Катрин Дьовил
Аметистовата корона (15)

14

— И бойният му жребец Тъндър го няма — продължи Карсефу. — Сякаш са потънали в земята.

Констанс не можеше да повярва в чутото. Двама васали на семейство Де Клеър стояха пред широкото стълбище и държаха юздите на коня на Робер Фицджилбърт. Не и Еврар! Той беше нейната сянка, нейният закрилник.

— Не вярвам, че е мъртъв — прошепна мъчително тя.

Васалът разпери ръце.

— По всичко личи, че е било покушение, милейди. В деня, когато е изчезнал, сър Еврар е извел една крава от замъка и я е откарал в селото. После са я намерили да пасе край реката.

— Крава ли? — това не подхождаше на Еврар.

— Той беше главния рицар на графинята — обясни Дьо Креси на Робер Фицджилбърт. — Еврар Сежон, гасконец.

Констанс потрепери. Беше? Нима тези двама мъже приемаха като съвсем естествено, че Еврар беше мъртъв? Вярно, той имаше много врагове. Тя се обърна към куриера, който продължаваше да стои на колене.

— Кога е станало това?

— Преди три дни, милейди — той я погледна плахо. — Интендантът Лонгпре подслони рицарите ви в гарнизона и очаква разпорежданията ви.

Три дни. Един куриер имаше нужда от два дни бърз галоп, за да стигне от уелските гранични области до разположения на юг Уинчестър. Е, поне не се бяха поколебали да я известят незабавно за станалото.

Той не е мъртъв, повтаряше си упорито тя. Сигурно беше недоразумение. Нещо се беше случило с Еврар, но той беше силен като скала, непобедим. Всички се страхуваха от него. Може би беше попаднал в ръцете на разбойници и те щяха да поискат откуп.

— Продължават ли търсенето? — разбира се, че местните продължаваха да го търсят, но тя държеше да се увери в това.

Младият рицар смръщи чело.

— Тъй вярно, милейди. Селото и околните земи бяха претърсени най-внимателно, но не намерихме никакви следи. Тъй като не бяха предявени претенции към кравата, не заподозряхме никого от местните хора.

Констанс заповяда на рицаря да стане и се опита да разсъждава разумно. Кравата беше загадка. Какво е търсел Еврар в селото? Дали е искал да продаде кравата на някой селянин? Невъзможно. Еврар не беше търговец.

Оборските ратаи доведоха конете на Дьо Креси и Фицгамлен. От залата излязоха още гости и се загледаха любопитно в групата. Шутът продължаваше да виси на кръста и гонеше с ритници и юмруци преследвачите си.

Констанс се уви в дебелата си наметка и потрепери под напора на студения вятър. Следобедното слънце не се показваше иззад сивите облаци. Карсефу и куриерът чакаха решението й.

Тя можеше да напусне Уинчестър едва след официалната вечеря за краля и свитата му. Васалите й, Фицгамлен и Дьо Креси трябваше да й помогнат в приготовленията. Ала загубата на Еврар, ако наистина беше загинал, беше тежък удар за нея.

Не можеше да остави половината от отряда си в Морлакс. Трябваше лично тя да отиде там и да ръководи търсенето. Но първо искаше да се върне в Бъксбъроу. Нуждаеше се от близостта на децата си, трябваше да прекара няколко дни вкъщи.

— На сутринта след банкета, който трябва да дам за краля, потегляме за дома — Фицгамлен се наведе и преплете ръце, за да й помогне да възседне кобилата си. — Кой пое началството на рицарите ми в Морлакс? — попита тя.

— Интендантът, милейди — отговори куриерът. — Сър Белинус е заместника му.

— Добре. Ще изпратя някого… — тя замлъкна. Непредвидената клетва за вярност пред императрица Матилда и неочакваната поява на Робер Фицджилбърт я бяха накарали да забрави напълно, че искаше да помоли краля да назначи несъщия й брат Жулиен за шериф на Рексъм. Днес нищо не вървеше както трябва.

— Отпратете куриера — заповяда тя на Карсефу. — Нека отнесе в Морлакс посланието, че брат ми Жулиен ще пристигне лично в замъка, за да участва в търсенето на изчезналия.

