Елоиза беше извършила смъртен грях, а светът сякаш я възнаграждаваше за него. Тя трябваше да страда. Трябваше да живее зле, доказателствата за греховете й трябваше да бъдат изнесени пред очите на целия народ. Тя нямаше право и на най-малката радост, камо ли пък да ръководи успешно, едно толкова видно манастирско училище. Трябваше да й отнемат и последното, на което държеше и което обичаше.

Лешоядите бяха сторили всичко, за да я прогонят.

Сенрид случайно беше научил за ставащото от един просещ монах на пазара за вълна. Двамата бяха изпили кана бира, подарена им от щедрия кръчмар. Монахът даде половината на Сенрид от християнска любов към ближния. Той беше гладен и жаден и не отказа.

Двамата си поговориха за разни неща, накрая и за църковните дела, както е обичайно между манастирски братя. Набожният монах се опита да му обясни големите реформи, които провеждал абат Сюжер в „Сен Дени“. Когато чу името на манастира, в който живееше Питър Абелар, Сенрид наостри уши.

— Стана точно както бе предрекъл Питър Абелар — разказваше монахът. — „Сен Дени“ е гнездо на развала и грях. Светият отец изпрати абат Сюжер и той намери доказателства. Отначало никой не искаше да повярва в обвиненията на Абелар, нали самият той беше извършил най-страшния грях, който не позволи на църковните отци да видят истината, те мислеха само за историята на безумната му любов — монахът подаде каната на Сенрид и го подкани да пие. — Чувал ли си за Питър Абелар? Виж ти, та това е история, която разбуни духовете в целия християнски свят. И днес не сме много сигурни какво да мислим за него.

Сенрид изтри устата си и кимна мрачно.

— Да, чувал съм за Абелар — отговори кратко той. Просещият монах му разказа, че Абелар е отишъл в Бургундия. Добри приятели му подарили парче земя, където построил параклис и училище, което нарекъл Параклет — говорело се, че сам кралят участвал в дарението. Много скоро обаче Абелар напуснал Параклет, макар че студентите идвали със стотици и жадували да слушат лекциите му. Собствениците на околните земи скоро започнали да се оплакват от разпуснатото поведение на младите мъже. Абелар се върнал в Бретан, за да заеме мястото на игумен, което му предложили. Заживял в отдалечен манастир с прости, необразовани монаси, които говорели само бретонски.

Сенрид остана равнодушен към съдбата на Абелар. Не го интересуваше къде е в момента Питър и сред какви хора живее. Ала когато просещият монах спомена името на папския легат, страшния абат Сюжер, дошъл да възстанови реда в бившия манастир на Абелар, той отново наостри уши.

— Докато правел преобразувания в абатството, Сюжер се натъкнал на един стар договор — разказваше словоохотливият монах. — Според него земята, на която е построен манастирът в Аржантьой, принадлежи на абатството „Сен Дени“.

Сенрид вдигна каната към устата си. Думите го улучиха болезнено и той застина насред движението. Остана дълго така, втренчил празен поглед в далечината. Мина доста време, преди да проумее какво означаваха обясненията на монаха.

Когато си възвърна дар слово, прошепна с пресекващ глас:

— Лешоядите са решили да я унищожат.

Просещият монах го погледна изненадано.

— Игуменката Елоиза? Не знам. Защо го каза? Знам само, че абат Сюжер е помолил папата да признае договора за валиден и да нареди на монахините да напуснат Аржантьой. Казват, че манастирът ще бъде сринат. Не мога да разбера защо искат да го разрушат, но се говори, че Сюжер е настоял пред папата всички сгради да бъдат сринати и изравнени със земята. На монахините ще бъде дадено позволение да се върнат към светския живот, разбира се, ако имат такова желание.

Ще сринат манастира. Ще прогонят Елоиза и монахините й. Тези думи барабаняха оглушително в ума на Сенрид. Той не можеше да мисли за нищо друго, не чуваше нищо друго.

Знаеше, че Сюжер мрази жените не по-малко от Бернар от „Клерве“. Бернар беше смъкнал собствената си сестра от коня и я беше пребил от бой, задето бе посмяла да се омъжи и да има деца.

Значи Сюжер беше дългата ръка на църквата, протегната към Елоиза и монахините в Аржантьой, решена да ги унищожи!

По брега тичаха дузина окъсани деца. Корабът минаваше през бързото течение на Ле Андели. Бяха стигнали границата на френското кралство. Опрял ръце на греблото, Сенрид наблюдаваше играещите деца.

