Катрин Дьовил
Аметистовата корона (27)

26

Отново заваля сняг.

— Трябва ли да чакаме отвън? — Констанс мръзнеше, сламената й перука беше покрита със сняг.

Сенрид я привлече по-близо до себе си, за да я стопли и сложи ръце на талията й. Двамата чакаха вече цял час във вътрешния двор пред кухненското крило заедно с другите артисти, които бяха дошли да изнесат представление пред Жулиен, Фицджилбърт и гостите им. Брат й даваше голяма празнична вечеря. Победилите Де Клеърови бяха поканили съюзниците си от граничните уелски области на банкет. Присъстваха и онези благородници от северна и западна Англия, които не бяха заминали да воюват във Франция с крал Хенри. Замъкът и околните земи гъмжаха от народ.

Зад артистите стояха рицарите на семейство Де Клеър, разпределени на групички около запалените огньове. Констанс се оглеждаше скришом за Еврар, който вече трябваше да е пристигнал. Тъкачите бяха обещали да доведат главния й рицар в замъка, преоблечен като селянин. Неговата задача беше да посвети в плана рицарите от Морлакс и да им дава заповеди.

— Не се оплаквай — прошепна в ухото й Сенрид. — В кухнята няма място за нас. Това е съдбата на бедните артисти. Стоят отвън под дъжд и сняг, лете и зиме, и тайно си пожелават представлението, което е преди тяхното, да мине зле, та зрителите да не поискат повторение.

Артистите не се тревожеха от снежната буря, разговаряха оживено и от време на време отърсваха костюмите си от нападалия сняг. Младата девойка, представяна от дребно момче, на което бяха нарисували червени бузи и бяха замазали косъмчетата по брадата с пудра, притискаше до гърдите си мръзнещо кученце. Жонгльорът, племенник на водача на трупата, се упражняваше да подхвърля четири, а после и шест блестящи топчета.

Констанс се притисна до любимия си.

— Моля се на бога планът ни да успее — прошепна тя. Нервите й бяха опънати до скъсване. Нямаше право да мисли какво можеше да се случи, ако не успееха.

Сенрид я прегърна здраво.

— Ще успеем — прошепна той и издекламира тържествено до ухото й:

„Малко е делото, но не е малка честта,

ако само чуе зова Аполон и дарят богове милостта си.“

Той я погледна с усмивка.

— Красиви стихове, нали? Цитат от „Георгиките“ на Вергилий. Само че в тях се говори за пчели.

Констанс вдигна лице към него и се усмихна.

— Така е по-добре — той отговори на усмивката й. — Обичайната сценична треска, от която страдат всички млади артисти. Опитай се да повториш ролята си наум. Вече познаваш всяка стъпка, направили сме достатъчно репетиции и съм сигурен, че всичко ще мине добре.

Разбира се, че ще се справя, опита се да се успокои Констанс. Щом Сенрид вярва в мен, значи всичко е наред.

Тя огледа просторния двор. Видя много рицари от Морлакс, които със сигурност щяха да познаят господарката си, ако лицето й не беше скрито под глупавата сламена перука. Външният двор беше пълен с каруци и бойни коне. От време на време се появяваха обитатели на замъка, прислуга, писари на управителя, ковачи от оръжейната, които изпълняваха задълженията си. Очите им бяха зачервени от плач.

Тъгуват за теб, беше й казал Сенрид.

Тази мисъл я изпълваше с необикновено чувство. Горският пазач Ралф беше свършил добре работата си, като бе разпространил фалшивата вест за смъртта й.

В залата избухна смях. Танцуващата мечка и господарят й имаха необикновен успех. Сигурно бяха много смешни.

Констанс стисна нервно дръжката на гърненцето с двойно дъно. Междинното пространство беше напълнено с пясък, за да го направи по-тежко. Никога досега не беше помисляла, че ще влезе като странстващ артист в собствения си замък! Трябваше да изиграе добре ролята на глупавия Джак, слабоумният помощник на тромавия селянин, който искаше да си направи кочина.

Тя носеше и кофа. Много скоро Сенрид щеше да й даде дъската, която трябваше да влачи на рамо. Бяха репетирали дни наред — тя трябваше да крепи дъската колкото се може по-несръчно, да се обръща и да внимава кога той се навежда. Все още изпитваше ужасен страх, че ще го удари с все сила.

Тя пое дълбоко въздух. В същия миг видя главния надзирател и помощника му да прекосяват двора и цялото й тяло се скова.

Това беше Кларембалд, собствения й главен надзирател, и вървеше право срещу трупата пътуващи артисти, които се бяха стълпили пред вратата на кухнята. Сенрид усети страха й и я притисна още по-силно до себе си.

— Не се бой — пошушна в ухото й той.

Надзирателят застана пред артистите и ги огледа от всички страни. Констанс сведе глава. Сламената перука скриваше лицето й. Ботушите на мъжа бяха точно пред нея.