Робер Фицджилбърт подкара коня си редом с нейния. На лицето му грееше усмивка.

— Вие засрамвате всеки мъж, красива Констанс, с умението си да давате заповеди. Дайте и на мен някаква заповед, и аз ще се постарая да се проявя като ваш смел и предан рицар.

Карсефу и куриерът обърнаха глави и го изгледаха учудено. Констанс преглътна острия отговор, който напираше на устните й. В името на всички светии, тя не можеше да си позволи да настрои краля срещу себе си — и без това всичко беше против нея.

Тя успя да изпише на лицето си усмивка. Трябваше да бъде учтива към красивия племенник на Де Клеър.

— Заповядайте, придружете ме до дома ми.

Конете потеглиха в тръс. Коледният смешник на кръста беше успял да прогони нападателите си. Повечето млади хора и просяците по улицата стояха настрана и крещяха ругатни и заплахи по негов адрес.

Констанс наблюдаваше разсеяно ставащото. Някога бе съществувал обичай за Коледа да принасят в жертва на старите богове един луд. Доколкото си спомняше, изгаряха го на клада.

Изведнъж Констанс обърна глава. Коледният смешник стоеше насред площада, едра, добре сложена мъжка фигура в пъстър жакет и островърха шутовска шапка, с жезъл в ръка. Кожената маска на воден дух беше обърната право към нея, сякаш я следеше.

Младата жена изпита някаква странна тревога. Нещо в този човек й изглеждаше познато. След минута тя се огледа отново. Смешникът беше изчезнал.

 

 

Един рицар получи отпочинал кон и препусна към замъка Морлакс с нарежданията на господарката. Тайнственото изчезване на Еврар беше повод за сериозна тревога. Констанс не можеше да си представи как така, главният й рицар беше отишъл в селото и изведнъж се беше изличил от лицето на земята. Неприятелите на Еврар, които искаха да му сторят зло или дори да го убият, нямаше да посмеят да предизвикат графиня Морлакс, като нападнат или отвлекат главния й рицар на собствената й територия. В нейните земи никога не бяха ставали въстания или бунтове, както беше обичайно за имотите на Честър.

Констанс беше убедена, че Еврар не е захвърлил службата си при нея. Не би го направил, без да я уведоми. Освен това, къде би могъл да отиде? На север и запад беше известен като неин васал и началник на охраната й. Хората го уважаваха и се бояха от него.

Придружаващите я рицари, водени от Карсефу, бяха дисциплинирани и се държаха добре, но Констанс усещаше, че изчезването на Еврар ги е обезпокоило. Карсефу не криеше тревогата си.

Тази нощ Констанс не можа да заспи. В стомаха й беше заседнала буца. Тежкото ядене, което всяка вечер сервираха на досадните кралски банкети, беше влошило храносмилането й. Къщата на „Хай Стрийт“ беше снабдена с всички удобства, но тя копнееше за привичната обстановка на Бъксбъроу.

Тя си легна късно и дълго лежа в мрака с широко отворени очи, вслушвайки се в крясъците на ордите млади хора, които вилнееха по улиците. Мислеше за дома си, за децата си, тревожеше се дали бавачките полагат достатъчно грижи за тях. Притеснението й не намаляваше. Зимата беше трудно време, върлуваха страшни болести. Констанс си представи как протича едно тежко белодробно възпаление и се разтрепери.

По някое време тя стана, намести възглавниците и отново си легна. Велики боже, нищо чудно, че не можеше да заспи! Откакто беше пристигнала в Уинчестър, я измъчваха кошмарни сънища. Веднъж сънува дребната уелска вещица, която беше затворена в манастирската кола заедно с лудия певец Сенрид.

Изведнъж Констанс се стресна и скочи. Май беше задрямала. Паренето в стомаха не беше престанало. Стаята й беше абсолютно тъмна. В Уинчестър слугините не спяха при нея, а предпочитаха кухнята и топлото преддверие в партера.

Тя стана, облекчи се в нощното гърне и отново си легна. Стаята беше студена, подът леден, макар и покрит с овчи кожи. Отново я заболя стомах. Къде ли беше потънал Еврар?

