Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Amethyst Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
Plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Катрин Дьовил. Аметистовата корона

ИК „Ирис“, София, 2001

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954–455–036–4

История

  1. — Добавяне

23

— Какво му е на момчето? — коларят носеше наметка от плетена слама, за да се пази от проливния дъжд, и сега отметна качулката, за да вижда по-добре. — Да не е ранено?

— Не, просто е слабо — отговори Тиери и сложи ръка на ритлата. — Изнемощяло е от дългата болест — зад него стояха приведения Сенрид с графинята на гърба и Ливайд в мократа си черна наметка. — Преди Коледа се разболя от белодробна треска, но сега е по-добре — Тиери изписа на лицето си тъжно изражение. — Този проклет дъжд може пак да го разболее. Ще бъде жалко за момъка, не мислиш ли?

— Хмм — старият колар огледа внимателно четиримата скитници и попита провлечено: — Вие сте пътуващи артисти, нали? Избрали сте най-лошото време за пътуване на север. По-добре да си бяхте останали в южните области, там продължават да празнуват Коледа. При тях празненствата не свършват така бързо, както при нас — той помълча малко и изкрещя, за да надвика плясъка на дъжда: — Какво прави онзи дългият?

Велики боже, този дядка поставя на изпитание търпението ми, помисли си раздразнено Тиери.

Четиримата, водени от Сенрид, вървяха все по странични пътища, за да не срещат подозрителни хора. Но студеният дъжд, който валеше непрекъснато вече втори ден, ги принуди да излязат на главния път към Сайрънчестър и да се огледат за кола, която да ги вземе донякъде. Старият колар беше единствения, който се беше осмелил да тръгне на път в това лошо време. Добре, че спря и позволи да го заговорят.

Тиери хвърли бегъл поглед към Сенрид. Дъждът се изливаше направо върху главата и раменете му и русата коса беше залепнала за главата. Той придържаше графинята за краката и за едната китка. Главата й почиваше на рамото му, очите й бяха затворени. Тиери се надяваше, че тя е само заспала, а не е изгубила съзнание.

— Той е жонгльор — отговори високо младият учен. — Хвърля топки във въздуха и ги улавя. Подхвърля също ножове и чинии. Може и да пее. Песните му ще ви харесат. Когато го слушат, хората се превиват от смях — той намигна на стареца. — Пуска груби шеги за жените и други подобни.

— Хмм… — старецът не изглеждаше особено впечатлен. — Аз не се интересувам от песни и груби шеги. Но при това лошо време ще ви взема в колата си от християнско милосърдие — той се извърна неодобрително към Ливайд. — Тази жена негова ли е?

— Моя е — побърза да отговори Тиери. — Принадлежи на мен.

Зарадван от съгласието на стареца, той махна на другарите си да се приближат, покатери се във волската кола и се намести между чувалите с жито и цвекло.

— Тя идва от Уелс — прибави той и помогна на Ливайд да се качи. — В Уелс жените са кротки и покорни, затова я взех. За съжаление не знае саксонски.

Двамата мъже разговаряха на гърления саксонски език.

Сенрид се покатери в колата и остави графинята върху чувалите. Приведе се напред, за да защити лицето й от дъжда, и попита сърдито:

— Къде отива каруцата?

Тиери вдигна рамене.

— Някъде, все ми е едно — старецът извика нещо на воловете и раздрънканото превозно средство потегли напред с тревожно скърцане. — Преди едва не замръзнахме в снега, а сега рискуваме да се удавим в проклетия дъжд.

Сенрид се изправи.

— Търсим сух подслон — извика той на коларя. — Знаете ли някой хамбар или обор, където можем да изчакаме спирането на дъжда?

Старецът вдигна рамене и не отговори.

Каруцата трополеше покрай безкрайните ниви. Зимните посеви вече бяха покълнали. Зад оловносивата завеса на дъжда нежните зелени стръкчета се подаваха между снежните преспи и освежаваха тъмната земя.

По някое време, волската кола мина през външната порта на някакво имение. Оборите и стопанските сгради бяха затворени и изглеждаха пусти. Старият колар слезе и отвори вратичката към оградената ливада за добитък, която заобикаляше обора.

Тиери се надигна.

— Погледни колко много обори — извика въодушевено той. — А къщата, покрай която минахме, съвсем не приличаше на селска хижа.

Сенрид скочи от колата и помогна на стареца да затвори портата.

