Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (34)

34

Следващата седмица мина за мен незабелязано.

След първите дни, когато упоена с лекарства бях все в полусън, едва ли не се наслаждавах на болестта си. Това продължи около една седмица. После за първи път седнах на един стол в болничната стая и се замислих за станалото.

Обзе ме внезапна меланхолия и се разплаках от самосъжаление. Макар и да си казвах, че през следоперативния период депресиите са нещо нормално, ставаше все по-лошо. Най-накрая пред очите ми се появи собственото ми погребение, на което никой не беше дошъл. И за да увеличи мъката ми, рамото започна да ме боли, а ръката ме засърбя под превръзките.

Но никой не го бе грижа за това.

Опитах се да мисля за семейството на Маркхам. Стана още по-лошо. Чувствах се безнадеждно изоставена. Елен Хауърд не ми излизаше от ума. Не проумявах защо бе действала по този начин. Представях си усърдната, изрядна Елен, ловко направляваща съдбите на Рут и Пит Маркхам, на Адам Уилкис и Ники Христофолус.

Пит, от друга страна, не се интересуваше от никого, зает бе само със себе си, със собственото си „аз“, със собствените си удобства. Не бе осъзнал рухването на хората, които го заобикаляха.

Оставих сълзите си да текат без задръжки. Мисълта за чудовищната арогантност на Пит, за коравосърдечното държание на Елен и за мълчаливото, ожесточение на Рут ме погълна цялата. А Лий. Празните й очи, които ме гледаха… Избърсах очите си и се замислих за самотните деца, които ходят на училище и играят игрите си, без да знаят, че родителите им ги разрушават.

За щастие на вратата се почука и Люк влезе уморен и угрижен.

— Защо си станала от леглото? — запита той. — Трябва да си почиваш и да оздравееш.

— Почивам си, докато седя тук — отвърнах. Точно сега не исках да слушам упреци. Нуждаех се само от обич.

Той се облегна на леглото и дълго ме гледа със сивите си очи. Извърнах се.

— Добре ли си? — попита той.

— Разбира се, че съм добре, защо да не съм! Преживях една счупена ключица и един наранен дроб, както и една луда. Добре съм, благодаря. Това се казва издръжливост.

Но повече не можех да сдържам сълзите си.

— Ей, какво има? — попита той тихо и взе ръката ми.

— Нищо, всичко е наред — хълцах аз.

— Стани за момент — рече той и тъй като си мислех, че иска да ме отведе в леглото, се подчиних.

Вместо това той седна на стола, единствения в стаята, и ме притегли в скута си. Обзе ме чувство за сигурност. Ръцете му се сключиха около мен, скрих лице във врата му.

— Мразя тези неща — каза най-сетне Люк. — Направо се разкъсвам, като гледам какво си причиняват хората един на друг, и особено тези, които би трябвало да се обичат.

— Да, аз също не мога да понеса дори мисълта за това.

— Лий е открила всичко много преди мен — той потърка лице в бузата ми. — Сигурно тя ти е изпратила струните на ракетата по пощата.

— Беше ли в състояние да ти каже нещо?

— Не, тя дълго време няма да може нищо да ни каже. Но мисля, че е разбрала в момента, когато е видяла струните в кофата за смет. Може и да не е знаела кой всъщност го е направил, но то вече не е имало особено значение. Родителите й са били започнали да се саморазрушават още преди години.

— Но защо ми ги изпрати? Защо не ги изпрати на теб или пък просто да не им обърне внимание?

— Имала е само две възможности, и двете еднакво лоши за нея. Държала е в ръцете си доказателството, че или майка и, или баща й са убили Елен Хауърд. Едва ли е знаела кой е виновният. Ако го е знаела, сигурно е щяла да направи нещо, за да го защити, например да унищожи доказателството. Но е стояла пред дилемата да спаси невинния, като изобличи онзи, който го е направил. Това е граничело с убийство на майката или бащата и в душевното състояние, в което се е намирала, тя не е могла да се справи с проблема. Аз също не знам как би постъпил някой от нас в подобна ситуация. Тъй като не е могла да вземе сама решение, е прехвърлила отговорността върху теб, и емоционално се е отдръпнала от нещата. Не е могла да даде на мен струните, би биле твърде директно. Решила се е на един компромис.

