Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (19)

19

Както обикновено, в отделението предстояха много операции. Пит отново се държеше непоносимо. Беше разплакал една сестра стажантка, един от практикантите мълчеше ядосано, а друга сестра заплашваше с напускане. Всичко вървеше както обикновено.

Малко необичайно бе, че отидох да обядвам с Дона. Заради чудесните й способности я бях определила за моя заместничка. Рядко можехме и двете едновременно да напуснем операционната. Но тя искаше да ми разкаже нещо, а единствено на обед имахме малко спокойствие. След като напълнихме таблите си, намерихме една празна маса в шумната столова.

— Ейми — започна Дона веднага, след като седнахме. — Какво ще кажете — доктор Маркхам ме помоли да работя за него.

Онемях от учудване.

— Какво ще кажете? — настояваше тя.

— Смятам — изрекох бавно, — че не би трябвало да изоставяте една добра работа заради една твърде съмнителна. Знаете, че възнамерявам да се върна в „Бърза помощ“ и ще ви препоръчам за старша сестра в хирургията, когато си тръгна.

— Донякъде се надявах на това, но, Боже мой, Ейми — възкликна изведнъж тя, — винаги съм искала да съм частна сестра на някой лекар!

Разбирах желанието й. Мислех си даже, че всяка сестра в хирургията понякога си мечтае същото. То е нещо като отличие.

— Но, Дона, това може и да означава, че ще завършите кариерата си като домашна изтривалка за обувки. Знаете какъв е доктор Маркхам. Смятате ли, че ще се справите с неговите пристъпи на ярост?

— Всъщност тази е и причината да се колебая. Но той ми предложи фантастична заплата.

— Разбирам. Но ако бях на ваше място, три пъти щях да премисля, преди да се откажа от онова, което имам, и да отида при Пит Маркхам, на когото е толкова трудно да се угоди.

Престанахме да обсъждаме въпроса, макар и да не ми стана ясно какво смяташе да прави. Не бих приела тази работа и за двойно повече пари, но пък и той не ми я беше предложил. Въпреки че не го споменахме, предположих, че Дона знае всичко за Елен и Пит, защото тя е в хирургията по-дълго от мене.

Докато слизахме по стълбите, ми дадоха един телефонен номер, на който да се обадя. Не ми беше познат. Независимо от това не си направих труда да го потърся в указателя, а направо помолих централата да ме свърже.

На телефона бе една от секретарките в анатомията от Медицинския факултет.

— Един момент — каза тя, когато й се обадих. — Доктор Уилкис иска да говори с вас. Ще ви свържа.

— А, госпожо Боланд — чух гласа на доктор Уилкис. — Вие сте сестрата, която… хм, неотдавна идентифицира трупа, нали?

— Точно така — рекох аз, докато махах с ръка на една от стажантките да извади инструментите от автоклава.

— Знаете ли, искам да ви попитам дали бих могъл тази вечер да ви поканя да пийнем нещо? Бих искал да поговоря с вас за тази история.

Застанала бях до бюрото. Като чух това, седнах. Мислех, че доктор Уилкис е женен, но дори и да не беше, не знаех как трябва да се държа с него.

— Да поговорим за тази история? Но аз вече казах всичко, което знаех, на полицията — опитах се да избегна поканата му.

— О, не искам да ви досаждам. Само че… знаете ли, аз отговарям за това отделение, а вестниците описват всичко надълго и нашироко. Правят най-ужасни предположения. Управителният съвет негодува срещу целия този шум. Мислех си, че мога да разсея техните страхове, ако получа информация, тъй да се каже, от първа ръка, а именно от вас. Мислех, че някъде навън ще ви е по-приятно, отколкото тук, в кабинета ми, разбирате ли. Той би могъл, така да се каже, да породи неприятни спомени.

Преди да успея да измисля някакво убедително извинение, вече се бях съгласила да се срещна с него в 5,30 часа в бара на хотел „Франсис Марион“.

По-късно следобед се ядосах още повече на отстъпчивостта си, защото не знаех какво да облека. В края на октомври в Чарлстън е твърде хладно, за да се носят летни дрехи, и твърде топло за зимни. Най-сетне се спрях на една бежова кожена пола и подходяща копринена блуза. Завиждах на сивите костюми на Люк. Той сигурно никога не се чудеше.

„Салонът с палмите“ във „Франсис Марион“ бе тъмен, с изключение на ритмично проблясващите цветни светлини около бара, които обгръщаха гостите в тайнствено сияние.

