Катрин Дьовил
Аметистовата корона (12)

11

Констанс получи леглото на наскоро починала монахиня и дълго не можа да заспи в неотоплената, леденостудена, килия. Макар да си беше донесла спално бельо и да се беше увила в подплатеното с кожи палто, тя не можа да се стопли.

Малко преди господарката да се оттегли, водачът на рицарите я повика на манастирската порта, за да попита дали отрядът може да преспи в селото. Констанс даде съгласието си, защото знаеше, че в близост до селската кръчма и бъчвите с бира, мъжете ще се чувстват много по-добре, отколкото под манастирските стени.

Констанс скри глава под завивките и се вслуша в неспирните стъпки по коридора. От къщата за гости, където нощуваха приятелките на Дайана Доул, долитаха оживени разговори. Дори след като дамите се оттеглиха за почивка, манастирските ученички продължиха да притичват по каменните коридори, като си шепнеха и се кискаха.

Часовете се точеха безкрай. Констанс не можа да заспи, макар че беше изтощена от дългото пътуване. Ала плахия въпрос, защо кралят й беше наредил да се яви за Коледа в Уинчестър и тайния й страх, че е възможно да носи под сърцето си детето на странстващия певец, не й даваха мира.

Освен това не можеше да забрави историята за Абелар и Елоиза.

За бога, каза си тя, докато се въртеше неспокойно на коравия дюшек и се опитваше да се постопли, кой би могъл да остане равнодушен пред едно такова нещастие? В края на разказа, Констанс беше плакала за Елоиза и детето й. И за Питър Абелар.

В много отношения разказът на леля й съвпадаше с чутото от отец Бертран. Тя не бе посмяла да попита дали игуменката е чувала за ученик на Абелар на име Сенрид.

Сутринта след кървавото покушение срещу Питър Абелар вестта за случилото се, се разнесла като огън из Париж. Студентите побеснели от гняв и мъка. Събрали се, претърсили улиците и къщите и намерили Тибо, слугата — предател, който допуснал злодеите в стаята на Абелар. Ослепили го и го кастрирали. Каноникът Фулбер, вуйчо на Елоиза, избягал и се скрил в катедралата.

Сама в студената и мрачна килия на манастира „Света Хилда“, Констанс трепереше при мисълта за страшните събития. Както бе разбрала от разказа на отец Бертран, Сенрид е бил един от гневните ангели на отмъщението. Представи си кървавите му деяния и й прилоша.

Никой не беше успял да укроти подивелите студентски орди и да спре похода за отмъщение. Дори ако Питър Абелар бе направил опит да успокои развилнялата се тълпа, сигурно не би успял. Но той лежал в дома си, измъчван от треска и със силни болки, и говорел с отвращение за кастрирането си. Според собствените му думи сега бил едно от „нечистите животни“ на Стария завет. Един гаден евнух.

Ревът на гневните студенти, които опустошавали улиците на Париж, безпомощните приятели, които посетили кастрирания още първия ден, не могли да го утешат, само го тласнали към още по-диво отчаяние. Игуменката Алис твърдеше, че Елоиза избягала от Аржантьой и отишла при любимия си, но той отблъснал грубо съчувствието й и предложението да се грижи за него. Заслепен от позора и уязвената си гордост, Абелар направил следващата съдбоносна стъпка.

Великият учител в университета на Нотр Дам не намерил друг изход от сполетялата го беда, освен да стане монах и да се оттегли в манастира „Сен Дени“. Абелар разкрил мотивите си за тази постъпка пред цялото общество: решил се да каже сбогом на всички не по повика на бога, а защото желаел да избяга от позора си и от света. Могъщи приятели се застъпили за него, за да скъсят времето на послушничеството. Останала му още една, последна задача: трябвало да убеди Елоиза да се подстриже като монахиня в манастира на Аржантьой.

Трябвали му няколко дни, за да я убеди в правилността на тази стъпка, трябвало да я заплашва и умолява. Когато светът узнал какво бъдеще очаква Елоиза, бившите й учителки от Аржантьой й изпратили писма, в които я умолявали да не става монахиня. Тя била едва деветнадесетгодишна, красива и с многообещаващи умствени способности.

Ала Абелар излязъл победител. Елоиза заявила, че ще сложи булото не от преданост към бога, а от любов към Питър Абелар.

