Катрин Дьовил
Аметистовата корона (26)

25

— Вече ви казах, че преди Великден никой не иска да гледа мистерии. През февруари и март хората мислят единствено за насъщния.

Водачът на групата пътуващи артисти, чиито коли бяха спрели пред гостилницата в Рексъм, отстъпи настрана, за да направи място на ловците. Един млад рицар, васал на граф Херфорд, препускаше с приятелите си към портата. Прозвучаха ловни рогове, появиха се и кучкарите с няколко дузини ловни хрътки, които нетърпеливо теглеха каишките си.

Зимата беше към края си и вече не излизаха на лов за елени. Днес ловците се канеха да убият глиган. Преди една седмица, грамаден глиган бе нападнал жена, тръгнала да събира дърва. Селяните го бяха описали като огромно гладно чудовище. В края на зимата и животните, и хората гладуваха, запасите свършваха, а пролетта не носеше плодове.

Водачът на артистите свали почтително шапката си, изчака ловците да отминат и отново се обърна към Сенрид:

— Сега най-добре вървят кратки сценки с поучително съдържание и акробатични номера. Хората искат да се смеят, за да забравят за малко дългата, студена зима и гладните нощи. А що се отнася до учения… — той измери Тиери с пренебрежителен поглед. — Никога не съм назначавал в трупата си учен. Ако го вземем, трябва да научи няколко по-солени шеги. Селяните харесват тези неща. И плащат добре, не по-зле от изисканите господа.

Погледът му спря отново върху Сенрид.

— Вече си имам жонгльор. Племенникът ми, хлапето на сестра ми, научи няколко номера и не мога да го изхвърля, нали разбирате? Но в една трупа винаги има нужда от красиви момчета. Вашето е слабичко и дребно, но е много мило.

Той стисна ръката на Констанс.

— Ще можеш ли да играеш ролята на млада девица, момче? Чуй ме — и той се наведе доверително към нея, — ако искаш, ще те взема в трупата за постоянно. Трябва само да ми кажеш.

Констанс отвори уста да отговори, но Сенрид вече беше изблъскал ръката на нахалника.

— Ние се движим заедно и трябва да назначите всички ни — обясни с любезна усмивка той. — И уелската.

Мъжът отстъпи крачка назад и присви очи.

— Ето какво било — той изгледа остро Констанс. — Е, всеки с вкусовете си, както казват хората. Хлапето е красиво, макар че аз не бих се захванал с него. А онази… — той хвърли презрителен поглед към Ливайд. — Велики боже, какво ще я правя в трупата си?

— Тя умее да предсказва бъдещето — отговори с тайнствен вид Сенрид. — Селските моми много обичат гадателките. И ще делим доходите наполовина.

Констанс се извърна, за да скрие усмивката си. Сенрид явно умееше да се оправя с хората. Но Ливайд го изгледа сърдито. Не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да показва скъпоценните си камъчета срещу пари.

Констанс наблюдаваше с нежност Сенрид, който продължаваше да преговаря с водача на трупата, тупаше го по раменете и му говореше с примамлива усмивка. Добре измит, гладко избръснат, с подрязана и сресана руса коса, той изглеждаше ослепително красив в синия вълнен жакет, тесните панталони и контешките ботуши. Кухненските прислужнички и келнерките от гостилницата бяха излезли на двора, кискаха се, побутваха се и му хвърляха влюбени погледи.

Тиери носеше сивата наметка на учен и червен ешарп. Само Ливайд не пожела да се раздели с многократно кърпената си черна наметка. Под нея обаче носеше нова рокля.

Констанс също беше облечена в хубави дрехи. Тъмен жакет, тесен панталон и тежка наметка, освен това кадифена барета с дълго пауново перо. Гордееше се с вида си и се зарадва, когато артистът пожела да я приеме в трупата си. А още повече се зарадва, когато Сенрид сърдито отмахна ръката на нахалника.

Предстоеше празникът на Света Агата. След страшната снежна буря четиримата почиваха до деня на тримата влъхви и бяха отново на път едва от няколко дни. От началото на пътуването й бяха изминали четири дълги седмици. Ако тъкачите от Шрусбъри не им бяха подарили тези красиви дрехи, тримата щяха да приличат на окъсани плашила.

