Катрин Дьовил
Аметистовата корона (29)

28

Брат Уеланд прекоси двора на замъка с бързи крачки, като повдигаше края на расото си, за да прескача локвите, и стигна навреме до коня на игуменката, за да й помогне да слезе от седлото.

— Добре дошла, достопочтена майко — изпъшка задъхано той. Уеланд, син на крепостен селянин, изпитваше страхопочитание пред благородната игуменка. Той пое внимателно ръката й, заобиколи голямата локва и поведе дребната настоятелка на „Света Хилда“ през двора на замъка.

— Господарката се е заела със счетоводните книги и все още не знае, че сте пристигнала. Новият ни управител, сър Еврар Сежон е при нея. Но аз ще отида да й съобщя и съм сигурен, че ще ви приеме веднага.

— Не, не е нужно. Мога да поздравя племенницата си и по-късно — махна с ръка монахинята. — Покажи ми къде ще спя, братко. Пътищата са ужасно разкаляни и пътуването беше много уморително. Трябва да си отпочина.

Свещеникът хвърли бърз поглед към двете млади момичета в одежди на послушнички, които сваляха багажа от двете мулета. Ученичките непременно щяха да възбудят любопитството на многото млади рицари, разквартирувани в замъка.

— А годеникът? — попита с лека усмивка игуменката. — Как се казваше, Моресхолд, нали? Тук ли е вече?

— Да, достопочтена майко — рицарите на сър Томас Моресхолд вече оглеждаха любопитно младите ученички от „Света Хилда“. Уеланд тактично закри гледката пред игуменката, за да й спести ядовете.

— Не виждам особени промени в замъка — заговори отново тя, докато оглеждаше просторния двор. — Морлакс не се променя. Само хората, които живеят в него… — лицето й помрачня. — Тук съм отрасла. Джилбърт де Юборг ми е брат.

Брат Уеланд знаеше всичко за семейството.

— Все пак има някои промени, достопочтена майко — обясни услужливо той. — Наскоро завършиха новата кула…

— Да, виждам, но това не е толкова важно — тя стисна ръката му. — Както чувам, достойният за съжаление Дьо Жервил е бил обесен.

Брат Уеланд кимна колебливо.

Вероятно игуменката Алис беше чула, че племенницата й, лейди Констанс, беше спестила на неверния си управител обичайните мъчения, на които подлагаха предателите и които обикновено продължаваха с дни. Графинята беше взела участие в екзекуцията с видима неохота. Ала поданиците й, поне по-голямата част от тях, нямаше да проявят разбиране, ако господарката им не бе присъствала на изпълнението на присъдата. Все пак, тя имаше всички основания да се наслади докрай на отмъщението си. Само най-близките й хора знаеха колко усилия й струваше да издържи на зловещия спектакъл. Графинята не обичаше да гледа как умират хора. Освен това познаваше Дьо Жервил от детските си години.

— Какво стана с другите? — продължи да разпитва игуменката. — Например с онази надута маймуна от Де Клеърови, която искаше да се ожени за нея?

Брат Уеланд остана все така сдържан и делови.

— Лорд Робер Фицджилбърт служи във войската на крал Хенри във Франция. Ако може да се вярва на слуховете, наскоро се е сгодил с една племенница на Монтгомъри от Авранш.

Игуменката махна пренебрежително с ръка.

— Пфу! Дребните риби увисват на въжето за греховете си, а могъщите се женят!

Уеланд сведе поглед.

— Напълно сте права, достопочтена майко.

Той я поведе към старата отбранителна кула, на чийто втори етаж бяха приготвени стаи за майката игуменка и послушничките й. От ковачницата излязоха две мърляви псета и се приближиха към тях с вирнати опашки. Брат Уеланд размаха ръце, за да ги прогони.

Пред голямата зала бяха спрели десетина каруци, които бяха докарали храни за предстоящата сватба. Няколко от рицарите на абатството „Свети Ботолф“, които се мотаеха наоколо, отдадоха чест пред сестрата на стария граф, като вдигнаха ръце в железни ръкавици към шлемовете си.