Когато най-после заспа, отново й се яви странен сън. Този път беше Сенрид, странстващият певец. Носеше пъстър жакет като коледния смешник, подскачаше и танцуваше около нея, надсмиваше й се и викаше името й по зимните улички на Уинчестър.

 

 

Граф Херфорд беше получил нареждане да организира банкет за краля и свитата му на втория ден от Коледа. Празненството се състоя в градската къща на графа на „Хай Стрийт“. Бяха поканени борци, комедианти, фокусници, танцьори и певци. Накрая излезе група акробати, които танцуваха по въже. Откакто в Светите земи бяха основани християнски градове, сарацинските развлечения се радваха на голяма популярност.

Графът, който едва се държеше на краката си след голямото количество вино, което беше погълнал през деня, пристъпи към Констанс, която заемаше едно от почетните места на високата маса.

— Харесват ли ви моите герои? Сарацините ми струваха куп пари. Поръчах ги специално от Лондон.

Той обходи с поглед голямата зала, в която бяха насядали около стотина нормански благородници, и го спря върху краля, който седеше с епископа на Солсбъри.

— Съжалявам, че кралят избра именно вас да го забавлявате през последната коледна вечер. В цял Уинчестър тогава вече не може да се намери дори сакат танцьор или прегракнал певец.

Констанс се усмихна принудено. Стомахът й отново се бунтуваше. Не можеше да понася гледката на печения вол, който слугите тъкмо бяха поставили на високата маса. Имаше и елени, които отново бяха увенчани с рогата си след опичането, задушени гълъби, диви зайци и фазани, сложно приготвени пастети и планини от грах, купи със сос — поднасянето на ястията нямаше край.

Констанс неволно се запита как ли щяха да живеят обикновените граждани на Уинчестър след коледните празници. Благородниците бяха опустошили всичко надлъж и нашир. И без това зимата беше най-трудното време за бедните. Как ли щяха да доживеят до пролетта?

Робер Фицджилбърт, който седеше до нея, вдигна една купа с плодове задушени в мед, красиво наредени ябълки и сливи в гнезда от препечени лешници.

— Тези ястия са наслада за окото и балсам за душата — обяви тържествено той. — Не намирате ли?

Констанс не можа да намери подходящ отговор. Наслада за окото. Тя погледна презрително зелената ябълка в локва от лепкав сироп и отпрати пажа с властно движение.

Констанс седеше на високата маса само на няколко места встрани от Хенри, Роджър Солсбъри и незаконния син на краля, Робер Глостър. От време на време, кралят се привеждаше и хвърляше съзаклятнически погледи към Робер Фицджилбърт, който седеше до нея.

И без погледите на краля обаче, графинята беше в центъра на общото внимание. Двама барони от севера и множество рицари бяха дошли пред подиума, за да вдигнат тостове в нейна чест. Констанс им благодари непринудено, вдигна чашата си и отпи. Силно подсладеното вино й беше неприятно.

Повечето гости пиеха виното чисто. Някои предпочитаха силната бира от Уесекс и вече се олюляваха застрашително. Кралят също беше зачервил лице и разговаряше по-оживено от обикновено.

Констанс се чувстваше замаяна от силното и сладко вино. Томас Моресхолд, един от възрастните барони, изведе на подиума млад учен, който изрецитира дълго стихотворение, възхваляващо сребърносивите очи на графинята и косата й, пред която и нощта побледнявала от завист.

Констанс приемаше ласкателствата с безучастно изражение, защото знаеше, че кралят я наблюдава. Беше станало мода да се въвеждат обичаите на френския двор, където по време на пир се произнасяха възхвали за благородните дами в стихове и проза. Много й се искаше да знае какви мисли се криеха зад ниското чело на крал Хенри. Може би бароните и рицарите от кралския двор, които й посвещаваха стихове и песни, знаеха повече от нея. Може би не само Робер Фицджилбърт бе получил позволение да я ухажва. Може би положението й вече се беше променило.

Тя се опита да преглътне страховете си. Оставаха й още две години и половина свобода, осигурени от кралското позволение. Бяха минали едва шест месеца. Но тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за възможността кралят да наруши дадената дума. Робер Фицджилбърт напълни чашата й. Тя отпи голяма глътка и едва тогава забеляза, че виното не е разредено.