— Можете да спите в плевнята — извика старецът. От качулката му се стичаше вода. — Сър Ралф е в Уинчестър с господаря ни, лорд Робер Мойлс, който трябва да положи клетва за вярност пред крал Хенри. Ще се върнат чак след няколко дни. Тук никой няма да ви закача.

Сенрид спусна задната преграда на колата.

— Къде се намираме? — попита Тиери.

Сенрид прегърна крехката фигура в мъжки дрехи и я изправи на крака.

— Констанс — проговори тихо той, — как се чувствате?

Тя отвори очи и направи опит да се усмихне. Лицето й беше бледо и хлътнало.

— Къде сме?

— Желанието ви стана действителност — отговори меко той.

— Един от васалите на Де Клеър ни прие в имението си.

 

 

Оборът на рицарското имение беше построен от камък и плевнята се простираше по цялата му дължина. Долу бяха подслонени говедата и конете на земевладелеца. Откъм животните се носеше приятна топлина и в сградата не беше студено, само дето миришеше на тор. Старецът вкара колата вътре и затвори високите порти.

Тиери бързо изкачи стълбичката към плевнята, следван от Ливайд.

— Господи Исусе, тук е почти топло! — извика зарадвано той.

— Сенрид, виж дали ще намериш няколко чувала, за да си направим легла.

— Ти ще се погрижиш за леглата — отговори приятелят му, отведе Констанс до стълбичката и се обърна към стария колар: — Моят шумен приятел има още няколко медни монети и с радост ще ги даде на жена ти, ако се съгласи да ни приготви топла супа.

Старецът промърмори, че ще се опита да им намери нещо за ядене, излезе и шумно затвори вратата след себе си.

Констанс изкачи с мъка дървената стълба. Сенрид претърси конските боксове за чували, намери няколко, както и чисти конски чулове, и също се покатери в плевнята. От предната страна дъските бяха подредени на известно разстояние и пропускаха дневната светлина. Сенрид посочи на Констанс да отиде в другия край на плевнята, далече от Тиери и Ливайд, които си подреждаха място за спане и се смееха.

Констанс го послуша, спря се в отсрещния ъгъл и се отпусна изтощено в сеното. Въпреки студа, тя свали черната наметка, която с Ливайд бяха ушили от монашеското расо, и я разпростря върху сеното да съхне. След като Сенрид я беше носил часове наред под леещия се дъжд, цялото й тяло беше сковано и посиняло от студ. Сега разбра, защо винаги беше изпитвала съчувствие към просяците и бедните хорица.

Сенрид коленичи до нея. От дрехите и косата му капеше вода. През целия ден не беше казал нито дума. Сигурно беше смъртно уморен. Свали наметката и пъстрия жакет на коледен смешник, седна и изхлузи подгизналите си ботуши, след което ги остави да се сушат в сеното.

Този мъж има свръхчовешки сили, помисли си Констанс и се вгледа с любов в русата му глава. От сутрин до вечер я мъкнеше на гърба си. Сенрид хвърли кратък поглед към нея и се разтри силно с парче от чувал. Мускулите на гърдите и раменете му изпъкнаха.

— Ще замиришем на конски тор — тя се опита да се пошегува, макар да съзнаваше отлично, че имаха голям късмет да намерят убежище в този солиден обор и да спят в сухото сено. Сенрид я погледна в очите и й кимна окуражително.

— Свалете мъжките дрехи и се изсушете — той й подхвърли парче плат. — Никой няма да ви види. Пък и скоро ще се стъмни.

В този момент, едното крило на тежката порта се отвори и един говедар вкара в обора две крави. Четиримата се хвърлиха по корем в сеното и затаиха дъх. Овчарят отведе кравите по местата им и се зае да пълни яслите им с храна. След като си свърши работата, излезе от обора и преследваните въздъхнаха облекчено. Тъкмо се бяха изправили, когато врата се отвори повторно.

Този път влезе старият колар, който ги беше докарал дотук, с доста голям дървен съд в ръце, от който се издигаше пара. Под мишница носеше купичка и черпак.

— Велики боже, дядката наистина ни носи супа! — Сенрид скочи, намъкна панталона си и се втурна към стълбичката. — Усещам божествена миризма!

Коларят му връчи ведрото и черпака и започна да задава въпроси, но Тиери пъхна в шепата му една медна монета, напълни купичката със супа и я отнесе на Ливайд. Сенрид взе ведрото и черпака и се изкатери по стълбичката. Старецът изръмжа недоволно, обърна се и закрачи тежко към вратата.