Никой не беше изненадан от лекото наказание, наложено на Робер Фицджилбърт. Нито един кралски съд не би осъдил на смърт член на могъщия род Де Клеър, освен по изрична заповед на краля. Но Хенри беше във Франция и беше достатъчно умен да премълчи. Неуспелият годеник на графинята, достатъчно наказан от провалилия се заговор на роднините си, напусна презглава уелските гранични области, за да се бие под заповедите на един от вуйчовците си във Франция.

От старата отбранителна кула излязоха две забързани слугини, едната поднесе на игуменката чаша топло вино. Алис го изпи с благодарност.

— Достопочтена майко — поклони се брат Уеланд, — ако вече нямате нужда от мен, ще отида да съобщя на графинята за пристигането ви.

Ала игуменката още не беше свършила с него.

— Кажи ми братко, че онова, което чух по пътя насам, не е вярно. Незаконният син на брат ми, проклетият Несклиф, наистина ли е успял да избяга?

Брат Уеланд направи кисела физиономия.

— За съжаление не мога да отрека. Очевидно някой му е помогнал, достопочтена майко — отвърна той. — Жулиен Несклиф беше затворен в старата отбранителна кула, най-горе, където са затворническите килии. Живееше там от деня на залавянето си, когато беше организиран банкет за лорд Робер Фицджилбърт. Мисля, че знаете какво се случи.

— А после?

Той се покашля неловко.

— Беше затворен в една килия и чакаше присъдата си, докато… ами… Вероятно негодникът е изковал подъл план. Успял е да се измъкне през прозореца, макар че решетките са здрави. Изключително рисковано начинание…

При тези думи всички, включително и слугините, отметнаха глави назад и погледнаха нагоре към тесните прозорци с тъмни решетки.

— Рисковано? — игуменката го погледна със съмнение. — Не ми говори глупости. Велики боже! Знаех си, че момичето няма да го обеси! Винаги си е била с меко сърце.

— Достопочтена майко! — брат Уеланд понижи глас. — Вярвате ли… Кълна се в душата си, кълна се в Светата дева, тук никой не смее да твърди, че Жулиен Несклиф е получил помощ при бягството си и…

— Дрън–дрън! Аз не съм от глупавите гъски, които вярват на такива приказки. Познавах копелето на брат си още като малко момче — тя допи виното в чашата си и я върна на слугинята. — Е, добре, кажи ми: как е тя?

Графинята, помисли Уеланд и сведе поглед. Още една трудна тема.

— Ами… бих казал, че е добре, достопочтена майко. Все пак — добави унило той, — скоро ще се омъжи.

— Свети Георги, защо започна да заекваш? Доколкото знам, този Моресхолд е почтен мъж. В негова полза е и факта, че я е подкрепил в това трудно време и дори не помисля да се хвали с това. И че не се интересува особено от мнението на крал Хенри — тя се обърна към една от слугините. — Е, момиче, приготви ли ми меко легло? Надявам се, че си затоплила добре стаята? След продължителната езда съм замръзнала до кости. Повикай момичетата ми. Стига са се мотали из двора, стига са зяпали младите рицари. Време е да се погрижат за багажа ми.

Жените поведоха абатисата към втория етаж на старата кула. Брат Уеланд изслуша с лека усмивка заповедите й, а после се върна в двора и отново погледна към тесния прозорец на горния етаж. Рицарите, които в нощта на бягството бяха стояли на пост пред вратата на затворника, бяха преместени в замъка Бъксбъроу. Гизулф и Емери, двама смели мъже, увериха началника си, че не са чули и най-малък шум, когато затвореният е извил железните пръчки, нито когато се е спуснал по дебелото въже по стената. Дори кучетата в двора мълчаха. Стражите, поставени по кулите, също не бяха забелязали нищо подозрително. Никой не можеше да повярва в това напълно безшумно бягство.