— Нещо като сделка със съдбата? Ако съдя по състоянието на плика, никак не й е било лесно да вземе решението.

Представих си как Лий се бори със себе си, как се надява струните да не означават онова, от което се бои.

— Струва ми се, че това е бил, единственият приемлив вариант за нея — каза Люк. — Съществувала е и възможността ти да не разбереш значението им и да ги хвърлиш. Проблемът щеше да бъде решен, защото ще се е изплъзнал от ръцете й. Но дори и ти да разбереше смисъла им, тя щеше да бъде спасена от необходимостта да уличи единия от родителите си в убийство. Така просто не й се е налагало да решава сама. Искала е някой друг — или както ти се изразяваш — съдбата, — да реши вместо нея.

— Бедното момиче.

— Да — съгласи се той. — Какво ужасно положение, Ейми. Една жена в моргата, една в затвора и една в психиатрията.

— Онова, което не разбирам, е готовността на Рут да припише убийството на Елен на собствената си дъщеря.

— Тя беше също толкова готова да хвърли вината и върху мъжа си, нещо повече, искаше дъщеря си само за себе си, за да навакса годините, които доктор Маркхам й е отнел като майка. Искала е да накаже Елен за обидното пренебрежение, с което тя се е отнасяла към нея и с което години наред е трябвало да се примирява. Смятам, че до катастрофата се е стигнало, когато Рут е научила за ролята на Елен при отвличането на Лий. Отвличането показало ясно на Рут до каква степен тя е изключена от живота на дъщеря си и че други, най-вече Елен, която и без това вече е мразела, имат повече влияние върху Лий от самата нея.

— Но изглеждаше, че тя се справя със ситуацията много по-добре от Пит.

— Да, до момента, когато е разбрала, че това е номер от страна на Елен, за да я скара с Пит. Тогава е загубила контрол над себе си.

— Значи през онзи неделен следобед е отишла при Елен?

— Да, Елен й се обадила и я поканила на тенис в един близък клуб, след като Лий вече била излязла от къщата. Затова Рут взела ракетата, естествено не с намерение да убива.

Каза ни, че Елен още не била готова, когато отишла да я вземе. Тя все отлагала излизането, непрекъснато правела намеци за отвличането, за това, че Лий й се изплъзва и дори за Пит. Най-сетне Рут разбрала, че Елен си играе с тях, с единствената цел да докаже своята власт над хората. Поне Рут така представи нещата.

— Мислиш ли, че това е била целта на Елен?

— Ако съдим по онова, което вече знаем за Елен Хауърд, мога да допусна, че поне отчасти Рут е права. Мисля, че Елен с нетърпение е очаквала този брак да рухне. В продължение на девет години се е опитвала да накара доктор Маркхам да се откаже от него. И предполагам, че не е успяла.

— Той е имал всичко, което е искал. Жена, любовница и дъщеря, напълно по негов вкус.

— Да — съгласи се Люк. — Ако можеше, Рут щеше да прехвърли вината си на Пит, за да се отърве и от двамата си мъчители. Тя ни каза, че е знаела, че Пит не посещава Елен в къщи много често. Затова след убийството решила да я отнесе някъде, където би могъл да бъде замесен и Пит. Първата й мисъл било неговото отделение. Той оперира всяка сутрин, а трупът на Елен нямало да бъде намерен преди понеделник сутринта. Но след като качила трупа в колата, забелязала, че не носи у себе си ключа от кабинета му и не посмяла да го вземе от къщи. Карала наоколо и се чудела какво да прави.

— И когато минала покрай болницата, видяла колата във вътрешния двор?

— Точно така — каза той. — Решила, че един ковчег е подходящо място, макар че той не би хвърлил толкова директно подозрение върху мъжа й, както й се искало.

— Въпреки всичко ми е жал за Рут — притиснах се към него. — Какво ще стане с нея сега?

— Кой знае? Ще има добър адвокат, който сигурно ще пледира за непредумишлено убийство. Но това не е мой проблем. Истинският виновник ще остане само със самосъжалението си.

Кимнах като си мислех за Пит Маркхам. Люк силно ме притисна към себе си, сякаш искаше да се слее с мен. Зарови лице в косите ми и каза.

— Остани пои мен. Имам нужда от теб.

Сълзите рукнаха от очите ми и намокриха шията ми. Усетих силното му, честно сърце да бие до моето.