— Той беше нейния бог — каза й игуменката. — Абатиса Бертолда от Аржантьой изрази с думи онова, което всички знаеха: Елоиза бе готова да последва любимия си Абелар и в ада. А за красивата Елоиза, която не искаше да се оттегли от света, която не искаше да напусне любимия и детето си, манастирът беше ад.

Питър Абелар настоял Елоиза да отиде в манастира преди него, и това било голям удар за нея. Той я искал единствено за себе си, никой друг мъж нямал право да я погледне, камо ли пък да я притежава. Когато дошъл денят на тържествената клетва, той стоял най-отзад в църквата. Едва когато Елоиза се озовала на сигурно място зад високите манастирски стени, той приел светото причастие и постъпил в манастира „Сен Дени“.

— Това разби сърцето й — каза с въздишка игуменката. — Питър Абелар, човекът, когото Елоиза обичаше повече от всичко на света, нямаше доверие в нея.

Ревнивото, дребнаво подозрение на Абелар беше неразбираемо за Констанс. Защо, питаше се тя, защо е трябвало да се стига дотам? Леля й също потвърди, че държанието на Абелар е повече от странно. Работата се свършила много бързо, могъщите приятели на Абелар се погрижили църквата да приеме двойката и светът да ги забрави. Елоиза била затворена в бившето си училище в Аржантьой, а Абелар се озовал зад стените на „Сен Дени“.

— Питаш за причината? — леля й вдигна вежди. — Според мен повечето влиятелни духовници желаеха да се отърват от двамата смутители на реда. Днес всички твърдят, че Елоиза е виновна за пропадането на Абелар. Всички познаваме поученията на църквата — в писанията на Свети Йероним, Свети Августин и Свети Павел — за грешните изкушения на нечистата женска плът. Освен това Абелар има не само приятели, но и врагове. Бернар, игуменът на „Клерве“, го нарече необуздан и непредвидим в сляпата си ярост и макар че не го прокле като еретик, виждаше в негово лице заплаха за светата църква.

— Такъв ли е в действителност?

Игуменката вдигна рамене и в погледа й се изписа нерешителност.

— Не знам дали Абелар го съзнава. Последното му произведение, наречено „De Unitate et Trinitate Divina“, „За божественото единство и триединство“, беше изгорено и анатемосано. Монасите от „Сен Дени“ го приеха с готовност, а той пося раздор в редиците им.

Не минало много време и Питър Абелар отново събрал силите на острия си ум и продължил да разобличава и предизвиква големите учени и духовници. Казал на монасите в „Сен Дени“, че проучванията, които направил, потвърдили подозрението му: абатството било наречено на фалшив Сен Дени, не Дионисий Аеропагита, епископът на Атина, бил патрона им, както се приемало дотогава. И като че това не било достатъчно зло, ами публикувал гневно обвинение срещу абата и монасите от „Сен Дени“, в което ги разобличавал, че водят нечист и безпътен живот.

— Може би е имал известно право — каза с лека усмивка игуменката.

„Навсякъде, където много хора живеят заедно, се стига до изстъпления и манастирите не правят изключение.“ Монасите от „Сен Дени“ вероятно са се чувствали привлечени към красивия Абелар, въпреки позорното му кастриране — или може би тъкмо заради него. Игуменът най-много от всички. Това станало преди пет години. Междувременно Питър Абелар напуснал „Сен Дени“ — след бурен процес за безпътицата на манастирския живот, в който не било доказано нищо — и отново се заел с преподавателска дейност.

Многобройните му студенти в Париж очаквали с напрежение връщането му, в столицата се събрали млади хора от цяла Франция с надеждата отново да слушат лекциите на известния учен. Но един заможен и влиятелен приятел дал на Абелар парче земя в източната част на страната, близо до Бургундия, където ученият основал школа. Там го последвали стотици от бившите му ученици, за да създадат нов център на науките.

— Но какво е станало с Елоиза? — поиска да узнае Констанс.

В гласа на игуменката прозвуча искрена болка.

— Когато положила клетва за целомъдрие в Аржантьой, тя помолила да види за последен път детето си. И много плакала.

Междувременно Елоиза станала игуменка на Аржантьой, но все още не се била примирила със съдбата си. Обичала Абелар все така силно, както и преди.

 

 

Констанс се надигна в леглото си. От коридора отново се чуваха шумове. Тя се вслуша внимателно и сърцето й заби по-силно. Вероятно бяха възрастни монахини, които в три часа след полунощ отиваха на ранна утринна молитва в параклиса.

Тя изпита съчувствие към жените, които посред нощ трябваше да се молят в леденостудения параклис. Изпита съчувствие и към Елоиза.