Сенрид седна, подаде лъжицата на Констанс и й поднесе ведрото. Гъста овесена супа с цвекло и блестяща агнешка мазнина. При това и гореща. Констанс простена от щастие и се нахвърли върху великолепното ядене.

Сенрид седеше и я гледаше. След няколко лъжици тя се облегна назад и изтри уста с опакото на ръката си.

— Вече знам какво представлява раят — прошепна с усмивка тя.

— Добра ли е супата?

— Не — отговори закачливо тя, — великолепна е.

После загреба супа от съда и му подаде черпака. Сенрид понечи да го вземе от ръката й, но тя не му позволи. Погледите им се срещнаха. В продължение на един дълъг миг двамата се гледаха безмълвно в очите. Тя поднесе лъжицата към устните му. Той преглътна супата, после взе черпака от ръката й и започна да яде. Всяка втора лъжица беше предназначена за нея и скоро двамата опразниха съдинката.

Констанс се изтегна в сеното и разпери ръце. Беше суха и не мръзнеше — това състояние граничеше с чудо, а на всичкото отгоре овесената супа с агнешка мазнина беше напълнила стомаха й. Никога не се беше чувствала така добре. Дъждът трополеше безспирно по плочите на покрива над главите им. Светлината, която проникваше през процепите на дъските, беше почти изчезнала. Тя се чувстваше много по-силна и изпълнена с приятна умора, макар че, докато се влачеха по пътя, непрекъснато заспиваше на гърба на Сенрид.

Той вдигна ботушите й, които Ливайд беше измайсторила от ръкавите на монашеското расо. Опипа предпазливо напоеното с вода платно, което монахините носеха лете и зиме. Изразът на лицето му беше мрачен и затворен. След малко извади мократа слама и я хвърли настрана. Без да вдигне глава, заговори високо, за да надвика трополящия по покрива дъжд:

— Аз бях човекът, който я отведе в Аржантьой в монашески одежди. Това е проклятието ми: ако не бях аз, Абелар нямаше да я унищожи.

Констанс се опря на лакти и го погледна втренчено. Не можеше да разбере дали говореше на нея, или на себе си. С поглед, впит в грубото платно, Сенрид продължаваше да говори:

— Аз им бях куриер. Когато Елоиза имаше писмо за Абелар, аз го отнасях. И му я водех нощем, в пълен мрак, по улиците на Париж. Бях следвал при него вече няколко години — не бях хлапе с жълто около устата като другите студенти, затова Абелар ме натовари с тази задача. Той ми даде и поръчението да я отведа в манастира в Аржантьой, когато всички вярваха, че се е отървал от нея.

Той вдигна глава и погледна Констанс със странно святкащи очи.

— Аз я обичах. Бог да ми е на помощ, обичах я така лудо, че смятах Питър за глупак, дето ми се доверяваше. Едва по-късно заподозрях, че той знае за любовта ми и ме използва за собствените си цели. Когато разбрах какво е замислил, бях готов да го убия, но тя обичаше само него. Не поглеждаше другите мъже и щеше да ме намрази за вечни времена, ако му посегнех. Сутринта след кастрирането му отидох да я взема от Аржантьой, защото искаше да го види. Двамата стояхме на стълбището пред жилището му, обкръжени от бушуващите студенти, аз я държах в прегръдката си и чаках Абелар да я повика. Но той не я допусна до себе си. Отказа да я види и аз я върнах обратно в манастира, облечена в отвратителните черни одежди, които й носеха само страдания.

Той захвърли платнените ботуши в далечния ъгъл и се потърси от отвращение.

— Няма ли да ме попитате сега, както сторихте в Уинчестър, какво е помътило духа ми?

Констанс се надигна. По лицето и в очите му се четеше такава дълбока мъка, че й се стори неприлично да я наруши с думи.

— Никога не съм ви задавала този въпрос.

Мъжът вдигна рамене.

— Не, права сте. В това сте изключение. Вие не ме попитахте, а ми го казахте направо.

Тя го проследи, когато стана и свали мокрия панталон. Видя члена му, червеникав, леко възбуден, стърчащ между златните руси косми в слабините му. Той се наведе да вземе чувала и разтри силно корема и краката си. В полумрака на плевнята, силната фигура с широки рамене и тесни хълбоци беше като светеща сянка.