Скоро след това Констанс чу стъпките на младия брат по стълбите. Когато Уеланд влезе в стаята, тя се изправи, за да покаже на отец Бертран, че за днес работата е приключена. Свещеникът побърза да събере пергаментите със записките за състоянието на замъка Морлакс и се оттегли в ъгъла.

Констанс се настани отново в креслото си и изтри мастилото от пръстите си. С нея и отец Бертран около голямата маса седяха Еврар и писарят Хъмфри.

Трябваше да въведат известен ред в списъците, някои от които бяха стари колкото известната книга за владенията в Англия, съставена по заповед на Уилям Завоевателя. Сравнението със старите описи на имуществото и земите показа, че доходите на Морлакс са значително намалели от времето на дядо й.

Седналият до нея отец Бертран показваше с известно пренебрежение на рицаря Еврар как да поставя знака си, състоящ се от буквите S и J. Според отец Бертран, този знак беше много подобаващ за управител на графско имение от кръстчето, което можеше да постави всеки селянин.

Констанс съзнаваше отлично, че двамата не хранеха особено топли чувства един към друг — закаленият в безброй битки гасконски рицар и чувствителният, получил философско образование, бенедиктински монах от Нормандия. Тъй като, подобно на повечето рицари, сър Еврар не умееше нито да чете, нито да пише, двамата бяха принудени да работят съвместно. Констанс им бе възложила обща задача и те потвърдиха готовността си да я изпълнят с тържествена клетва.

— Готово. Мисля, че се справих горе–долу добре — Еврар остави настрана гъшето перо и огледа с гордост подписа си. — Кълна се в бога, писането е най-трудната работа.

Брат Уеланд погледна през рамото му.

— Не е зле. Само че буквата S трябва да стои изправена — обясни той. — Вашата е политнала назад като поразена от смъртоносен удар.

Еврар изръмжа недоволно.

Писарят Хъмфри сложи пред Констанс документ, който осигуряваше значително обезщетение на наследниците на васала й Карсефу от Фалоаз след героичната му смърт в защита на господарката. Констанс подписа. Следващият пергамент съдържаше списък на наложените данъци.

Три дни в седмицата всички обитатели на замъка бяха задължени да работят за господаря си. Това споразумение важеше също за васалите и крепостните. Много селяни даваха приноса си под формата на готови стоки, а не с работна сила, например ковачът и мелничарят. Плащанията на тъкачите също бяха в натура: определена част от изтъканото платно, понякога сребро или злато. Удобното разплащане с монети се разпространяваше бързо в страната.

Настъпи тишина. Всички мислеха едно и също: скоро графинята щеше да се омъжи, а това означаваше, че цялото й имущество ще премине във владение на сър Томас Моресхолд. Само след няколко седмици, в замъка щеше да пристигне известен учен от северния град Йорк. Училището към тамошната катедрала беше специализирано в правните науки. Той щеше да определи каква зестра се полага на дъщерите на графинята. Собствената й зестра и зестрите на дъщерите й бяха единственото имущество, което оставаше за нея след сватбата.

Погледът на Констанс срещна очите на Еврар. Тя не очакваше, че верният й управител ще продължи да служи предано на сър Томас Моресхолд, както беше служил при нея. Но не желаеше излишно напрежение. Искаше всичките й рицари и васали да останат близо до нея. Ако съпругът й срещнеше съпротивата на подчинените й, той щеше много скоро да ги замени със свои верни хора и да я остави съвсем сама.

Констанс имаше впечатлението, че Еврар й е станал още по-предан. Като че ли, бракът му с тъкаческата дъщеря Ема беше събудил у него някакво чувство за вина спрямо господарката му. От друга страна обаче, той се грижеше трогателно за съпругата си, която очакваше дете.

— Това са списъците на имотите в Съсекс, милейди — обясни писарят и й подаде друг пергамент.

Графинята потисна въздишката си. За да организира подобаващо сватбено тържество, тя бе поръчала големи количества храна от имотите си в Съсекс. Точно сега, в началото на пролетта, когато оскъдицата беше голяма. Уилям дьо Креси и Арно Фицгамлен щяха да станат васали на Томас Моресхолд. Но може би двете контета щяха да се зарадват на промяната…

Писарят и брат Уеланд събраха пергаментите. По стълбата се чуха стъпките и веселите викове на децата.