Откосите светлина улавяха за миг блясъка на нечии очи, сиянието на някоя брачна халка, издаваха скрити копнежи.

Спрях до вратата, за да привикна с тъмнината. Мъжете на бара извърнаха глави, огледаха ме преценяващо и един понечи да стане.

Стана ми неприятно. За щастие отнякъде изплува доктор Уилкис, който очевидно бе седял от другата страна на бара.

— Госпожо Боланд? Мога ли да ви наричам Ейми? — той предпазливо си проправяше път.

— Разбира се, сър. Как сте? — подадох му ръка, надявайки се от държанието ми да му стане ясно, че срещата ни е само официална. Поръчах си чаша бяло сухо вино, а доктор Уилкис помоли за уиски с вода.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем тук, Ейми — започна той. — Честно казано, цялата тази история много ме тревожи.

— Да, сигурно в отделението не ви е лесно да се справите с вестниците и с полицията.

— О, да, няма да повярвате, но непрекъснато или едните, или другите ни създават проблеми — той прекара ръка през косата си. Очилата му се бяха изкривили, но изглежда не го забелязваше. — Освен това трябва да бдя като орлица над Йозеф. Можете ли да си представите, неотдавна той даде интервю!

Усмихнах се при мисълта, че Йозеф се бе озовал в центъра на събитията. След толкова години занимания със съвсем безинтересни трупове най-сетне бе намерил един, за когото всички искаха да узнаят нещо.

Доктор Уилкис ме погледна неодобрително. Явно считаше усмивката ми за неуместна.

— Всичко това е много сериозно… наистина много сериозно.

— Разбира се — рекох аз, като се постарах отново да изглеждам делова. — Как мога да ви помогна?

Той неспокойно се огледа наоколо, наведе се през масата и ми кимна да се преместя по-близо. Гледах го право в очите, очилата се бяха смъкнали чак до върха на носа му.

— Познавахте ли… госпожица Хауърд? — прошепна той.

— Да — прошепнах аз в отговор. — Аз я идентифицирах. Не си ли спомняте?

— Не — изведнъж той сякаш се ядоса. Келнерът донесе скоч и вода. — Какво? Ах, да, благодаря. Значи, госпожо Боланд, искам да кажа — Ейми — онова, което имах предвид, е следното: познавате ли я наистина?

— Ако ме питате дали сме били близки, ще ви отговоря отрицателно. Познавахме се само служебно.

— Така си и мислех — той седеше и шепнеше, и изглеждаше като пълен глупак. Би могъл да ми зададе този въпрос още при трескавата неразбория в болницата. Ако не знаех, че е шеф на анатомията, сигурно щях да го взема за доста посредствен човек.

— Добре, добре, това е чудесно — каза бодро той. Облегна се назад и потри ръце.

— Защо? — попитах.

— Хмм? Защо ли? — доктор Уилкис вдигна вежди. Очилата му се смъкнаха още малко.

— Какво чудесно има в това, че не съм познавала добре Елен Хауърд? — не отстъпвах аз.

— О-о — рече неопределено той. — Радвам се, че… няма да говорим за смъртта на ваша близка приятелка, което би ви натъжило.

— Не, няма да ме натъжите особено.

— Добре, добре. След като вече изяснихме всичко, какво ще кажете за още една чаша… бяло сухо вино беше, нали?

— Не, благодаря. Трябва да си тръгвам.

Бях объркана. Нищо не бяхме обсъждали, той не ме попита за онази неделна нощ. Смятах, че тя е причината за срещата ни.

— Да, дългът ни зове. Но аз винаги казвам, нека си ни зове — засмя се той и отпъди дълга с широко движение на ръката. Келнерът сложи още една чаша скоч с вода на масата. — Елен също винаги го казваше.

Измърморих нещо в смисъл, че трябва да проверя графика в операционната, станах и излязох.

Изтичах до колата си, която стоеше на паркинга, влязох вътре и затворих вратата. Фаровете на автомобилите, профучаващи по улицата, проблясваха във вечерния полумрак. Всеки имаше някаква цел, само аз не знаех накъде да поема.

Напипах стартера и го включих. Когато се наредих в движението, се поуспокоих и се опитах да си спомня какво бе казал доктор Уилкис в неделя през нощта, когато го извиках в анатомията. Състоянието ми можеше да се сравни само с пълна амнезия. Не си спомнях нищо. Само в едно бях сигурна: той се държеше така, сякаш не познаваше Елен Хауърд. Сега вече бях сигурна в обратното.