Слугите на граф Херфорд разчистиха място за изпълнението на известен певец. След като намести с показни движения столчето си, трубадурът засвири на лютнята си и запя песента за двете моми, които посетили панаира в Кенсингтън.

Констанс слушаше с половин ухо. Не искаше да загуби свободата си толкова рано, след като кралят й беше обещал три скъпоценни години.

Тя се сети за кралския пир на следната вечер и се намръщи. Можеше само да се надява, че васалите й са намерили достатъчно артисти да забавляват гостите. Толкова мразеше тези светски развлечения, да не говорим за излишните разходи. Крал Хенри умееше да изстисква от благородниците скъпи подаръци и никой не смееше да му се противопостави.

Дьо Креси вече беше поръчал от имението си в Съсекс интендант и готвачи, пекарите в Уинчестър печаха хляб и месни пастети. Двамата й млади васали бяха изхарчили много пари, за да намерят артисти. Въодушевени от поставената им задача, двамата я уверяваха, че вечерта ще пожъне голям успех. Даже бяха успели да измъкнат група комедианти изпод носа на други благородници, които не можеха да си позволят да платят колкото графинята. Фицгамлен й разказа с блеснал поглед за огнените танцьорки, които намерил, за необичайното облекло и екзотичния им вид. Бил уверен, че кралят ще се забавлява като никога досега.

Голямата зала утихна. Гостите слушаха внимателно изпълнението на певеца. Младият мъж пееше за двете моми, които на връщане от панаира в Кенсингтън намерили красив млад овчар, заспал под едно дърво.

След като се изкъпал в реката, младежът заспал под дебелата дъбова сянка и само овчарската шапка покривала голотата му.

Фицджилбърт се наведе към Констанс, сложи ръка пред устата си и й пошепна:

— Погледнете краля.

Тя се извърна незабелязано към Хенри. Той седеше приведен напред, опрял лакти на масата и слушаше внимателно.

Трубадурът запя фалцет, имитирайки жена: Ах, казала първата мома, какъв красив момък. Да видим ли какво има под шапката?

Ами да, отговорила втората.

Момичетата бързо вдигнали шапката и останали безкрайно учудени от откритието си. Констанс усети, че кралят устреми поглед към нея, но когато се обърна към него, той извърна глава.

Красивите момичета се закискали весело, пееше трубадурът, при вида на хубавото момче, което след баня в реката заспало под стария дъб. По-младата от двете свалила червената си панделка и започнала тайно, тихо и внимателно…

Лютнята направи няколко драматични извивки. Певецът направи пауза. В залата гръмнаха смехове.

Момата завързала панделката си около онова, на което двете се възхитили, и отново сложила отгоре му шапката. После веселите девойки, винаги готови за дяволити игрички, продължили пътя си към дома.

Робер Фицджилбърт улови ръката на Констанс и я стисна. Тя се опита да се освободи, но той не я пусна.

Скоро младежът се събудил и усетил някаква промяна под овчарската си шапка. Вдигнал я и извикал от уплаха.

Виж ти! Станало чудо. Красивият овчар се почесал смаяно по главата. След дълги размишления си казал: не знам къде си бил, Том, но май не си си губил времето. Ако се съди по червената панделка, явно си спечелил първа награда!

Слушателите избухнаха в луд смях. Констанс най-сетне успя да издърпа ръката си от пръстите на Фицджилбърт. Шумно чукане накара всички да обърнат глави към изхода. Високата двойна врата се отвори с трясък и в залата нахлу шумно множество.

Рицарите от личната кралска гвардия се надигнаха заплашително. Робер Глостър, който седеше зад краля, скочи и извади камата си. Тълпата проникна до средните маси. Десетина момци носеха на раменете си мъж, който се люлееше като понесен от порой. От всички страни на залата се надигнаха въодушевени викове: бе пристигнал коледният смешник!