След като ратаите на сър Уинибалд Малон отведоха бегълците до границата на земите на граф Херфорд, четиримата продължиха пътя си в една магарешка каручка с две жени и един мъж. Тъкачите от село Морлакс бяха изпратили вест на братята си от платнарската гилдия в Шрусбъри, с молба да търсят графинята по пътя от Сайрънчестър към замъка Морлакс. Жените веднага разбраха коя е Констанс и не престанаха да се чудят на мъжките й дрехи, да се възмущават на късо отрязаната й коса и да окайват западналите и изгладнели бегълци. Естествено те знаеха всичко за рицаря Еврар и момичето Ема.

От тях Констанс чу за първи път името на девойката. Досега за нея беше загадка, защо Еврар беше откарал кравата в селото на тъкачите. Едва сега разбра, че е искал да си намери момиче, с което да сподели леглото, и че е бил нападнат по обратния път. Главният й рицар беше толкова строг и примерен войник и неин закрилник, та Констанс никога не би помислила, че би могъл да се влюби в някоя жена. Казаха й, че Ема, дъщерята на тъкача, обичала рицаря с цялото си сърце. По някаква необяснима причина това я накара да потрепери от болка.

Ако се съдеше по слуховете, Еврар се възстановяваше бавно от побоя. Но това не беше за чудене при толкова много счупени кости. Той уверяваше графинята в предаността си и я предаваше в божиите ръце. Думите му й бяха предадени от платнарите, заедно с така необходимите им пари, събрани от тъкачите и селяните в Морлакс.

Сенрид и Тиери не посмяха да се пошегуват нито с новите дрехи, нито с парите. Това беше дар от небето. И четиримата бяха наясно, че ако ратаите на сър Уинибалд не ги бяха намерили онази нощ, сигурно щяха да загинат в снежната буря.

Тъкачите от Морлакс изпратиха вест на господарката си, че всички селяни и крепостни са й останали верни, макар че в замъка й са се настанили чужди рицари. Те молеха Констанс да се върне колкото се може по-скоро и отново да влезе във владение на имотите си.

Точно това трябва да направим, и то колкото се може по-бързо, мислеше си тя, докато наблюдаваше Сенрид. След кратката почивка при платнарите от Шрусбъри, четиримата продължиха пътя си на север. Зимните посеви вече се зеленееха по нивите, но селяните и добитъкът им бяха изтощени и гладни след дългата и тежка зима. По разкаляните пътища се движеха учудващо много хора. Срещаха свободни и крепостни, тръгнали на юг с надеждата да се наемат във войската на крал Хенри и да прекосят морето, за да се бият срещу племенника му Робер де Клито във Франция.

Констанс, Тиери и Ливайд чакаха търпеливо Сенрид да убеди недоволния водач на артистите да ги приеме в трупата си.

Всяка нощ през изминалите четири седмици Констанс беше лежала в прегръдките му. Двамата се бяха любили в плевни и под открито небе, денем и нощем, винаги когато им се удаваше случай. Веднъж нощуваха в толкова тясна плевня, че Тиери и Ливайд виждаха и чуваха всичко от страстната им любовна игра.

При всичките мъчения, напрежение и лишения, това беше златно време. Безумният странстващ певец на Констанс беше нежен и огнен любовник, похотлив и нетърпелив, смел, необуздан, безсрамен и грешен — неприличните му думи я караха да се изчервява до корените на косите. Много пъти го беше наблюдавала как заспива изтощен след преживяното удоволствие и все повече й се искаше да го помоли да забрави любовта си към Елоиза и да остане завинаги при нея.

Констанс съзнаваше с огромна болка, че молбата й би била безсмислена и напразна. Даже ако Сенрид я обичаше — а тя знаеше, че той не я обича — той щеше да я напусне. Никога не й беше обещавал общо бъдеще. От Рексъм до границата на имота й и до замъка Морлакс имаше само няколко мили.