— Какво става тук? Какви са тези глупости? — изгърмя Кларембалд. — Ние тук не търпим такива неща!

Тя усети как Сенрид свали ръцете си. Страхът й беше толкова силен, че едва не припадна. Велики боже, той е помислил, че Сенрид ме прегръща! И двамата бяха забравили костюмите си.

— Това е племенникът ми — обясни съвсем спокойно Сенрид. — Студено му е.

— Пфу! — надзирателят сложи ръка на рамото на Констанс. — Дай да те видя!

Той я улови за брадичката и вдигна лицето й.

Констанс го погледна безпомощно. Познаваше Кларембалд от детските си години. Беше готова да заложи замъка Морлакс с всичко, което беше в него, че той ще я познае. Даже след като я бяха обявили за мъртва.

Констанс повярва, че е видяла искрата в очите на стареца, макар че тя угасна само след миг.

— Слушай малкия, не позволявай на този тип да те докосва!

Тя кимна замаяно. Не беше в състояние да каже и дума, даже животът й да зависеше от това. Помощникът излезе напред.

— Хайде, марш в кухнята! — извика сърдито той и размаха ръце. — Побързайте!

Сенрид я бутна пред себе си. По пътя през задушната кухня, докато минаваха покрай готвачите и слугините, които работеха трескаво, той пошепна в ухото й:

— Докато чакахме, съчиних поне сто стихотворения в твоя чест. Дано бог ми прости лекомислието и глупостта, че нямам време да запиша нито едно от тях.

Констанс се спъна в едно столче и се обърна към него.

— Продължавай — заповяда той, сложи ръка на кръста й и я бутна към вратата на голямата зала, където вече чакаха другите артисти.

Водачът на трупата разпери ръце.

— Побързайте, вие двамата! Номерът ви е веднага след мечката.

— Какви стихотворения? — Констанс се изви, за да го погледне в лицето.

— Всякакви — той сведе глава и я целуна бързо по устните. — Не ме забравяй, Констанс! — гласът му прозвуча пресипнало.

— Защо…

Тя не можа да довърши въпроса си. Сенрид й подаде дългата дъска, а водачът на трупата я избута към залата.

Изведнъж Констанс се озова в средата на залата, като балансираше гредата на рамото си и крепеше кофата в другата ръка. Спря като замаяна и се завъртя няколко пъти, описвайки опасни спирали с дъската. Буйни смехове проникнаха в съзнанието й.

Все още неспособна да се овладее, Констанс се огледа.

Празничната зала на замъка Морлакс бе препълнена с хора.

Наоколо й се люлееше море от лица, които я зяпаха любопитно под светлината на безбройните факли. По редиците на зрителите се понесе тих шепот, примесен с тих смях. Всички очакваха предстоящото веселие. Тя бе толкова близо до подиума, че можеше да хвърли ябълка в скута на Жулиен. Несъщият й брат седеше редом с Робер Фицджилбърт и двамата гледаха право към нея.

Констанс отвори уста и впи поглед в мъчителите си. Очевидно и двамата бяха много развеселени от вида й.

Тя не можеше да проумее, че двамата я гледаха, без да я познаят. Все още стоеше и зяпаше, когато чу тихото изсъскване на Сенрид зад гърба си. Обърна се уплашено и дъската за малко да го цапардоса по главата. Зрителите избухнаха в луд смях.

Сенрид нахлупи селската си шапка, заплаши я с вдигнат юмрук и я наруга за несръчността й. Констанс го зяпна още по-смаяно. Множеството зарева от удоволствие.

Без да се помръдва, Сенрид прошепна заклинателно:

— Пусни кофата, Констанс!

Най-после трябваше да изиграе ролята си. Изстиналите й пръсти изпуснаха дръжката твърде рано, но Сенрид все пак успя да мушне крака си под кофата, за да му смачка пръстите.

Той изохка театрално и заподскача около нея на един крак, като стискаше с две ръце пострадалото си стъпало.

Констанс го наблюдаваше глупаво. Съзнанието й бавно се проясняваше. Колко пъти бяха репетирали тази сцена. Гледай какво правя аз, й бе казал той. Наблюдавай всяко мое движение.

Той продължаваше да подскача като луд на един крак, а златната му коса се развяваше под червената селска шапка. При това ревеше и виеше от болка и зрителите се превиваха от смях.

Констанс го беше виждала и друг път в това приповдигнато настроение — на Коледа, когато се подиграваше с крал Хенри. И сега проследи със затаен дъх как Сенрид внезапно спря и удостои ревящото множество с мрачен поглед. Той огледа най-близките зрители, разтърси глава и ги заплаши с вдигнат юмрук.

Смехът се усили. Констанс стоеше насред залата с дъската на рамо и не смееше да се помръдне.

Нейната задача беше да се разхожда тромаво напред–назад, докато Сенрид си играеше с публиката като с марионетки. Той искреше от остроумие и измисляше все нови номера. Той беше златнорусият крал на безумците. Обзе я странното чувство, че този мъж можеше да прави със зрителите, каквото си поиска — и те му вярваха във всичко.

