Катрин Дьовил
Аметистовата корона (21)

20

— Помощ! — Констанс удряше като безумна по вратата. Бяха й отнели дрехите. Беше гола и боса. Ударите и ритниците не водеха до нищо. — Моля, помогнете ми! — изплака тя и се свлече пъшкайки на пода. Никой не отговори на виковете й.

Дори това малко напрежение беше свръх силите й. В задната част на главата й, където я бяха ударили, пулсираше ужасна болка, стомахът й се преобръщаше. След като беше повръщала многократно, сега тя се давеше и изкарваше само слуз. Никой не се появи да избърше повърнатото и в стаята се носеше кисела миризма. Констанс беше отвратително мръсна и вонеше. Не можеше да проумее защо тя, графиня Морлакс, беше затворена в тази тъмна и влажна килия. Бяха й хвърлили само едно мръсно одеяло, в което да се увие. Косата й беше сплъстена и залепнала от изсъхналата кръв от раната, причинена от похитителите й.

Тя сложи ръце на очите си. От колко време лежеше тук? Отново се опита да преброи дните.

Първия ден — беше сигурна, че е ден, защото през процепите на закования прозорец проникваха сиви ивици светлина — беше лежала на нара, неспособна да вдигне ранената си глава. Едва имаше сили да се обърне настрана, за да повръща на пода и да не се изцапа.

На следващия ден се тресеше от висока температура. Вторият ден почти се беше изличил от спомените й. Веднъж или два пъти някой влезе и й даде да пие вода.

Макар че оттогава размишляваше непрекъснато, Констанс не можеше да си спомни кой се бе погрижил за нея. Може би монахиня. Тя беше сигурна, че е затворена в манастир, може би дори в мъжки. Няколко пъти чу камбаната, която свикваше монасите за молитва. Нямаше представа в кой манастир е попаднала. Може би все още беше в земите на Фицджилбърт.

Гаденето отслабна. Тя можа да вдигне глава и да огледа килията, без да знае къде се намира, без да има понятие, кой я е отвлякъл и защо я държи в плен. Беше чисто гола под мръсното одеяло и студът я пронизваше до кости.

Тя се сви на кълбо върху коравия нар и се уви във вонящото одеяло. Сви колене и притисна лице към тях, за да се стопли. Каквото и да бяха намислили похитителите й, явно първата им задача беше да сломят духа на пленницата, като я оставят гола и мръсна в студената килия. Надяваха се, че така по-лесно ще я подчинят на волята си.

Самота.

Тя се стараеше да устои на изкушението да води разговори със себе си, но след много часове на самота и тракане със зъби се отказа. Студът я подлудяваше. Нощем беше най-страшно. Леденостудените й ръце и крака й причиняваха адски болки и тя плачеше като безпомощно дете.

При звука на скърцащия си глас, който мъчително произнасяше мислите й, страха й се усилваше. Освен това беше привлякла вниманието на пазачите си, които стояха пред зарезената врата на килията — тя го усещаше.

На вратата беше изрязан тесен процеп, закрит с тънка дъска. От време на време някой махаше дъсчицата и чифт очи се взираха в нея, макар че тя никога не беше достатъчно бърза да се обърне, за да ги види. Не чуваше и стъпки. Който и да я гледаше зад вратата, явно се стараеше да не вдига шум. Тук беше мъртвешки тихо място, където и да се намираше. И църковните камбани се чуваха много отдалеч.

В началото Констанс кипеше от гняв и си повтаряше, че мъчителите й ще платят с живота си тази нечувана наглост. Те бяха отвлекли и затворили една подопечна на краля! Тя бе прекарала Коледата в Уинчестър, където беше заобиколена от тълпа обожатели, крал Хенри без съмнение поощряваше Робер Фицджилбърт. Отвличането й беше истинско безумие. Най-глупавия шахматен ход.

Много скоро обаче, гневът й изчезна и отстъпи място на горчиво разочарование. Никой не знаеше къде е изчезнала, никой не знаеше кой я е отвлякъл. Разбойниците, които нападнаха отряда в гората на Чилтърн, бяха с качулки и тя нямаше да познае нито един от тях. Рицарите й се сражаваха смело с непознатите, това беше последното, което бе запомнила. Верният Карсефу беше тежко ранен и не се знаеше дали коня му не го е стъпкал.

Може би щяха да я оставят в този затвор до края на живота й.

Но защо, защо?

Тя се мяташе неспокойно на твърдия нар и много й се искаше да пищи като безумна, да удря с юмруци по влажните каменни стени. Никой нямаше интерес от смъртта й. Жива, тя струваше много повече, защото можеха да поискат откуп или да я омъжат принудително.