— Елоиза толкова обичаше да се смее… — гласът му звучеше горчиво. — Вече беше известна — в цяла Франция бяха чували за ангела на мъдростта от Аржантьой. Фулбер беше толкова горд с нея, че използваше всички средства да се топли на нейната слава и дори помоли великия Питър Абелар да й стане учител. А Абелар, който се беше възкачил на най-високото място във философския свят като магистър на Нотр Дам и гледаше с презрение на обикновените смъртни, скучаеше въпреки триумфите си. Беше прочел „Ars amandi“, „Любовното изкуство“, произведение на Овидий, което представлява лекомислено и цинично въведение в прелъстяването на невинни млади момичета. Но нито една не му изглеждаше достатъчно добра, за да изпробва любовното си изкуство върху нея. Точно тогава срещна Елоиза.

Сенрид се наведе и изтърка краката си с ютения чувал.

— Питър никога нямаше да я получи, ако не бях аз, доброволния куриер на влюбените. Аз бях негов роб. Той беше божество, за което бях готов да сторя всичко. Тогава се влюбих безсмъртно в красивата Елоиза, тя ме омагьоса, завладя душата ми без остатък. И страдах благородно за влюбената двойка. И за любовта си.

Той захвърли чувала, взе едно одеяло и го постла върху мекото сено.

— Това стана, преди великият Абелар да й направи дете и да я принуди да облече монашеско расо и да я отвлече от Париж в Бретан, където роди детето си. След това я принуди да напусне общата им рожба и да се върне с него в Париж. Още преди магистър Абелар да се съгласи да я направи своя съпруга, но само в таен брак. Още преди великият Абелар отново да я убеди да облече монашеската одежда и да се върне в Аржантьой — гласът му трепереше от гняв. — Свети боже в небесата! Оттогава не съм престанал да се питам, защо бях такъв нещастен глупак.

Веднъж започнал да говори, думите избликваха като буен поток от устата му. Дългият, напрегнат и мъчителен ден, беше срутил вътрешните му прегради. Мъката го душеше и Констанс едва понасяше да го гледа и слуша. Но не знаеше как да го спре.

Тя го наблюдаваше изпод полуспуснатите си мигли. Той стоеше пред нея като гол ангел на отмъщението със стиснати юмруци.

— Искате ли да чуете и коя беше най-голямата му подлост? Защо Питър Абелар толкова държеше да запази брака в тайна? Фулбер и без това беше нещастен. Не можа да се удържи и много скоро цял Париж научи за случилото се. Аз знаех, че Питър иска да запази брака в тайна, за да попречи на учените от Нотр Дам и на целия свят да узнаят, че великият учен, който възхваляваше духа като висше човешко благо, е паднал толкова ниско, че се е поддал на обикновените страсти и се е влюбил в една красива жена. Той искаше църквата да продължи да го смята за целомъдрен и свят човек, да го сочи като блестящ пример на човешка рационалност. А това беше невъзможно със съпруга и плачещо дете в люлката. С това щеше да изобличи сам цялата си спекулативна диалектика, с която толкова се гордееше.

Той погледна втренчено Констанс и попита рязко:

— Чували ли сте за „Sic et Non“[1]? — тя поклати глава. — Това беше — и е — велико произведение. Питър проучи библията и разкри всички противоречия, които се съдържат в Светото писание. И какво искаше да докаже с това? Искаше да докаже, че мисленето и вярата трябва да бъдат в съгласие. Ние трябва да обхванем бога чрез мисълта си, а не като повтаряме наизустени правила — това беше тезата му.

Сенрид седна до нея и улови ръката й.

— За бога, Констанс, не ме гледай така. Философията не е свято дело.

— Аз не съм много образована — отговори смутено тя. — Не знам и латински.

— И какво от това? — той разтърка уморените си очи. — Но какво правя аз? Защо ви разказах всичко това? Виновно е проклетото расо, с него започна всичко. Божичко, и до днес не мога да мисля за тези неща, без демоните на ада да разкъсат мозъка ми!

Тя прехапа устни.

— Аз съм чувала по-голямата част от тази страшна история. Не бива да говорите повече. Леля ми, игуменката на…

Сенрид не я слушаше.