И изведнъж заплака. Първо съвсем тихо. В гърдите й изригна силна божа, която притисна сърцето и едва не я задуши. Безмълвните сълзи се разраснаха в мъчително хълцане, по-шумно и по-болезнено от плача на дете.

Констанс плака дълго в мрака, седнала в леглото, скрила лице в ръцете си. Плака за Елоиза и детето й, за опозорения, прекършен Абелар. Плака и за безумния Сенрид, който се скиташе бездомен в чуждата страна и беснееше от гняв и мъка за загубата на своя идол. Плака и за детето на Сенрид, което може би растеше под сърцето й. Като че от далечния Париж беше тръгнала непозната сила, която беше стигнала чак до Констанс и я бе заляла като огромна вълна.

По някое време тя се отпусна на възглавницата изтощена, с пресъхнали очи. И изведнъж усети, че нещо бе станало. Изправи се, отмахна одеялата и провери нощницата си. Червени петна. Месечното й течение беше започнало.

На сутринта очите й бяха подути и зачервени. Личеше й, че не е спала. Както винаги през тези дни, се чувстваше уморена и безпомощна. Докато слушаше сутрешната служба в параклиса, едва успяваше да се пребори със съня. След това се сбогува с леля си Алис и се запъти към мястото, където чакаха конете. Слугите товареха колите с багажа, увити до ушите в кожи, дъхът образуваше димящи бели облачета пред лицата им. Рицарите се бяха върнали от селото и чакаха на пътя пред манастирската стена. Мъгла забулваше земята и се стелеше около копитата на конете. От параклиса долитаха звънките гласчета на ученичките. Бъдещата отшелница и приятелките й не се виждаха. Пред манастирската порта чакаше дрипав селянин с мършаво дете.

— Махай се оттук! — извика ядосано игуменката. — Защо пак си дошъл? Нали ти казах, че не мога да направя нищо за теб!

Детето се скри зад мъжа и той отговори нещо, което Констанс не разбра. Протегна умолително ръце, но игуменката му обърна гръб.

— Какво иска този човек? — попита Констанс.

Леля й махна сърдито.

— Не може да храни децата си. Сушата беше ужасна, а колибата му е пълна с гладуващи хлапета. Иска да приема малката в манастира. За бога, та аз едва изхранвам сестрите и ученичките!

Констанс си представи собствените си деца. Ходиерн беше на възрастта на това мършаво хлапе.

— Бих могла да я пратя в кухнята — продължи леля й. — Ученичките плащат за пансиона.

— Тогава й намери място в кухнята — предложи Констанс. — Аз ще ти пратя пари.

Игуменката се обърна към нея и я измери с гневен поглед.

— Не говори глупости! Тогава всички гладуващи ще се втурнат към манастира да оставят децата си. Точно това ще стане, мила племеннице, ако приема момичето на Дюран. В селото има прекалено много деца. Родителите всеки ден водят по една дузина в гората и ги изоставят.

— Тогава ще платя за пет момиченца — настоя на своето Констанс. — Ще ти дам пари за цяла година — нямаше да й излезе чак толкова скъпо да облича и храни пет малки деца.

— Дай ми думата си — поиска сериозно игуменката.

— Имаш я.

Леля й хвана стремето и Констанс се метна на седлото. Алис се огледа, за да разбере дали някой не ги подслушва, надигна се на пръсти и изсъска:

— Няма ли най-после да ми кажеш каква тежка грижа те доведе тук и защо ме разпита за Питър Абелар и любимата му?

Констанс направи опит да се усмихне.

— Нямам тежки грижи. Просто бях любопитна.

Леля й смръщи чело.

— Не ми разправяй приказки, момиче! Има само едно нещо, което може да направи жената толкова нещастна, че да се затвори в себе си — и това е мъжът.

Преди Констанс да е успяла да възрази, лелята продължи:

— Знам, че кралят ти разреши да останеш неомъжена цели три години. Ти го показваш пред целия свят достатъчно ясно.

Констанс се изчерви и стисна здраво юздите на коня си. Кобилата изпръхтя и се вдигна на задните си крака. Игуменката отстъпи крачка назад.

— Казах ти истината, лельо. Нямам грижи. Нищо не ме тревожи — тя помълча малко и добави упорито: — Пък и защо ли? И без това няма да го видя никога вече — тя разбра, че е разкрила тайната си, но не се уплаши.