Разговорът с просещия монах се беше състоял преди няколко седмици. Сега той пътуваше с кораб към Париж. На завоите се издигаха внушителни замъци и минаващите кораби трябваше да плащат големи суми, за да бъдат пропуснати. Водният път от морето до столицата Париж беше много несигурен. Войната между английския крал Хенри и племенника му Робер де Клито и френския крал, който подкрепяше Робер, беше оставила дълбоки белези. Корабът минаваше покрай множество малки селища, които в добрите си дни живееха от риболов и корабостроене, а днес бяха опожарени скелети — потопени лодки, пропаднали докове.

— Виж какво унищожение — промърмори отвратено Сенрид. — Какво пилеене. Предпочитам да си остана певец и жонгльор.

Морякът се обърна към него с вдигнати вежди.

— Ето какъв си бил! Занаятът ти не е лош. Да караш хората да се смеят, не е толкова уморително, като да гребеш в товарния кораб срещу течението.

Сенрид гледаше мрачно към пустинния бряг.

— Още като малък ме подготвяха да водя война. Изучавах стратегия, но мразех войната, мразя я и досега.

Другият кимна.

— Така е, един голям и силен мъж като теб е подходящ за войник. Наистина ли не искаш да воюваш?

Сенрид го погледна замислено.

— Кой иска да воюва? Нали виждаш какво носи войната — смърт, глад, епидемии, овъглени руини. Аз не съм с кротък нрав, но не мога да обичам войната, колкото и да се старая. Не можех да обичам и хората, които ми преподаваха военното изкуство. Затова станах поет и жонгльор и понякога, когато имам късмет, съм смешник — горчива усмивка изгря на устните му. — Това не сложи край на беднотията ми, както сам можеш да си представиш.

Фламандецът го измери от глава до пети.

— Аха, значи ти си син на рицар и си отказал да воюваш, каквото е било желанието на баща ти? Познавам и други такива истории. Обзалагам се, че си разбил сърцето на твоя старец.

Сенрид избухна в смях.

— Баща ми беше от желязо. Той нямаше сърце, което да мога да разбия — това ще ти потвърди всеки, който го познаваше. Но ако скъпият ми баща имаше нещо, за което да благодари на бога, то беше, че поне не станах монах — той си припомни Питър Абелар и лицето му потъмня. — Имах един приятел — продължи с тих глас той, — който беше първороден син на благороден рицар и баща му искаше да го направи смел войн, както го задължаваше произходът му. Но моят приятел беше страстен философ. Той заяви, че или ще го пратят в училището в Париж, или ще умре. Убеди по-младия си брат да стане рицар вместо него и да продължи семейната традиция. Но сега, като си мисля за това…

Той впери поглед в мътната вода.

— Днес, като си мисля за това, смятам, че за света щеше да бъде много по-добре, ако Питър беше станал рицар. В гърдите му не бие сърце на духовник, макар че умът му е изключителен. Сърцето на Абелар не е набожното кротко сърце на истинския християнин. Злокобен беше денят, в който се подстрига. Ала никой не подозираше колко страдания ще донесе на хората — много по-страшни от страданията, които причинява рицарят с меча си.

Морякът не го слушаше. Той посочи една от скалите, която се издигаше почти отвесно от водата.

— Виждаш ли течението зад онази скала? Сега трябва да внимаваме.

Само след минута иззад скалата се показаха две лодки, които се насочиха право към графския кораб, фламандецът изруга.

— Внимание! Всички на палубата! Гребните да слушат моята команда! — изрева капитанът.

Една лодка с издути платна се опита да се доближи максимално до товарния кораб, за да го спре. Корабът на графа беше тежко натоварен, газеше дълбоко и с много мъка успяха да го завъртят по течението.

Сенрид видя лицата на пиратите. Между тях имаше мъже с посивели бради, но и млади момци, полудеца. Окъсани, измършавели жертви на войната, в чиито пламтящи гладни погледи се четеше готовност да избият хладнокръвно моряците от кораба за шепа храна.

— Пирати! — морякът до него се опита да изтръгне от дървения парапет абордажните куки, окачени на дълги въжета, с които пиратите се опитваха да изтеглят кораба към брега. — Дяволът ни ги прати!

Скоро след това се разрази битка на живот и смърт. Лоцманът успя да завърти кормилото и насочи кораба към брега. Беше по-добре да го изтеглят на сушата и там да се бият.

Сенрид нямаше настроение да се бие с гладните селяни заради запасите на графа, неговата задача беше другаде. Вече бяха стигнали Париж и той трябваше да изпълни мисията си.

Щом корпусът на кораба застърга в пясъка, той скочи от борда и хукна да бяга. Екипажът на кораба щеше да се справи и без неговата помощ с гладните селяци. Ако беше умен, капитанът щеше да откупи свободното си оттегляне с част от товара. Но Сенрид знаеше, че е по-вероятно и двете страни да се бият до последния човек. Такива бяха правилата на играта.