— Умолявах я да избяга с мен. Обещах й, че няма да унищожа нея и детето, както стори Абелар, когато тя остана с него. Признах й любовта си, обожанието си, уверих я, че искам да живея с нея, че ще я обичам и закрилям до края на дните ни. Но тя се ядоса. Абелар е нейния идол. Той е нейния живот. Дано бог го изпрати да се пържи за вечни времена в ада! Този мъж не забрави честолюбието си, дори когато го опозориха и кастрираха!

Констанс сложи ръка на рамото му. В плевнята беше тихо. Тиери и Ливайд слушаха внимателно.

— Тихо… каквото и да е било, то е свършило.

— Свършило? — Сенрид я удостои с мрачен поглед. — Казвам ви, той и днес се държи далече от нея! Обича я — знам, че я обича. Великият Питър Абелар обича Елоиза и в същото време се отнася към нея, сякаш е нищожество.

Констанс го наблюдаваше със страх. Решителното изражение от последните дни беше изчезнало. Той отново беше лудия с безумно святкащ поглед.

— Той прочете Овидий само за да я прелъсти, този отвратителен негодник — изръмжа дрезгаво мъжът. — А после, когато Фулбер изпрати наемниците си да му въздадат справедливото наказание, защото беше отблъснал жената, за която се беше венчал законно, Питър си припомни своя идол, монаха Ориген. И той беше унищожил грешната си плът, за да не бъде отклоняван от светостта на чистите мисли. Да, Питър Абелар си въобрази, че кастрирането само ще умножи славата му!

Констанс го привлече към себе си.

— Стига толкова — прошепна успокоително тя. — Не искам да се измъчвате. Не е нужно.

— Вие не разбирате — лицето му беше съвсем близо до нейното. — Ориген е бил един от известните духовници на ранното християнство. Той се е кастрирал сам, за да може да проповядва и преподава с чисто сърце, за да не се поддаде на женското изкушение.

Констанс извика изненадано.

— Знам как работи умът на Абелар — продължи мрачно Сенрид. — Той си въобрази, че може да се освободи от Елоиза и униженията на плътта. А е можел да се предпази от кастрацията. Можел е да набие и тримата си мъчители и да ги изхвърли навън.

Сенрид трепереше като в треска. Констанс сложи ръце на голите му рамене и го привлече към себе си. Той се подчини, без да разбира какво става.

— Проумявате ли, че той разрушава всичко? — гласът му звучеше все по-глухо. — След като го кастрираха, разбра, че е извършил огромна грешка. Питър Абелар не се възроди като велик църковен учен, като новия Ориген, а стана Питър Абелар обезчестения, кастрирания!

— Сенрид…

— Но както винаги, късметът не му изневери и този път. Цял Париж се надигна в изблик на тъга и гняв и го провъзгласи за герой. Е, поне за известно време — защото не са малко хората като мен, които го мразят. След това нашия герой обърна раненото си „аз“ срещу жената, която го обичаше и я накара да страда, както беше страдал той. Принуди моята Елоиза да сложи монашеското було.

Той скри лице в ръцете си.

— Умолявах я, но тя не пожела да ме послуша! Бях безсилен да я спася от участта на жива погребана. При това тя не искаше да стане монахиня. Искаше да живее, да обича детето си и мъжа си. Но не пожела да тръгне с мен.

Той вдигна глава и блуждаещият му поглед обходи тъмния обор.

— Отидох в „Сен Дени“ с намерението да го убия. Стоях пред портата с нож в ръка и чаках. Но не можах да го направя. Заради нея го оставих жив. Затова обърнах гръб на Франция. Преди това обаче отидох с Абелар в параклиса на Аржантьой и чух как Елоиза положи монашеските клетви. Видях как й сложиха булото, преди Абелар да е произнесъл клетвата си. Той настоя да стане така. Това беше още една от жестокостите, с които разби сърцето на любимата си.

Стана съвсем тъмно и Констанс едва виждаше лицето му. Тя се приближи до него и отново сложи ръце на раменете му. Искаше да го утеши, но не знаеше как. Той знаеше какво му е: все още беше под властта на своите демони. Той се бе затворил за света и си помагаше с грозни подигравки и убийствена ирония. Искаше й се да го попита: „Още ли я обичаш?“ И да добави: „Така, както аз те обичам?“

Нямаше смисъл да му задава този въпрос. Знаеше отговора.

— Тогава полудях — продължи той и опря глава в рамото й. — Исках да унищожа света и всички хора в него, да ги убия, да ги разруша. Исках да стана апостол на гнева и разрушението, като великия Абелар.