Защо я бяха затворили в този далечен манастир, защо я оставяха да мръзне и гладува? Може би се надяваха, че кралят ще я забрави, че няма да тръгне по следите й, че няма да се поинтересува какво е станало с нея? Света майко божия, това беше немислимо! Тези чудовища не познаваха крал Хенри.

А децата й? Какво ще стане с децата й? Достатъчно страшно беше, че трепереше за собствената си съдба. В никакъв случай не биваше да оставя Ходиерн и Беатрис сираци.

Кой й бе причинил това? Този въпрос беше по-мъчителен от клещите на палача.

Тя се разхождаше неспокойно в тясната килия, като влачеше одеялото подире си и не усещаше допира на ледените си стъпала до студения и влажен каменен под. Мислеше за хората, които щяха да усетят липсата й, които щяха да я търсят. Отново я прониза болка. Еврар, могъщият й защитник, верния й главен рицар, щеше да прерови небето и земята, за да я намери, но и той беше изчезнал. Несъщият й брат Жулиен щеше да стори същото, но той бе напуснал празненствата в Уинчестър преди нея и вероятно беше на път към имението си в Несклиф.

Дьо Варенови сигурно искаха да й отмъстят за начина, по който беше наказала Юбер след злоупотребата му с Мейбъл. Но едва ли бяха посмели да го направят точно сега, след посещението й в Бейзингстоук. Ако искаха да й сторят зло, щяха да го направят още преди месеци.

Констанс простена. Не можеше да разреши тази страшна загадка. Не се сети за нито един човек, който би могъл да пожелае смъртта й. Ако умреше, имуществото и земите й щяха да станат собственост на крал Хенри.

Крал Хенри?

Тя потрепери и едва не извика. Исусе Христе! Кралят беше способен на това. Но убийство в такъв стил не беше по вкуса му, освен това той беше достатъчно богат. Той щеше да има много по-голяма печалба, ако я омъжеше за някого от благородниците си.

Без да съзнава, Констанс говореше високо. Изведнъж вратата се отвори. Появи се дребна монахиня със стомна вода, парче хляб и кофа. Но не се наведе да избърше мръсотията.

Констанс я заговори, но монахинята я погледна недоумяващо, сякаш не разбираше нормански френски. Констанс повтори въпроса си на саксонски, но резултатът беше същия. Тя грабна чашата и я изпи жадно. Жаждата беше по-страшна от глада.

— Коя си ти? — попита задъхано тя. — Къде съм? Защо ме държат затворена?

Монахинята не смееше да я погледне. Без да каже дума, тя подаде хляба на пленницата и се обърна към вратата. Някой вдигна резето отвън.

— Чакай! — извика Констанс и се хвърли с протегнати ръце към монахинята, която побърза да се измъкне. Вратата се затвори с трясък.

Констанс се облегна на рамката и захълца безпомощно. Виковете й отекнаха в тъмната килия. Отново поиска да узнае, защо е тук и какво искат от нея, но не получи отговор.

След малко тя се довлече обратно до нара и седна. Трябваше да обмисли възможностите за бягство. Затворът й имаше врата и прозорец, закован с дъски. Не можеше да ги разхлаби.

Вратата, монахинята, която й донесе хляб и вода… Констанс се уви в одеялото, опита се да потисне треперенето си и заразмишлява трескаво.

Можеше да застане отстрани на вратата и да издебне монахинята. Щом тя влезеше, щеше да се хвърли върху нея и да я просне на земята. Отчаянието щеше да й вдъхне сили. Знаеше, че може да се справи.

После щеше да се разпищи и да заплаши, че ще убие монахинята, ако не я освободят незабавно. Гневът й беше толкова силен, че като нищо щеше да удуши нещастната жена.

При мисълта за страданията на Ходиерн и Беатрис я обзе такава ярост, че наистина беше готова да извърши убийство. Ако трябваше да спаси децата си, тя щеше да убие всеки, който посмееше да ги заплаши.

Констанс се облегна на влажната стена и затвори очи. Когато сивите ивици от прозореца изчезнаха и настъпи нощта, тя потъна в неспокойна дрямка. Не можеше да спи, защото студът я мъчеше непоносимо.

По някое време резето се вдигна и тя скочи на крака. Веднага разбра, че този път не беше монахинята, фигурите, застанали в рамката на вратата, държаха свещи и хвърляха дълги сенки към стената. Светлината прониза болезнено очите й и тя изплака.

Сенките пристъпиха по-близо. Сърцето на Констанс заби болезнено. Предната сянка вдигна свещта, за да я види по-добре, и Констанс видя лицето й.

— Ти! — изкрещя тя.