Настъпи кратка пауза. Рицарите от кралската гвардия, в пълно бойно снаряжение, стояха с извадени мечове и чакаха заповеди. В англосаксонското минало често се случваше простолюдието да проникне в кралските покои, за да провъзгласи коледния смешник за владетел на всички глупаци. Но при сина на Завоевателя този обичай беше премахнат.

Кралят вдигна чашата си с вино и бавно обходи с поглед тълпата. После даде знак на рицарите си да се оттеглят и те застанаха отново до стените.

Фигурата в жакет на разноцветни кръпки скочи на пода и направи поклон пред краля, като грациозно прегъна коляно. В залата настъпи тишина.

Зад разкривената черна маска коледният смешник на Англия пожела на норманските благородници да бъдат добре дошли в царството на глупаците в дните на Коледа. От задните маси избухнаха смехове.

Коледният смешник закрачи напред, към кралската маса, като декламираше на звучен латински. Констанс седеше напълно неподвижна, неспособна да откъсне поглед от едрата мъжка фигура с широки рамене, тесни хълбоци, шарен костюм и черна кожена маска. Разкривената уста върху маската беше широко изрязана и разкриваше движещите се устни. Очите светеха в прорезите като лазурносини скъпоценни камъни.

Изведнъж я обзе паника. Тя вдигна чашата си и изпи виното на големи, жадни глътки.

Фицджилбърт се обърна към нея.

— Да не се уплашихте от смешника? — той помилва ръката й. — Възхитителна Констанс, предлагам ви закрилата си. Когато съм до вас, не бива да се страхувате от нищо.

Констанс виждаше само сините очи, добре оформеното, гъвкаво тяло, чуваше дълбокия глас и разбра, че маскираният коледен смешник е мъжа, който бе нахлул в палатката й и я бе насилил.

Света майко божия, той беше тук и държеше реч пред краля!

Ръката й трепереше толкова силно, че когато поднесе чашата към устните си, я удари в зъбите си.

Благородниците на високата маса изръкопляскаха на произнесената на латински реч.

— Смешникът рецитира Вергилий, Ваше величество — извика Робер Глостър. — И то блестящо!

— Да, да — отвърна нетърпеливо Хенри. — Анхиз говори със сина си Еней. Познавам тези стихове.

Без да се смущава, смешникът продължи на нормански френски:

— Сега ще говоря за поданиците ви, ваше величество — и продължи да рецитира:

„Двете очи ти сега извърни

и виж този народ тук, твоите римляни.

Ето и Цезар, а ето и всички внуци на Юл,

те ще стигнат великата ос на небето.

Ето го, ето мъжа, за когото ти често вещаха —

Цезарят Август, божествен син,

който отново ще върне златния век на полята на Лациум,

гдето царувал в древност Сатурн,

той властта си отвъд гараманти и инди ще изнесе

до земите, лежащи извън зодиака,

вън от годишния слънчев път,

гдето Атлант небодържец на раменете

върти многозвездния свод на небето“

— Много добре, отлично — изрече тежко Роджър Солсбъри и се обърна към краля: — За вас е много ласкателно да ви въздигнат в компанията на Вергилиевия Август, Ваше величество.

Преди Хенри да е успял да отговори, смешникът се мушна между рицарите и изскочи пред високата маса. Измъкна една монета от отворената уста на епископа и я вдигна между двата си пръста, за да я видят всички.

— Само един фартинг, ваша милост, от вашите устни — извика той. — Не блестящото църковно злато, на което сме свикнали!

Хенри се изсмя дрезгаво.

— Сега ти се надсмива, Роджър. Но латинския му е отличен.

— Не, Ваше величество — гласът зад маската прозвуча меко, почти нежно. — Аз не се надсмивам, аз просто говоря в духа на празниците — той пусна две монети да танцуват между пръстите си, накара ги да изчезнат и отново да се появят. — Искам да почетем строгото господство на зимата. Вижте какво има тук! За нашия благословен владетел крал Хенри: „Дайте кесаревото кесарю!“

Преди най-близко стоящите до краля рицари да успеят да му попречат, смешникът плъзна ръце по косата на Хенри, после по обсипания с бисери жакет. При всяко докосване между пръстите му се изсипваха монети и падаха със звън на масата между чашите и чиниите.