Времето, което прекарваха заедно, беше опасно по много причини. Тя беше видяла лицата и погледите на платнарите в Шрусбъри. Беше глупаво да мисли, че тъкачите не знаят какво става между двамата. Трябваше само да погледнат графиня Морлакс и едрия, замайващо красив певец и жонгльор до нея…

Ние не сме един за друг, каза си за стотен път Констанс. Четеше го по лицата на хората, които ги заобикаляха. Четеше го в черните очи на уелската вещица.

„Онова, което желае сърцето ти, ще му липсва.

Онова, което сърцето ти обича, ще му бъде отказано.

Онова, пред което сърцето ти трепери, ще го разбие.“

За човек, който вярваше в езическите заклинания и формули, думите имаха дълбок смисъл. Бог и всички светии знаеха, че сърцето й трепереше при мисълта за предстоящата им раздяла. Това я изпълваше с ужас и сърцето й се късаше от болка. Страхуваше се от раздялата и не се съмняваше, че тя ще разбие сърцето й.

— Браво на Сенрид, успя да го излъже — промърмори застаналият до нея Тиери. — Мисля, че сме приети в трупата — той се обърна към нея и се уплаши от тъжното й лице. — Какво има?

Констанс безмълвно поклати глава.

Сенрид се върна при спътниците си. Носеше чувал и вързоп със слама. Скованата усмивка не беше в състояние да скрие гнева му.

— Ела! — той улови ръката на Констанс. — Не мога повече да понасям този мръсен комедиант. Да се махнем оттук, иначе ще му извия врата. Трябваше да обещая на този дебелак луната и звездите от небето, за да тръгне с трупата си към Морлакс.

— В Морлакс ли отиваме? — тя разбра, че Сенрид беше изковал план. — Какво криеш от мен?

— Тихо! — той я издърпа по-далече от колата на артистите и двамата се отдалечиха по пътя. Тиери остана в двора на гостилницата. — Тръгваме с комедиантите към Морлакс.

Констанс се опита да издърпа ръката си.

— Пусни ме. Не можеш да си играеш с мен. Трябва да знам какво замисляш. Няма да отида в замъка си, преди да си ме осведомил за плана си.

— В момента замъка не е твой — той я погледна с присвити очи. — Забравяш, че Робер Фицджилбърт и незаконният ти брат са се настанили там и се надяват никога вече да не те видят. А ако все пак се появиш, веднага ще те омъжат за красивия Робер.

Тази мисъл я побъркваше.

— Спри, трябва да поговорим — той не й обърна внимание и й се наложи да подтичва, за да върви в крак с него. — Защо си понесъл този вързоп слама? Какво има в чувала?

— Почакай, докато се отдалечим достатъчно, за да не могат да ни виждат.

Той продължи с леки стъпки по неравния път и я повлече след себе си. Скоро след това трябваше да скочат в канавката, за да направят път на група благородници и дамите им, които препускаха в галоп, за да настигнат ловците.

Констанс се загледа с копнеж след ездачите.

— Миналата зима ходих на лов в горите на Херфорд — тя не се беше променила, но беше станала една от безличните фигури край пътя, край които някога минаваше, без да се замисля.

Сенрид стисна ръката й.

— Тези няма да ни попречат — той прескочи една каменна стена и й помогна да се прехвърли оттатък.

Миналата година полето беше оставено без посев и сега бе покрито с мек килим от изсъхнала трева. Каменната стена го пазеше от вятъра. Бледото зимно слънце бе изненадващо топло.

— Тук — Сенрид нахлупи вързопа слама на главата й и я отдалечи от себе си. — Не е чак толкова лошо. Сега поне знам, защо наричат селяните сламени глави.

Констанс го изгледа сърдито и посегна да махне сламената перука от главата си, но той не й позволи.

— Изслушай ме — лицето му беше необичайно сериозно. — Има една селска пиеска, която се казва „Селянинът Джак и малкия Джак“. Често я изпълняват по панаирите в южната част на страната.

Той отвори чувала, извади надут свински мехур и го сложи под мишницата си.