— Мамо! Мамо! — малката Беатрис, облечена в рокличка за езда, влезе забързано през вратата, следвана от сестра си. Две ловни кучета вървяха по петите на децата. Зад тях се появи Тиери дьо Инерс, облечен в приличен черен жакет и тесен панталон.

— Мамо! — Беатрис се покатери стремително в скута на майка си и преобърна мастилницата, която се разля по цялата маса и на пода. — Побързай, отиваме на езда! — тя задърпа ръката на майка си. — Хайде, защо закъсняваш?

Ходиерн пристъпи към масата и склони глава, за да прочете цифрите.

— Тиери казва, че мога да яздя понито си, мамо — Тиери беше новият й любимец. — Като награда, че написах молитвите си без нито една грешка.

Констанс се усмихна на младия домашен учител.

— Много се радвам, че си така прилежна.

Тя се надигна, мъжете също станаха. Още от утринната молитва беше облякла костюма си за езда, но едва сега можеше да излезе на разходка с децата. Счетоводните книги бяха погълнали цялото й внимание.

Ходиерн стисна ръката на майка си и двете слязоха по стълбите. Зад тях вървеше Тиери и водеше за ръка Беатрис. Той попита Констанс, дали сър Томас ще ги придружи и тя поклати глава.

Лошото време ги беше задържало твърде дълго в замъка и сега децата бяха много щастливи, че най-после ще излязат навън. Много им се искаше да обиколят горите, да се порадват на зелените листенца, да погледат синьото небе, обсипано с къдрави бели облачета.

Констанс реши да слезе с момиченцата към реката, където строеше нов параклис, посветен на Дева Мария. Трябваше да види как напредва строителството.

В малката зала на кулата чакаше сестра й Мейбъл с детето си на ръце.

— Къде отиваш, Констанс? — попита сърдито тя. — Наистина ли ще излезеш на езда? Трябва да говоря с теб.

Констанс спря за малко и огледа гордо малката си племенница. Изключително красиво дете, увито в бродиран лен и фино вълнено одеялце. Кръстиха го с името Елизабет, Констанс бе кръстница.

Детето спеше, извило мъничката си устица като за сукане. Беатрис подскачаше около двете жени и настояваше да види малката си братовчедка. Ала Мейбъл не й обръщаше внимание. Челото й беше смръщено. Тя вдигна бебето по-високо и заговори с нарастващо нетърпение:

— Не мога да се върна с тях и ти го знаеш много добре — Мейбъл беше облечена в скъпи дрехи. Роклята й беше тясна и дълга, обточена с боброва кожа. Косата й беше вдигната в корона от плитки, а от тила й се спускаше зелен воал, целият в дантели. — Това е непоносимо! Констанс, изслушай ме… Трябва да ме приютиш за известно време в замъка Морлакс. Дай ми старата ми стая и ще съм доволна. Гилдуит и старата ми бавачка ще се грижат за детето.

Двете излязоха на двора. Кобилата на Констанс беше оседлана. Графинята веднага забеляза, че бяха сложили на животното новата, богато украсена, червено–златна сбруя, приготвена за шествието след тържествената венчавка, и неодобрително поклати глава.

— Тук няма да ти хареса — отговори предпазливо тя, мислейки как да осуети намерението на сестра си. Мейбъл имаше такива глупави идеи! — Да не би съпругът ти пак да те е бил?

Еврар пристъпи към кобилата и попипа юздите.

— Ще наредя да я оседлаят наново.

— Недей, нека си остане така. Няма да чакам повече — новият управител помогна на графинята да възседне коня си и й подаде Беатрис. Констанс сложи малката пред себе си на седлото. Един от ратаите поведе понито на Ходиерн към портата.