Скоро пред краля се натрупа доста голяма купчина монети. Смешникът с демонска маска извади няколко монети от дългия нос на краля, после от ушите му. Смехът, започнал от последните маси, обхвана всички присъстващи и стана оглушителен.

Кралят сякаш плюеше злато. Очите му святкаха, но никой не можеше да разбере дали се забавляваше, или не. Медните монети започнаха да падат от масата и се търкаляха по стърготините, с които беше посипан подът.

Констанс седеше с отворена уста. Исусе Христе, а тя беше повярвала, че никога вече няма да го види! Лудият й изглеждаше по-опасен от всеки друг човек на света. Той я бе проснал на една разклатена маса и се беше нахвърлил върху нея с необуздана похот, а тя му се отдаде грешно и страстно. Ако крал Хенри узнаеше, че този луд от градската измет беше упражнил насилие върху подопечната му, най-богатата наследница на кралството, щеше да убие и двамата грешници, лудия и графинята.

Констанс забеляза смаяно, че е изпила виното в чашата си и някой я бе напълнил отново. Нищо чудно, че се чувстваше пияна и й се виеше свят.

Пътуващият певец хвърли бърз поглед към Робер Глостър, после се обърна към епископа. Наведе се през масата, измъкна няколко чифта сребърни прибори изпод богато избродирания жакет на Роджър Солсбъри, като придружаваше движенията си с учудени викове и размахваше намерените предмети, за да покаже, че кралският съветник е искал да ги открадне. Тълпата закрещя от удоволствие.

Като видя лицето на епископа, граф Херфорд избухна в луд смях и по бузите му потекоха сълзи. Честър до него ръмжеше като мечка.

Констанс усети бедрото на Робер Фицджилбърт, което се притискаше към крака й под масата. Той обърна красивото си лице към нея и прошепна нещо в ухото й, после отново стисна ръката й.

Констанс не чу нито дума. Очите й бяха приковани в лудия, който можеше да я унищожи. Умоляваше небето да остане незабелязана, но нямаше зад чий гръб да се скрие.

Изведнъж черната маска се обърна към нея и по гърба й пробягаха ледени тръпки.

Смешникът скочи от подиума. Посегна към купчината медни монети пред краля, пусна ги като водопад между ръцете си и те изчезнаха.

Гостите на високата маса се умълчаха. Смешникът се запъти към Констанс, гъвкав като котка, и спря пред нея.

— Милорди — извика с мелодичния си глас той.

Залата утихна.

— Император Август е управлявал Рим мъдро и благоразумно, както нашият добър крал Хенри управлява Англия и Нормандия. Ала както всички мъже знаят, истинското щастие идва от богинята, която ни дава любовта и парите — той отвори шепата си и медните фартинги се посипаха измежду дългите му пръсти на масата пред Констанс. — Милорди, да отдадем дължимото на кралската Венера!

Констанс гледаше замаяно растящата купчина монети. Венера. Любов и пари. Той я смяташе за уличница и й се присмиваше.

Тя вдигна поглед. Сините очи я погледнаха втренчено през прорезите на демонската маска, стрелнаха се към Фицджилбърт, който милваше ръката й, и отново се заковаха върху нея.

Внезапно коледният смешник се обърна гъвкаво и изтича към уличната тълпа, която го беше довела.

— Слава на краля! — извика гръмко той и размаха жезъла си. — Слава на Цезар!

Гостите изреваха в хор. Един кралски рицар си проби път през навалицата и хвърли на смешника малка кожена кесия. Той я улови сръчно и се изтегли заднешком от залата, като размахваше жезъла и побутваше другарите си.

Констанс го проследи с поглед. Не можеше да проумее внезапното му изчезване. Като че беше призрак. Не можеше да спре треперенето си. Явно беше прекалила с пиенето, защото лицата на гостите, които седяха около нея на високата маса, бяха неясни и размазани.

Усещаше, че ще й прилошее.

 

 

Щом тълпата излезе навън, Сенрид се освободи от ревящите си придружители и хукна да бяга. Просяците и пияниците от Уинчестър обаче не искаха да изпуснат шута и продължиха да го преследват с гневни викове.