— Малкият Джак върви горе–долу така — той направи няколко крачки с изпънати крака, бавно и тромаво. — Можеш ли да го направиш?

Констанс вдигна ръце към перуката. Хиляди въпроси хвърчаха в главата й, но решителната му физиономия не и позволи да заговори. Сенрид не бе настроен за шеги. Работата бе сериозна.

Тя го погледна колебливо.

— Ще се опитам.

Направи няколко тромави крачки, опитвайки се да му подражава. Оказа се, не чак толкова просто. Той я наблюдаваше с присвити очи.

— Ти имаш талант. Опитай още веднъж, без да си въртиш задника.

Констанс се стресна, но се овладя бързо и отново закрачи тромаво към него.

Той се отдръпна с преувеличена уплаха и изкрещя:

— Негодник! Какво търсиш в кочината ми?

Издутият свински мехур полетя към главата й. Изненадана и уплашена.

Констанс се олюля и падна тежко на задника си. В следващия момент, Сенрид се хвърли върху нея и я притисна към земята.

— Ще те убия — изкрещя раздразнено тя и изплю няколко сламки от отвратителната перука. Гневът й нарасна, когато усети, че той се тресе от смях.

— Констанс, любов моя! — тя извърна лице, но не можа да се спаси от целувките му. Той притисна устни към шията й. — Ти беше чудесна! Чуй ме: пътуващите артисти ще изнесат представление в замъка Морлакс — продължи той, без да обръща внимание на съпротивата й. — С божията помощ ти ще играеш Малкия Джак, а аз селянина Джак, докато рицарите ти заемат всички входове на залата. След това ще арестуваме рицарите на Фицджилбърт и онзи мазен красавец, водача им, както и проклетия ти брат, още докато ръкопляскат на изпълнението ни.

Констанс престана да се брани и вдигна лице към него. Той свали перуката й и я целуна по устата.

— Щом верните ти рицари се съберат в залата, ти ще се качиш на подиума, ще свалиш сламената перука на Малкия Джак и ще се разкриеш. Велики боже! Дори аз не бих могъл да напиша по-добра пиеса. Ще бъдем блестящи. И накрая — прибави тихо той и я погледна жадно, — всичко отново ще бъде твое, графиньо, както беше по-рано.

Той пусна ръката й и започна да маха сламките от косата й.

— Моята смела и красива Констанс — зашепна той. — Бог ми е свидетел, че и сърцето, и мислите ми ти принадлежат. Не, не ме гледай така, не ти се присмивам, наистина не. Твоите хора те обичат. Иска ми се и аз да имам близки, които да ме обичат така.

Констанс не смееше дори да диша. Погледът й беше впит в неговия.

— Обичам те — прошепна тя.

Лицето му помрачня.

— Констанс, недей…

Тя обви с две ръце шията му и го привлече към себе си.

— Готова съм да избягам с теб — не искам да се върна в Морлакс! Мога вечно да странствам с теб. Не ме напускай — помоли дрезгаво. — Моля те, никога не ме напускай! Никога не съм била толкова щастлива, колкото в дните, които прекарахме заедно.

На лицето му отново се появи добре познатата подигравателна усмивка.

— Наистина ли искаш да живееш с мен, както живяхме през последния месец? Искаш да гладуваш? Какво многообещаващо бъдеще, прекрасна графиньо. А какво ще стане с децата ти?

Децата ми!

Устните й затрепериха. Никога нямаше да напусне децата си. Тя заплака тихо и се извърна настрана.

— Констанс, скъпа, не плачи — той нежно попи с устни сълзите по бузите й. — Повярвай, никога няма да разруша живота ти, както стана с… както беше разрушен животът на други хора. Аз не мога да ти предложа нищо, освен нужда и лишения. Мястото ти е при децата ти, при верните ти рицари. Трябва да управляваш имотите и замъка си. Всичко друго би било глупост, и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Не! — простена тя.