— Констанс, ти изобщо не ме слушаш — оплака се сестра й. — Аз съм отново бременна. Този път трябва да имаме момче, казва съпругът ми. А Елизабет е само на три месеца! Трябваше да я кърмя сама, вместо да я дам на кърмачка, но майка му и сестрите му…

— Стига, Мейбъл — Констанс не можеше да говори пред ратаите по толкова деликатна тема. Юбер дьо Варен и баща му бяха отишли на лов със соколи с Томас Моресхолд и част от гостите, които вече бяха пристигнали за сватбата в замъка Морлакс. И това беше едно от нещата, от които Мейбъл непрекъснато се оплакваше — че Юбер никога няма време за нея. Той я даряваше с внимание само в леглото.

Констанс огледа двора на замъка.

— Къде е Бертрада? Защо не седнеш заедно с нея и Де Клинтънови на терасата? Слънцето е толкова приятно — ако срещнеше някого от слугите на Де Клинтън, щеше да го прати при Бертрада, за да й каже да се погрижи за Мейбъл. Бертрада със сигурност нямаше да се въодушеви особено от желанието на сестра си. Тя и съпругът й не се разбираха особено добре с Дьо Варенови.

Тиери сложи Ходиерн на понито. Констанс се усмихна развеселено. Ходиерн се настани на седлото с блеснало от щастие лице и погледна с обожание учителя си.

Погледът на дъщеря й внезапно й напомни как бяха бродили като призраци в снежната буря и Тиери отчаяно се пазареше с вдовиците, за да им осигури нещо за ядене. Спомни си и как, в пристъп на отчаяние, младият учен беше попитал Ливайд дали и четиримата ще загинат в снежната виелица. Ливайд, увита в няколко пласта замръзнали и заснежени дрипи, му даде отговор с глава, който всъщност не беше отговор, тъй като никой не разбра дали кимна, или поклати глава.

Тиери подаде камшика на Ходиерн и хвана юздите на кончето, докато ратаят възседна своя жребец.

Констанс се вгледа замислено в домашния си учител.

Двамата никога не говореха за преживяното. Тя прие младия учен в дома си веднага след като си възвърна властта над замъка Морлакс и го назначи за учител на дъщерите си. Момичетата веднага обикнаха младия и красив Тиери, а за нея беше утеха да знае, че Ходиерн и Беатрис вече са извън опеката на необразованите домашни прислужнички, докато тя се занимава с управлението на имотите си.

Дори когато беше съсредоточила всичките си усилия да се справи с безсрамието на семейство Де Клеър, след като изхвърли Робер Фицджилбърт и затвори Жулиен, тя се измъчваше от желанието да разпита Тиери за Ливайд всеки път, когато го срещаше в двора. Дали знаеше къде е отишла уелската вещица, дали изпитваше нещо към нея след страстните им нощи в плевните по време на дългото им пътуване.

Дали знаеше нещо за Сенрид.

Констанс успокои нервно танцуващата си кобила. Знаеше, защо не смее да го попита за това. Всички спомени, тъгата, отчаяният копнеж по единствения мъж, когото беше обичала и който не можеше да я обича, щяха да избликнат в неудържим поток от сълзи, от който тя щеше да се срамува.

Защо, за бога, защо, питаше се непрекъснато тя. Защо сърцето му принадлежеше на жена, която никога нямаше да спечели, която обичаше друг? И която на всичкото отгоре беше недостижима за него, тъй като се беше приютила в лоното на църквата! Докато Констанс с радост щеше да сложи в краката му всичко, което притежаваше: Морлакс, именията си в Съсекс, Бъксбъроу, златото и среброто, цялата си земя.

Всичко, за което трябваше да благодари на Сенрид. Само неговата безумна смелост й помогна да си възвърне владенията. Никога нямаше да забрави онова лудо изпълнение на сцената между селянина Джак и Малкия Джак в залата на замъка Морлакс.