Сенрид закрачи тежко към нея.

— Ти си тромав като вол, хлапако! Защо стъпка хубавата ми кочина? — изрева заплашително той и посочи едно петно на каменните плочи. — Остави дъската ето там!

Констанс се обърна рязко, краят на дъската се извъртя и го улучи по главата. Улучи го здравата.

Тя чу глухия удар и кръвта застина във вените й. Сенрид се олюля, падна по гръб на пода и остана да лежи с разперени ръце и крака. Констанс захвърли дъската, втурна се към него и падна на колене до безжизненото му тяло.

— Сенрид! — изкрещя ужасено тя. Очите му бяха затворени, той не помръдваше. Времето спря. Явно го беше наранила сериозно. — Света майко божия, какво направих!

След секунди Сенрид отвори едното си око и примигна. Гръмкият смях на публиката отекваше болезнено в ушите й.

— Сега ще те подгоня към подиума — прошепна той, без да мърда устни. — Внимавай!

Констанс седна на пети и втренчи глупав поглед в лицето му. Опитваше се да проумее смисъла на думите му.

— Констанс — настоя той.

Тя се изправи и се олюля. Не съм го ранила, опита се да се успокои тя, но не вярваше в думите си.

Огледа залата и видя, че зрителите на първите редове се тресяха от смях и се държаха за корема. Направи няколко несигурни крачки към подиума. Сенрид трябваше да разбере, че може да разчита на нея. Тя беше длъжна да изпълни онова, което бяха уговорили.

Някъде в залата чакаха верните й рицари — ако всичко беше минало добре — чакаха подходящия момент, за да се нахвърлят върху войниците на Де Клеърови и да арестуват Робер Фицджилбърт и подлия й брат Жулиен.

Тя се насочи право към Жулиен.

Сенрид вървеше по петите й, без да забравя нито за момент ролята на селянина Джак. Размахваше тежката дъска и ревеше проклятия и клетви за отмъщение. Но все не успяваше да я хване. С ъгълчето на окото си Констанс забеляза едра фигура в черна наметка с бяла превръзка на главата, която си пробиваше път през редиците зрители.

Еврар.

Зад него вървеше управителят Лонгпре в пълно бойно снаряжение.

Двамата въоръжени мъже стигнаха до подиума, Еврар вдигна Констанс и тя стъпи на празничната маса. Под краката й прозвъняха чинии, няколко чаши се преобърнаха. Без да бърза, Констанс смъкна от главата си сламената перука.

Множеството продължаваше да реве. Констанс се постара да намери здрава опора между съдовете на масата. След това издигна глас:

— Чуйте ме всички! Аз съм Констанс, графиня Морлакс!

Гласът й заглъхна във всеобщия рев. Само от задните редици на пируващите скочи управителят й Пиер дьо Жервил и се втурна с пламнало от гняв лице към високата маса, за да я смъкне оттам. Несъщият й брат Жулиен я гледаше втренчено, на устните му играеше развеселена усмивка. Робер Фицджилбърт вдигна чашата си за поздрав.

Еврар докуцука до масата и застана пред господарката си с изваден меч. До него се нареди въоръженият главен надзирател. При вида на страшния рицар, който беше дошъл с господарката на замъка Морлакс, сред зрителите настъпи бърза промяна. Лицата станаха сериозни, в залата се възцари тишина.

След минута се надигна острият вик на Робер Фицджилбърт:

— Велики боже, Исусе Христе, това е духът й! — младият мъж загуби съзнание и се свлече от стола си.

Сега се надигнаха всички пируващи от високата маса и закрещяха диво един през друг. Благородниците бягаха уплашено от подиума. Рицарите от Морлакс нададоха бойния си вик и наскачаха от местата си. Големите двойни врати на залата се отвориха с трясък и вътре нахлуха селяни, въоръжени с коси, вили и тояги.

Констанс погледна надолу към Жулиен. Без да обръща внимание на шума и звънтенето на оръжията, той продължаваше да седи небрежно облегнат на масата.

— И какво сега? — извика към нея той. — Ще ме убиеш ли, Констанс?

Да го убие? Тя си спомни, че Сенрид беше мушнал в колана й кама. Мразеше Жулиен от дъното на душата си, след всичко, което й беше сторил. Той я унижи, злоупотреби с нея, затвори я в онази студена килия, присвои си цялото й имущество. Въпреки това не беше в състояние да го убие.

Констанс навлажни пресъхналите си устни. Еврар отблъскваше невъзмутимо противниците си, като размахваше меча в лявата си ръка.

Много скоро двама верни рицари му се притекоха на помощ. Констанс установи, че войните на Де Клеър се бяха събрали в средата на залата и се отбраняваха с помощта на няколко преобърнати маси. Сърцето й заби безумно и тя се опита да открие в навалицата Сенрид.

Любимият й беше изчезнал.