Стегна юздите на кобилата и я изведе на пътя. Рицарите бяха готови за тръгване. Констанс се приведе от седлото, за да получи благословията на леля си и целуна студената й буза. Мъглата започна да се вдига. До обед щеше да изгрее слънце.

 

 

Когато „Света Хилда“ и „Свети Дънстън“ останаха зад тях, шествието се обърна на юг. Рицарите напредваха бавно, защото бяха пили до среднощ в селската кръчма. Карсефу препускаше по продължение на редиците и хокаше сърдито мъжете, които дремеха на седлата. От време на време хвърляше страхливи погледи към Констанс, но самата тя едва се държеше на седлото.

Констанс копнееше за децата си. Нямаше с кого да поговори, освен ако не седнеше в каруцата със слугините. Но предпочете да остане на гърба на кобилата си.

Пътят минаваше през блатиста местност, осеяна с дупки, цялата покрита с гъста мъгла. Изведнъж се чуха удари на копита и звън на оръжие. Карсефу заповяда на отряда си да се държи по десния край на пътя. От мъглата излязоха група чужди рицари, които мълчаливо се запътиха срещу отряда на Констанс. Носеха блестящи шлемове и ризници, над тях бели наметки. Всеки рицар държеше в железния си юмрук дълго копие с бял щандарт.

Призрачен отряд! Слугите в каруците зяпаха любопитно, някои се прекръстиха. Освен тропота на копитата и звънтенето на броните не се чуваше нито звук.

На минаване чужденците гледаха право напред. Само грамадният им водач, който беше украсил шлема с дълги бели пера, огледа внимателно Констанс с бледосините си очи и отмина.

Някой изруга. Десетте призрачни рицари се отдалечиха и мъглата скоро ги погълна.

Карсефу се изравни с Констанс и я погледна безпомощно. Тя се засмя измъчено.

— Велики боже, дали бяха истински?

— Това са немци — обясни той и се обърна назад. — Обзалагам се, че са войници на кайзера, виждал съм такива и друг път. Но не мога да си обясня какво търсят тук.

Констанс се прозина уморено.

— Да благодарим на бога и на всички светии, че не искаха нищо от нас.

Тя смушка кобилата си и животното препусна по-бързо. Ако ускорим малко темпото и на обед почиваме само един час, ще стигнем в Лондон още утре, каза си Констанс. Дано слънцето затопли въздуха. Тя усещаше тежест в корема, чувстваше се подута и мръсна — в крайна сметка месечното кръвотечение беше ужасно досадно. Всъщност, нямам нищо против трето дете, помисли си замечтано Констанс. Сега, когато горчивата чаша я бе отминала, можеше да си позволи такива мечти.

Един от рицарите в предната редица запя. Слънцето проби мъглата и потопи блатистата земя в ослепително бяло сияние.

Може би трябваше да направят почивката малко преди обед. Констанс се съмняваше, че ще издържи още дълго будна. Тя се прозина и се намести по-удобно на седлото.

 

 

Малката група пътуващи артисти стоеше в дъното на голямата зала в замъка на граф Херфорд. Няколко оскъдно облечени акробати бяха обгърнали с ръце телата си, за да се предпазят от режещия вятър, който идваше от двора. Слънцето залязваше и навън ставаше все по-студено.

Едрият рус мъж в зелена сатенена риза преметна една медна монета между кокалчетата на ръката си и раздвижи скованите си пръсти. Изведнъж той измъкна монетата от ухото на джуджето, което стоеше пред него заедно с акробатите. Без да се обръща, джуджето се удари по главата и изруга сърдито.

В залата влязоха група забулени, посрещнати със смехове и ръкопляскане — ярко гримирани мъже с перуки и дълги одежди, които представяха дръзката комедия „Троянките“.

Тиери дьо Инерс беше видял как монетата изчезна между пръстите на фокусника и отново се появи.

— Много добре го направи — похвали го той. — Знайно е, че триковете с монети носят доста парички. Но послушай съвета ми и не прилагай тези номера в близост до Херфорд. Графът мрази магически трикове. Ала графинята ще те хареса. Извади две–три монети от корсажа й. Тя е на възраст, когато подобни неща й доставят огромно удоволствие.

Едрият мъж измери събеседника си с внимателен поглед и попита:

— Ти не си ли Дьо Инерс?

Мъжът се обърна изненадано. Двамата застанаха под снопа светлина, който падаше през отворената врата. Русият бързо се върна в сянката.