Не, каза си Констанс, не мога да се хвърля на гърдите на Тиери и да му изплача мъката си. Хората, които я познаваха, не можеха дори да предположат, че господарката им ще изпусне нервите си. Всички щяха да изпаднат в ужас. Графинята и домашният учител на децата й, щяха и занапред да се отнасят учтиво един с друг и да не се докосват до неприятните теми. И двамата щяха да вземат най-доброто от онова, което им беше останало, щяха да се стараят да забравят времето на лишения, когато животът — и любимите на сърцата им хора бяха единственото, което притежаваха.

Тиери вдигна глава и погледите им се срещнаха. Ратаят и Еврар чакаха.

Мейбъл продължаваше да говори. Еврар пристъпи към кобилата и подръпна юздата. Челото му беше смръщено.

— Госпожо графиньо?

Две сълзи се отрониха от очите й и тя ги изтри смутено.

— Нещо ми влезе в окото… — тя изтръгна юздата от ръката му.

В двора на замъка нямаше прах, само морава.

— Ще поговорим по-късно — обеща Констанс на сестра си.

Тя не погледна Тиери, когато мина с кобилата си покрай него. Задмина и ратая, който водеше за юздата понито на Ходиерн, и се насочи към портата, за да излезе на полето.

 

 

Заобиколиха замъка и се спуснаха по хълма към реката. Там придошлите от Рексъм и другите околни села работници си бяха построили колиби. След като бяха разбрали, че в замъка Морлакс има работа, нищо не можеше да ги спре.

Каква лоша година, помисли си Констанс. Когато графинята мина покрай колибите, окъсаните им обитатели излязоха навън да я видят. Някои й отправиха благопожелания за предстоящата сватба.

Топлото слънце огряваше напъпилите клони. Пътят към реката беше разкалян и мръсен. Пролетта беше дъждовна, през целите пости валя. Едва сега, седмица след Великден, изгря слънце. Ходиерн бързо убеди младия ратай да й даде юздите на понито и препусна в галоп към речния бряг.

— Внимавай! Не бързай толкова! — извика подире й Констанс.

Беатрис се въртеше неспокойно на седлото и непрекъснато хленчеше, че иска да изтича при водата и да види рибите. Констанс едва удържаше дърпащото се дете, кобилата се плашеше и потропваше нервно. Графинята се обърна и заповяда на младия ратай да последва Ходиерн.

Групичката спря на брега на реката, придошла двойно от снежните води. Слънцето пареше в лицата им.

Селото на тъкачите беше зад хълма на другия бряг. Точно там наемниците на Жулиен бяха нападнали Еврар и го бяха пребили до смърт. Убийците бяха повярвали, че е мъртъв, затова го бяха подхвърлили пред вратата на тъкачите, за да го заровят. Миналото тежеше като камък на шията й.

След сватбата щеше да замине на север, за да живее в имението на Томас Моресхолд. Той беше почтен човек и след всичко, което й бяха сторили, крал Хенри не можа да откаже на молбата й да се омъжи за него.

— Елате, деца, ще идем да видим новия параклис — извика Констанс. Ратаят отново пое юздите на Ходиерн и се опита да обърне понито.

Констанс вече беше отклонила кобилата си, за да я поведе в тръс покрай брега. Горичката, където се издигаше параклисът, беше малко по-нагоре. Затова не видя бялото сияние, чу само пронизващия вик на Ходиерн.

Обърна се изтръпнала от ужас, и видя група рицари в брони с веещи се бели туники, които препускаха към тях в луд галоп. Водачът им сграбчи юздите на понито и го повлече след себе си.

Констанс притисна Беатрис към себе си, неспособна да издаде звук. Гледаше като замаяна как водачът, на чийто шлем се вееха дълги бели пера, се наведе от седлото, издърпа Ходиерн от препъващото се пони и я хвърли напреки пред себе си.

Констанс обърна рязко кобилата си. Точно в този момент рицарите прелетяха покрай нея. Стиснала в една ръка юздите, тя притисна с другата малката Беатрис и пришпори кобилата си. Уплашеното животно се вдигна на задните си крака и едва не я хвърли от седлото. Беатрис изпищя ужасено.

