Катрин Дьовил
Аметистовата корона (1)

Пролог

Първият рицар излезе на полянката. През балдахин от дъбови листа падаха полегати слънчеви лъчи и рисуваха трепкащи завъртулки по горската почва. Бавно и многозначително, за да привлече вниманието на Констанс, той сложи ръката си в желязна ръкавица върху крачето на дъщеря й, на мястото, където рокличката на Ходиерн се беше вдигнала. Констанс потрепери от ужас и стисна до болка юздите на коня си. Жестът беше недвусмислено предупреждение: ако Констанс не се подчинеше, рицарят щеше да убие детето й. Заплаха, която можеше да смрази сърцето на всяка майка.

Този грамаден мъж можеше да пречупи крехката шийка на дъщеря й с едно–единствено движение. А можеше да й стори и нещо по-лошо.

Рицарят сграбчи юздите на кобилата. Констанс се дръпна, за да се освободи, но напразно. Тя държеше в ръце малката Беатрис. Мъжете, които и да бяха, явно не бяха с всичкия си. Как можеха да си помислят, че нападението им ще успее! Намираха се в земите на Констанс. Нямаше да стигнат по-далече от следващото село.

На моста излезе мъжка фигура, обляна от яркото обедно слънце. Едър мъж със светла коса, окъсани дрехи и елегантни кожени ботуши.

Лицето на Констанс се вкамени, тя замръзна и всички мисли изхвърчаха от главата й. Но преди да понечи да изкрещи, за да предупреди Сенрид, той забеляза чуждите рицари.

Групата облечени в бяло мъже се запъти невъзмутимо към Сенрид. Констанс знаеше, че ще го убият. А той беше разбрал какво става и искаше да й помогне.

Тя изпищя като обезумяла. Той беше невъоръжен, безпомощен срещу рицарите в железните им брони. Не носеше дори меч. Той щеше да умре — този смел безразсъден глупчо щеше да се пожертва, за да я спаси! Те щяха да го заколят като зайче!

Рицарят до нея дръпна юздите на кобилата й толкова силно, че животното се олюля. Констанс едва успя да се задържи на седлото, тя притисна малката Беатрис до гърдите си и отново изпищя. Когато вдигна глава, Сенрид тичаше към един от предните рицари. Посегна към него, свали го от седлото, хвърли го на земята, изрита го няколко пъти и изтръгна меча от ръката му.

Групата спря. Крехката кобила на Констанс се блъсна в коня отпред и Беатрис се разпищя уплашено.

Констанс също поиска да изпищи, но дъхът й излизаше мъчително, на корави, болезнени тласъци. Искаше да затвори очи. Искаше да се моли.

Сенрид размаха меча, изкрещя нещо на чужд език и се нахвърли върху рицарите. Един след друг мъжете се свличаха от седлата и падаха на земята. Като чуждестранни кукли те се наредиха един до друг в уличната кал с блестящите си брони и бели туники и сведоха глави. Сенрид размахваше меча си с чудовищна сила, устата му бълваха ядни ругатни. След кратка схватка с най-едрия от рицарите, той успя да измъкне от ръцете му малката Ходиерн. Рицарят, тромав като бръмбар броненосец, падна тежко в калта.

— Проклети свине! — Сенрид говореше на саксонски, Констанс успя да разбере поне това.

Стиснал здраво пищящата Ходиерн, Сенрид изрита великана в гърба и го събори на земята. Следващият ритник беше прицелен право в украсения с пера шлем.

Замаяна, със замъглен поглед, Констанс поведе кобилата си покрай коленичилите рицари. Все още не можеше да проумее станалото. Невъоръжен, напълно беззащитен, Сенрид беше победил цяла група тежковъоръжени рицари. Беатрис хапеше ръчичката си и телцето й се тресеше от плач.

Констанс впери поглед в невероятното видение. Сенрид стоеше пред нея като излязъл от спомените й: силен, със златна коса и блестящи очи, красив като бог. Убийственият му гняв бе отлетял. А само преди няколко мига беше готов да избие всички, които искаха да й сторят зло.

Той понечи да остави Ходиерн на земята, но малката изпищя и се вкопчи в него. Затова я вдигна отново на ръце.

— Исках да се върна при теб — повиши глас, за да надвика плача на детето. — И се върнах, Констанс.