— Познавам този глас — младият учен пристъпи зарадвано към него. — Бог да ми е на помощ, но това е Сенрид! Сенрид? Наистина си ти! Свети Георги, дай ми сили да преживея тази изненада! Какво правиш толкова далече от Париж?

— И аз бих могъл да те попитам същото — отговори спокойно певецът.

— За бога, опитвам се да преживявам, нищо друго! — Тиери извади изпод дългата си сива одежда няколко пергаментови свитъка. — От известно време англичаните проявяват жажда за ученост и култура, и желаят да се запознаят с достиженията на цивилизацията, макар че обикновено скучаят до смърт. Рецитирам откъси от „Метаморфозите“, най-често онзи за Юпитер и Европа. Отначало произнасям стиховете на латински, после ги превеждам на нормански френски с драматични украшения. А накрая ги казвам и на саксонски английски за задните редове. Ти изглеждаш добре, стари приятелю. Как живееш? — той измери с поглед копринения жакет, който Сенрид беше съчетал с дебел вълнен панталон и изискани червени ботуши. — Какво друго изпълняваш, освен фокуси с монети?

— Тези дрехи са ми подарък от един уелски приятел — обясни небрежно Сенрид. — Откраднал ги, преди да се скрие в планините на Уелс. Когато залата утихне, мога да изпея няколко куплета от песента за Роланд, с която пияните поливат смелостта си и се напиват още повече. Но според мен твоята задача е по-трудна. Никак не е леко да въодушевиш празните глави с Овидий.

Тиери вдигна рамене.

— Чета само стихове, в които се говори за любов — той се поколеба, после попита: — Знаеш ли всъщност, че Питър Абелар построи параклис, който нарече Параклет? И че има стотици студенти? Сигурен съм, че това е голямо облекчение за него. Никога не е бил толкова известен въпреки омразата, която хранят към него Бернар от „Клерве“ и другите лицемери. Виждал ли си го оттогава… след онази нощ?

Сините очи на русия великан се устремиха към далечината.

— Видях Питър Абелар, преди да напусна Париж, но нямахме какво да си кажем — той се обърна настойчиво към стария си колега: — Кажи ми, Инерс, какво знаеш за нея? Как е тя?

Тиери видя как лицето на мъжа до него просветна и отговори бързо:

— Станала е игуменка на Аржантьой. По-красива е отвсякога. И все още го обича. Казват, че не й пише, нито я посещава. Че иска да я забрави.

Публиката заръкопляска бурно на акробатите. Тиери дръпна приятеля си за ръкава.

— Казаха, че си изчезнал, като си се заклел никога вече да не се връщаш. Ти беше най-бляскавата звезда след Абелар и всички те гледахме с обожание. Казаха още, че си… че си…

Очите на русия засвяткаха опасно.

— Че съм си загубил ума.

Тиери потрепери.

— Повярвай, когато замина на юг, ще оправя нещата. Знаех, че не е вярно. Нито един студент от Нотр Дам не повярва в тази глупост.

Сенрид извади още една монета от джоба си и се заигра с двете.

— Но аз наистина бях луд. Сега съм само безумец — той се изсмя злобно. — Само че, ти още не си го забелязал.

Младият учен го погледна смутено.

— О, човек никога не знае кога си правиш шеги. Също като в Париж — той помълча малко и заговори настойчиво: — Чуй ме, след този празник трябва да дойдеш с мен. Всички трубадури, фокусници и комедианти ще прекарат Коледа в двора на крал Хенри. Празненствата в двора ще продължат до деня на тримата крале, освен ако господарят ни отново не получи един от меланхоличните си пристъпи — той огледа внимателно Сенрид. — Ти си голям и силен. Можеш да спечелиш добри пари по време на празниците, ако нямаш нищо против грубото отношение на тълпата. Можеш ли да изпълниш ролята на коледния смешник?

Сенрид прибра монетите в джоба си и се запъти към вратата.

— Тиери, ти не си глупак. Откъде можеш да знаеш, че не съм луд? — той погледна стъписаното лице на приятеля си и се засмя. — Не, не се притеснявай. С удоволствие ще изиграя коледния смешник й съм сигурен, че ще се справя отлично. Освен това съм достатъчно силен, за да понеса няколко удара. Къде ще празнува кралският двор тази година?

Тиери притисна пергаментите до гърдите си и застана на входа на голямата зала.

— По-късно ще поговорим за това и ще уточним плановете си. Засега ще ти кажа само, че кралят ще прекара Коледата в Уинчестър.