Щом излезе от пазарния площад, Сенрид смъкна маската от лицето си, скри се в една гадно миришеща уличка и се притисна към стената на близката къща. Сганта претърсваше околните улици, ругаеше и заплашваше, опитваше се да примами смешника с ласкателства и молби да се покаже. Нямало да му сторят зло — искали само да посетят още няколко пиршества на благородници.

Мъжът се усмихна криво. Всеки човек, решил да играе ролята на смешника в дните на Коледа, рискуваше живота си, но и печелеше добри пари. Колкото по-груба беше играта, толкова повече монети падаха, но и счупените кости съвсем не бяха рядкост.

Сенрид хвърли шутовския жезъл в едни тъмен ъгъл. Досега беше успял да се отърве здрав и читав. Идеята да посетят крал Хенри не беше негова, но пияната орда реши, че това ще бъде връхната точка на празника. Слава богу, кралят се бе оказал в добро настроение и раждането на стария обичай не го разсърди. А и кесията му беше пълна със злато.

Ревът на тълпата се приближи. Сенрид прескочи една стена и попадна в задния двор, като едва избягна купчината боклук и вързаните кучета. Покатери се на отсрещния зид и скочи на съседната уличка. Намираше се в близост до квартала на месарите. Спря да си поеме дъх и изтри потта от лицето си. Не беше повярвал на очите си: курвата от Морлакс наистина седеше на почетната маса с крал Хенри. Тази жена беше неземно красива и изобщо не приличаше на многократно омъжваната и увенчана с безброй награди кралска кобила за разплод, каквато в действителност беше.

Как гордо седеше до онази надута маймуна Фицджилбърт в обточената си с кожи празнична одежда и ослепителните бисери в косата. Толкова властна, толкова… далечна. Изведнъж в главата на Сенрид оживя друга картина: лейди Констанс лежеше полугола в палатката си, напращелите й голи гърди топлеха ръцете му, вдигнатите поли разкриваха дългите крака и сладката й женска тайна. Тя трепереше и стенеше в ръцете му. О, как се противеше! И колко сладка и примамлива беше.

Никога нямаше да забрави учудения израз на сиво-сините очи, когато бе стигнала до върха.

Велики боже! Той стоеше в тясната, ветровита уличка и трепереше от възбуда само при мисълта за нея. Тази жена беше огън и лед, мед и оцет, тя беше част от всичко онова, което той мразеше, но го привличаше като магнит. Никога не беше притежавал такава жена.

Тя е твърде скъпоценна, за да я оставя в ръцете на онзи слабоумен придворен, каза си сърдито той.

Без да бърза, Сенрид прибра кесията на краля във вътрешния джоб на жакета си и се запъти към площада. Нощта не беше свършила. Мислите му забързаха напред по „Хай стрийт“ и спряха пред най-хубавата къща.

Пазарният площад беше празен и едва–едва осветен. Дори луната се беше скрила зад сиви облаци. Сенрид прекоси площада и когато се мушна в тясната уличка, чу тропот на копита.

Трябваше веднага да се скрие. Огледа се и се шмугна във входа на най-близката къща.

На площада излязоха десет рицари в бели туники. Всеки носеше бял щандарт. Копитата на конете им отекваха оглушително по калдъръма. Рицари на императора.

Ивица светлина падна върху главата и раменете на водача им, който носеше шлем с бели пера. Сенрид знаеше кой е той и без да види лицето му. Позна го по едрия ръст и начина, по който седеше на огромния швабски жребец.

Изпратили са най-добрите, каза си мрачно той. Войниците на кайзера бяха под командата на Зигурд фон Глесен, славния кръстоносец. На седлото на предводителя висеше предателската кожена торбичка с големина и форма на човешка глава.

Малкият отряд мина покрай него. Сенрид се сви в сянката и ги проследи със затаен дъх.

Трябваше да напусне Уинчестър преди разсъмване. Не, каза си решително той, не мога да се махна оттук, преди да свърша най-важната си работа.

Той се обърна рязко и пое в противоположна посока. Наближи „Хай Стрийт“ като безмълвна сянка и заобиколи, за да се промъкне в желаната къща през задния вход.