— Да — ръцете му се плъзнаха под жакета й и помилваха гърдите й. Кожата й се настръхна. — Скъпа, няма значение какво искаме ние двамата — ти не си любовницата на един странстващ певец и никога няма да бъдеш. Ти си моята красива господарка на луната, горда и добра, и безкрайно смела. Бог знае, че не заслужаваш онова, което ти сториха крал Хенри и проклетите Де Клеър. Но ти ги победи. Както победи и мен — завърши с треперещ от желание глас той.

Констанс се вкопчи в него и по страните й потекоха сълзи. Знаеше, че това е последната им среща, не бе нужно да й го казва. Той разкопча жакета и вдигна ризата й.

— Искам да видя красивите ти гърди — той я целуна жадно. — Искам да видя голотата ти.

Телата им блестяха под ярката слънчева светлина. Тя свали тесния панталон от хълбоците му и обхвана нежно пулсиращия му член, който бързо се уголемяваше. Сенрид простена.

— Ела, любов моя — прошепна дрезгаво той. — Ще те отвлека в рая, който е тук, на тази огряна от слънцето поляна — целуна я отново, и във вените й лумна огън.

Сенрид улови ръката й и започна да целува пръстите й един по един. После езикът му се плъзна по дланта й.

— Не мога да престана да мисля за теб, Констанс. Искам да те запомня така, всяка частица от тялото ти. Ще те сънувам, както те сънувах всеки ден през последните седмици.

Той шепнеше нежни думи и устните му се плъзгаха по кожата на корема и бедрата й, докато сваляше дрехите й. Ръцете му мачкаха гърдите й и от гърлото й се изтръгваха стонове. Устата му помилва нежно набъбналите зърна, зъбите му се впиха в меката плът. Констанс се извиваше под него, притискаше се към горещото му тяло, омаяна от играта на устата и езика му. Ръката му се плъзна към топлия копринен триъгълник между краката й, разтвори утробата й и пръстите му се плъзнаха в топлата влага. Той чу изохкването й, продължителния сладостен стон. Без да спира нежните си милувки, той впи поглед в зачервеното й лице и полузатворените очи.

— О, Констанс, колко те желая! Толкова си сладка, когато те милвам. Такава те сънувам. Винаги мисля за теб, не мога да те прогоня от главата си! — той лежеше върху нея, опрян на лакти, тялото му трепереше в треската на страстта. — Помилвай ме и ти.

Констанс отново обхвана члена му и започна да го гали с ритмични движения, възхитена от мъжката му сила.

Дълбок стон, почти хълцане, се изтръгна от гърдите му. Той впи устни в нейните и целувката му я разтърси до дън душа. После отново зашепна нежни думи до влажните й устни.

— Обичаш ли ме?

Очите й потънаха в неговите. Тя кимна безмълвно.

— Тогава го кажи, любов моя. И ми дай всичко от себе си, когато вляза в теб. Искам да запомня завинаги, колко много ме обичаш.

Констанс изхълца задавено и с мъка потисна желанието си да изкрещи в лицето му цялата си любов и страст. Когато се задвижи в прастария ритъм на любовта, всяко от движенията й изразяваше страстна отдаденост. Той спря за малко, притисна чело до нейното и лицето му се разкриви от удоволствие и болка. Ръцете й се плъзнаха по тялото му, помилваха изопнатите мускули на гърба, спуснаха се към седалището и отново се върнаха на раменете. Той се задвижи отново с бавни, дълги, силни тласъци, които подложиха на сладко мъчение жаждата й. Тя извика и потъна в черния водовъртеж. Зъбите й се впиха във вдлъбнатинката между рамото и тила му и той изпъшка.

— О, Констанс, Констанс! — произнесе с треперещ глас той. — Никога няма да те забравя!

Той повтаряше непрекъснато името й, докато се носеше на вълните на екстаза. Сърцата им биеха като безумни, в единен ритъм, времето и пространството изчезнаха. Бяха се намерили и се любеха, нищо друго не съществуваше.

След като огнената буря на любовната страст се уталожи, двамата дълго лежаха изтощени под слънцето. Сенрид се претърколи настрана и скри очите си с ръка. Тялото му все още се разтърсваше от силни тръпки.