— Спрете! — защо тези чужденци искаха да отвлекат дъщеря й? Изведнъж се видя обкръжена от бели рицари със звънтящи оръжия. Един сграбчи юздите на кобилата й. В бъркотията от пъхтящи коне и бронирани рицари през главата й профуча мисълта, че вече е виждала тези мъже.

Конят на Констанс бе повлечен от нападателите. Малкият отряд препусна през гората към селския път.

— Спрете! — изкрещя гневно Констанс. Нападателите бяха на нейна земя. Сигурно бяха полудели, щом се осмеляваха да извършат това посред бял ден. Никога нямаше да стигнат до другия край на селото.

Тя се опита да изтръгне юздите на кобилата си от препускащия редом с нея рицар, като едновременно с това се стараеше да не изпусне плачещата си дъщеричка.

По моста вървеше някакъв човек. Едър мъж с руса коса, облечен в окъсани дрехи, огрян от слънцето. Само ботушите му бяха от най-фина кожа.

Констанс спря да диша. Лицето й, мислите и гласът й сякаш се смразиха. Преди да изкрещи името му, той я забеляза.

Групата облечени в бяло рицари препусна право към мъжа. Щяха да го убият. Констанс изпадна в паника. Той бе разбрал какво ставаше с нея. Очите му я потърсиха и намериха, видяха и Ходиерн, просната напреки на седлото на главния рицар.

Мъжът спря като вкаменен, но само след миг се напрегна и се хвърли срещу рицарите, които невъзмутимо препускаха насреща му. От гърлото му се изтръгна гневен вик.

Констанс изпищя пронизително. Той не беше въоръжен, тичаше с голи ръце срещу отряд рицари — нямаше дори кама! Това беше самоубийство. Този безумно смел глупчо се жертваше, за да спаси нея и децата й. Безсмислена жертва. Тежковъоръжените рицари в железни брони щяха да го стъпчат като муха.

Рицарят до нея дръпна силно юздите на кобилата й, която упорито изоставаше. Констанс притисна до гърдите си мятащото се дете. Когато отново вдигна глава, Сенрид се бе хвърлил срещу един от предните рицари. Само след миг той го смъкна от седлото и го метна на земята. Изрита го и му изтръгна меча.

Рицарите спряха. Кобилата на Констанс се удари в предния кон. Беатрис хълцаше неудържимо.

И Констанс искаше да се разплаче, но дъхът й излизаше мъчително, на корави, отслабващи тласъци. Искаше да затвори очи. Искаше да се моли.

Сенрид размаха меча, изкрещя нещо на чужд език и се хвърли срещу ездачите. Един по един, мъжете се свличаха от седлата, коленичеха в блестящите си ризници и бели туники в калта и свеждаха глави. Сенрид ги удряше с тъпото на меча, риташе ги и ругаеше като бесен. Спря пред най-едрия рицар и с лекота изтръгна Ходиерн от ръцете му. Великанът също се смъкна тромаво от седлото и коленичи пред Сенрид в калта.

— Проклети пияници! — изрева Сенрид на немски, Констанс не можа да разбере нищо повече.

Притиснал до гърдите си плачещата Ходиерн, Сенрид постави ботуша си върху гърба на рицаря и му нанесе силен удар. После с добре прицелен ритник свали украсения с пера шлем.

Замаяна от гледката, Констанс преведе кобилата си покрай коленичилите в калта рицари. Беатрис беше пъхнала юмруче в устата си и се тресеше от плач.

Констанс погледна надолу към Сенрид. Той не изглеждаше променен: едра фигура, златноруса коса, сияещи сини очи, красив като бог. Убийственият му гняв бързо отслабна. Само допреди няколко мига беше готов да убие рицарите с голи ръце. Тя беше уверена, че той наистина е в състояние да го стори.

Сенрид се опита да остави Ходиерн на земята, но тя изпищя и се вкопчи в него. Затова я вдигна отново на ръце и се обърна към Констанс.

— Ето ме отново тук, любов моя — извика той, за да заглуши плача на детето. — Констанс, аз се върнах при теб!