Той изкачи близкия хълм и се обърна. След последен поглед към изтегления на брега кораб и биещите се моряци и пирати, той се врътна решително и бързо потегли по пътя си.

 

 

Аржантьой се намираше на високия бряг на един от дългите и тесни ръкави на Сена, северно от Париж. Сенрид измина последната отсечка на пътя до кестеновата горичка в бърз бяг. Зад дърветата се виждаха стените на манастира.

Когато ги видя, той бе обзет от злокобно предчувствие. Нищо не беше както преди. Обикновено пред портите седяха нуждаещи се, които чакаха храна и подаяния, но сега мястото беше пусто. Една стара каручка, останала без колело, беше изтеглена насред пътя. Манастирът изглеждаше пуст.

Сенрид дотича до портата, блъсна дебелото дърво, посегна към въжето и заудря камбанката като побеснял.

— Ей! Има ли някой? Отговорете! — камбаната зазвъня високо и настойчиво. — В името на бога и на смирения му син, отворете!

Камбаната заглъхна. Тишина. Никакъв шум от стъпки. Нищо не се помръдна. Птичките цвърчаха възбудено в кестеновите дървета. Сенрид облегна глава на портата и се наслади на хладния допир. Някъде измуча крава.

Монахините все още не бяха прогонени. Просещият монах бе казал, че епископът трябва първо да поиска папско разпореждане за разтурянето на манастира. А може би не?

Най-после някой вдигна резето на малкото прозорче. Появи се бледо лице.

— Манастирът е затворен — произнесе твърд глас.

— Сестро! — Сенрид се взря напрегнато, но решетката беше много гъста и той не можа да разпознае монахинята. Не беше Елоиза. Гласът й му беше толкова добре познат. — Трябва да говоря с игуменката — заекна смутено той. — Кажете й… кажете й, че е дошъл Сенрид и иска да я види. Тя ме познава от училището на Нотр Дам.

Не му хрумна нищо по-добро. Не искаше да споменава името на Абелар.

— Не чухте ли? — отговори сърдито гласът. — По заповед на епископа и на абата от „Сен Дени“, манастирът ни беше затворен. Тук вече няма монахини.

Сенрид удари с юмрук тежката греда и портата потрепери. Монахинята зад решетката извика уплашено.

— Доведете я или ще строша тази проклета порта.

Сянката изчезна Сенрид отново се облегна на портата и затвори очи.

Ако монахът беше казал истината и този дявол в свещенически одежди, абатът Сюжер, беше решил да изгони монахините и да им даде позволение да се върнат в светския живот…

Сенрид удари чело в дървото. Той можеше да я спаси. Ако чутото отговаряше на истината, всичко онова, на което се беше надявал, можеше да се осъществи. Елоиза можеше да се отърси от оковите на църквата. Можеше да се освободи от Абелар. Сенрид щеше да я отведе в Бретан, да вземат детето й от сестрата на Абелар и да започнат нов живот. Далече оттук. В Рим… в Англия. Буца заседна в гърлото му, железни клещи стегнаха сърцето му.

Когато чу сребърния й глас, той се стресна, но бързо вдигна глава.

— Наистина си ти, Сенрид, скъпи приятелю. След толкова време…

Сенрид се разтрепери с цялото си тяло. Тя беше съвсем близо, макар че той не можеше да я види през решетката. За момент си поигра с мисълта да натроши вратата на парченца.

— Елоиза — прошепна той. — Велики боже!

— Шшт! — тя обърна глава и той чу шумолене на плат. След малко тя се обърна отново към него. — Знаеш ли как си уплашил сестрата портиерка…

— За бога, разкажи ми какво става! Какво са ви сторили онези лешояди?

Мина доста време, чу се тиха въздишка.

— О, приятелю, не биваше да идваш… Има твърде много хора, готови да раздухат и най-незначителната случка, за да ни причинят вреда. А ти дойде, скъпи мой приятелю и заплаши да разбиеш портата ни в пристъп на тревога и съчувствие.

— Знаеш, че аз никога няма да те съжалявам.

— Така ли? — в гласа й прозвъня смях. — Не съм много сигурна. В последно време често изпитвам съжаление към себе си. Жалко.

— Елоиза — започна настойчиво той, но тя го прекъсна:

„Но най-накрай престани, пред молбите ми ти преклони се:

повече да не те гложди безмълвната скръб, да не чувам

често горчивите грижи из твоите сладостни устни.

Стигнахме вече предела.

Но забранявам ти всеки нов опит…“

— Не мога — отвърна задавено Сенрид. — Сега не мога да говоря в стихове.

— Не, но познаваш стиховете, които Юпитер посвещава на Юнона, нали? В края на „Енеида“. Скъпи Сенрид, не искам да ги забравяш, те съдържат послание — тя помълча малко и добави: — Но може би не бива да ти напомням за поетичните жалби на стария Вергилий.