Констанс зарови пръсти във влажната му коса.

— Стига толкова — прошепна нежно тя.

— Казват, че съм под властта на дявола. Но аз не съм виновен за това.

Да, тя беше преживяла опасните му пристъпи на безумие и дързост. Констанс го натисна да легне в сеното и се наведе над него.

— Какво правите? — попита глухо той и вдигна поглед към нея.

— Аз ще те обичам — прошепна страстно тя. — Любовта не е мъртва. Аз не вярвам.

Тя се наведе и го целуна нежно по устните, езикът й се плъзна навътре в устата му. Той простена и тялото му се скова.

— Не, Констанс — той отдели устата си от нейната. — Аз се държах зле с теб. Аз…

Ръката й смело се плъзна надолу и той не можа да довърши. Без да бърза, Констанс погали плоския му корем и продължи към слабините. Намери члена му, топъл и коприненомек, възбуден, и го обхвана с пръсти.

— Констанс, аз няма да се любя с теб — от гърлото му се изтръгна стон. — Велики боже на небето! Остави ме на мира!

Констанс обсипа лицето му с леки целувки, после се спусна към шията и гърдите му. Облиза гладката му влажна кожа като котка и зашепна нежни думи. Той вдигна единия си крак, но веднага се отпусна. Устните й помилваха гърдите му, спряха за малко, после намериха коравото му зърно и го засмукаха жадно. Констанс захапа нежно плоската гръд и се засмя. Сенрид зарови пръсти в късо отрязаната й коса. Тя миришеше на дъжд и вятър и малко на мускус. Проливният дъжд беше измил всички нечистотии. Дъхът му се ускори, особено когато устата й си проправи път между меките светли косъмчета на слабините му.

— Не бива така, Констанс! — простена мъчително той.

При първата им среща той я бе обвинил, че е имала много мъже, които са я използвали, но и са й показали как да удовлетворява мъжките им желания. В известна степен това беше вярно. Сега Констанс можеше да приложи събрания опит, за да му покаже, че в този жесток, неуравновесен свят, все още има любов.

Тя обхвана члена му с нежните си пръсти, погали го, одраска го леко, покри вътрешната страна на бедрата му с влажни целувки. Когато взе члена му в устата си, треперенето му стана неудържимо.

Ръцете му се спуснаха към раменете й и ги притиснаха до болка. Той се извиваше под нея, шепнеше неразбрани думи и се приближаваше неудържимо към екстаза.

Констанс свали грубия мъжки жакет и изхлузи широкия селски панталон. Намести се на хълбоците му и го пое в себе си, учудена и малко уплашена от големината му. Когато се задвижи бавно и внимателно, той я стисна за раменете, надигна се насреща й, заби се дълбоко в нея и тя извика от наслада.

— По дяволите, Констанс! — пошепна дрезгаво той. — Защо се нуждая толкова силно от теб? Защо те желая така безумно?

Той сграбчи хълбоците й и я задвижи още по-бързо. Едната му ръка се устреми към гърдите й и ги замачка. Констанс ускори движенията си. С цялото си сърце си пожела любовта й да го утеши, да му помогне да забрави миналото. Тя го желаеше като никой мъж досега и искаше да остане завинаги с него.

Сенрид затвори очи.

Двамата се любеха като обезумели, сякаш искаха да се погълнат и удоволствието им беше като умиране. Или като забрава.

Сенрид я вдигна, обърна я, коленичи и я взе отзад. После я положи по гръб, вдигна краката й около шията си и отново се задвижи лудешки в нея. Тя знаеше, че е достигнал върха повече от веднъж, но той не спираше, членът му оставаше твърд и голям. Тласъците му бяха безпощадни. Нейната страст не беше по-малка, огънят пламваше отново и отново, тялото й се разтърсваше, тя викаше от наслада и впиваше нокти и зъби в меката кожа на раменете му.

След цяла вечност Сенрид нададе гърлен вик и рухна върху нея, окъпан в пот и почти загубил съзнание. Тя изхълца от изтощение и любов, затвори очи и замря.

Устните му оставиха пареща диря по лицето й. Той вдигна глава и пошепна нежно в ухото й:

— О, мила, да знаеш как ми липсва дългата ти коса.

Констанс се скова и мъжът избухна в смях.

Бележки

[1] „Sic et Non“ (лат.) — „Да и Не“ — Б.р.