Мина доста време, преди Констанс да се овладее. Тя сложи ръка на корема му и той я покри със своята.

— Трябва да обмислим много внимателно плана си — заговори твърдо, почти строго той.

Констанс се надигна на лакти и го погледна.

— Сенрид…

Той свали ръката си от очите.

— Не, не говори повече за това — избягваше да я погледне. — Нищо не мога да ти предложа. Вече го обсъдихме.

Той седна и посегна към панталона си.

— Трябва непременно да включим твоето зло куче, твоя гасконец, който ти е толкова предан. Трябва да го накараме да се измъкне от вонящото легло на тъкаческата щерка и да действа. Той трябва да събере рицарите от замъка, без да събуди подозренията на Де Клеър.

Сенрид застана на колене, без да поглежда Констанс, и зарови пръсти в косата си.

— Трябва ни верен човек, който да разпространи тъжната вест, че графиня Морлакс е загинала малко след Коледа в снежна буря, че тялото й е било открито едва преди няколко дни в топяща се пряспа. Мислех да изпратя Тиери, но ме е страх, че уелската вещица ще пожелае да го придружи. Само че, Ливайд е била вече в Морлакс заедно с мен като затворница, окована във вериги. Съмнявам се, че са я забравили.

Констанс седна и впи поглед в него. Нищо не мога да ти предложа, бе й казал той. От думите му стана ясно, че това е краят. Тя попипа внимателно влажните си устни, подути от целувките му.

Той я погледна сърдито.

— Чуваш ли какво ти говоря?

Тя вдигна глава и кимна. Сенрид стана, донесе чувала и натъпка вътре сламената перука и свинския мехур.

Той искаше да я напусне. Макар че го обичаше безумно, тя не беше в състояние да го задържи. Всичко, което й говореше, беше истина. Тя не можеше да странства из Англия редом с него, тя не беше любовницата на странстващия певец. А той я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя никога нямаше да изостави децата си. Искаше да плаче, да вика, но очите й горяха от сухота. Лицето й беше кораво като камък.

В този миг тя забеляза някакво движение зад Сенрид и извика ужасено. Той се обърна светкавично.

Зад каменната стена се появи глава. Черна къдрава коса, тъмни очи. Ловецът се изкатери на стената и остави на камъните лъка и стрелите си.

— Милейди? — непознатият се усмихна несигурно. — Не може да бъде. В гостилницата ми казаха… — той замлъкна и погледна Констанс с разширени от радостно учудване очи. — Да, наистина сте вие — пошушна страхопочтително той. — Приличате на момче, но веднага ви познах. Господарката на Морлакс е жива…

Той прескочи стеничката и се хвърли на колене пред нея.

— Също като в песента! — извика въодушевено той. — Господарката на луната, толкова красива, толкова благородна…

— По дяволите! — изрева Сенрид. — Откога ни наблюдаваш?

Констанс погледна безмълвно младия ловец, после премести поглед към Сенрид.

— Милейди, не ме ли познавате? — попита с усмивка момъкът. — На едно изслушване се занимахте с моя случай. Дъщерята на ковача от Невърсби е вече моя съпруга и аз я обичам повече от всичко на света.

— Свети боже! — Сенрид избухна в тих смях. — Кажете ми графиньо, това никога ли няма да се свърши?

Ловецът го изгледа сърдито. После отново сведе глава пред Констанс.

— Милейди, аз съм Ралф, крепостният, горски пазач при шерифа на Рептън.

Най-после Констанс си спомни случая. Черната къдрава глава, гордата поза, която не подхождаше на крепостен.

— Господарке — продължи засмяно Ралф, — аз ви дължа живота си и щастието си. Жена ми и аз имаме дете, прекрасна дъщеричка, и ви моля да ми разрешите да я кръстим с благородното име Констанс — той хвърли предупредителен поглед към Сенрид. — Дайте ми някакво поръчение, умолявам ви! Нещо, което мога да сторя за вас, за да ви се отплатя поне малко за огромното щастие, с което се сдобих благодарение на вас.

Констанс го гледаше безмълвно. Сенрид отметна глава назад и избухна в луд смях.