— Казват… Чух, че Сюжер иска да ви прогони. Вярно ли е?

Елоиза мълчеше.

— Че монахините имат право да се върнат към светския живот — добави бързо той. — Аз все още те обичам и съм готов да ти посветя живота си, както ти обещах.

— Стига, Сенрид.

Пръстите му стиснаха железните пръчки. Само да можеше да я види!

Той повече усети, отколкото видя, че тя се отдръпна.

— Не. Аз произнесох свещените клетви по негова воля — отвърна ясният й глас. — Ти стоеше до него, най-отзад в черквата, ти видя всичко. Сега няма да обърна гръб на монашеството.

— Аз имам пари. Потърпи няколко дни — прошепна умолително той. — Ще намеря достатъчно пари, за да започнем нов, прекрасен живот далече оттук. Слушай, Елоиза, ще вземем детето ти и ще заминем за Рим.

— О, скъпи Сенрид — той усети топлината на ръката й от другата страна на решетката. — Питър знае, че сме в нужда. Той не притежава много, но ни предложи Параклет. Помниш ли параклиса, който построи в Бургундия? Казват, че бил доста западнал, след като студентите се разпръснаха след заминаването му за Бретан. Но ни позволиха да изградим там нов манастир. Повечето от сестрите ще ме придружат. Ще бъдем бедни, но ще живеем богоугодно.

Сенрид разтърси с все сила дебелите решетки.

— Елоиза, умолявам те, обърни гръб на този ад — избухна ядно той. — Знам, че не притежаваш достатъчно религиозен плам, за да понасяш този живот. Абелар те принуди да станеш монахиня — той те погреба жива. Аз искам да те направя щастлива. Свети боже, колко време ще продължи това? Докога искаш да му доказваш любовта си?

Той притисна лице към решетките. Не получи отговор.

След малко разбра, че тя си е отишла.

Сенрид пусна железните пръчки, отдалечи се с несигурни крачки от портата и рухна тежко край пътя. Не можеше да продължи. Трябваше да изчака, докато адската болка в гърдите му отслабне. Той сви колене, скри глава в ръцете си и притисна с длани слепоочията си, за да намали пулсиращата болка.

Душата му бе препълнена с леден ужас. Защо Елоиза продължаваше да доказва любовта си на Абелар? Докога щеше да трае това?

Той знаеше отговора.

Цяла вечност.

Мислите хвърчаха като фурии в главата му. Елоиза щеше да последва Питър Абелар в ада. Той често беше чувал тези думи, дори сам ги беше произнасял. Сега му беше достатъчно да чуе гласа й, когато говореше за любимия си, за да разбере, че тя казва истината.

„Стигнахме вече предела!“ Велики боже, стиховете на Вергилий засядаха в гърлото му. Никога вече нямаше да ги рецитира свободно.

За да бъде сигурна, че всичко е както трябва, безмилостната съдба беше отредила на Абелар да се погрижи за бившата си любов, да й предостави няколкото изгнили дървени колиби на някогашното си училище заедно с малко земя за нея и монахините й.

Сенрид чу спускането на резето. Някой отвори прозорчето на портата. Усети пронизващ поглед. Не беше Елоиза. Сигурно монахинята, която беше отворила прозорчето, след като бе ударил камбаната.

Сестрата портиерка стоеше зад решетката и наблюдаваше смаяно мъжа, който беше седнал насред пътя и явно беше загубил ума си. Той притискаше ръце към слепоочията си, сякаш искаше да смачка главата си, да унищожи мозъка си, най-после да сложи край на мъката си. Да приключи веднъж завинаги със света и живота.

Тя не можеше да знае, че той се опитваше да прогони с ръцете си смъртта и безумието, които напираха към главата му. Жестокият бог му бе открил истината и той не можеше да я понесе. Елоиза беше загубена за него. Не само за него, а и за всички хора, които я обичаха.

Той простена. Не можеше другояче.

След време нещо проникна в мрака на душата му. Искрица светлина. Тя проблесна в тъмата, толкова мъничка, че почти не се виждаше. Въпреки това му донесе утеха.

И не само утеха. От нея струеше любов.

Бог да ми е на помощ: аз стигнах предела! Тук, в Аржантьой, както бе казала Елоиза. Но този предел не беше смъртта, не беше края на света. Ако я бе попитал, тя щеше да потвърди.

Сенрид седя дълго, потънал в мисли. За любовта, за силата, с която тя нахлува в човешкото сърце и го завладява без остатък. После се изправи на колене. След малко стана и изтупа праха от жакета и панталона си.

Първите му крачки бяха бавни и колебливи. След минута спря и се загледа замислено в земята.

Изведнъж се втурна да бяга.