Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love is a Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Аманда Стивънс. Любовта е странник

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–00–0406–1

История

  1. — Добавяне

Пролог

Бетезда, Мериленд

 

В огледалото я погледна непознато лице. Сините очи, слисани от бледността на кожата, бавно обходиха всеки сантиметър и отново отбелязаха деликатните черти, леко вирнатия нос, а устните и брадичката издаваха странна упоритост, която я изненадваше. Лицето й се струваше привлекателно. Даже красиво, биха казали някои. Но за нея — съвсем непознато.

Тя нетърпеливо отметна гъстите руси кичури от челото си и безстрастно разгледа тънкия белег, все още розов, който тръгваше от дясната вежда и стигаше чак до косата.

Докторите й бяха казали, че едва се е отървала. Трябваше да е щастлива, че оживя.

Коя бе тя? И Джентри бе попитал същото. Имала е повече късмет от останалите очевидци, на които се беше наложило да влязат в правителствената програма за защита на свидетели, бе казал той. Тя бе лишена от миналото си и от хората, с които бе живяла. И щеше по-лесно от другите да започне отначало.

Но, разбира се, на Джентри не се налагаше да потъва безцелно в този черен и бездънен мрак. Понякога й се струваше, че ще се удави.

Стресна я леко потропване по вратата на болничната стая. Огледалцето падна от ръката й и се счупи с трясък. Седем години лош късмет, разсеяно си помисли. Поне това си спомняше.

— Прекъсвам ли нещо? — На вратата току-що се бе появил висок строен мъж с оредяваща пясъчноруса коса, облечен в безличен тъмен костюм. Тя почувства вълна от облекчение. Той бе единственият на този свят, комуто можеше да се довери. Само той я познаваше. И беше единствената й връзка с миналото.

— Здравей, Джентри.

Той влезе в стаята, пристъпи към леглото й и любопитно погледна парчетата от огледалото на пода.

— Не исках да те стресна. Как си?

— Уплашена. И ужасена. — Тя опита да се усмихне, но устните й бяха сухи. Нервно прокара език по тях. — Мисля, че не съм готова.

Сивите очи на Джентри се присвиха, но усмивката не слезе от лицето му. Дали нямаше нещо друго наум, помисли си тя. Всички й казваха, че се справя прекрасно, че е много смела. Дори лекарите се учудваха от неимоверната вътрешна сила, която се криеше в дребната й слаба фигурка.

През онези първи дни, когато всичко висеше на косъм, тя не спря да се бори. По-късно се мъчеше да възвърне паметта си. Но през последната седмица решителността бе започнала да я напуска. Положението й я потискаше. Самата мисъл да напусне болничната стая й се струваше ужасяваща.

— Всичко ще бъде наред — каза Джентри. Гласът му прозвуча делово, но за миг проницателните му зелени очи се замъглиха от съжаление и състрадание. Той се покашля. — Не можеш вечно да лежиш в болницата. Лекарите казват, че си съвсем здрава.

Тя се изсмя.

— С една незначителна подробност, нали? Че не знам коя съм.

— Още ли нямаш никакви спомени?

— Нито дори проблясък. Доктор Престън казва, че паметта ми би могла да се върне след седмица, месец или година, а може и никога. Никой не знае.

Тя вдигна ръка и погледна златната халка на пръста си. Беше се вкопчила за това, когато за пръв път дойде в съзнание и ужасено разбра, че не знае коя е и къде се намира.

— Кога, казваш, е починал съпругът ми? — внезапно попита тя.

Мъжът я погледна изненадано. Очите им се срещнаха. Джентри извърна глава.

— Казах ти. Преди две години.

— А родителите ми?

Той отново я погледна и едва изрече:

— Преди години, когато си била още дете. Нямаш сестри и братя. Всичко сме проверили.

— Знам. Но все пак ми е трудно да повярвам, че мога ей така да изчезна от лицето на земята и никой да не се поинтересува за мен. Тъжно, не си ли съгласен? — Последните й думи едва се чуха. Тя разсеяно остави кичурите да паднат отново върху челото й и да покрият белега — сякаш несъзнателен жест на самозащита.

Джентри леко се намръщи.

— Задавани са въпроси и на всеки един от тях има задоволителен отговор. Няма за какво да се тревожиш. Всичко е предвидено. Свободна си да започнеш нов живот.

— Но твърде малко знам за предишния.

— Толкова по-добре.

— Но аз не зная дори от кого трябва да се крия. — Гласът й натежа от тревога и ужас, които не можеше да прикрие.

— И ние не знаем. Личността на тези хора изчезна заедно с паметта ти и смъртта на федералния агент, който те доведе тук.

— Колко време ще трябва да се крия?

Той поклати глава, а по лицето му се изписа съжаление…

— Докато паметта ти се възвърне и си в състояние да ни разкажеш цялата история. Не забравяй, че те знаят коя си и ще те търсят. С изключение на белега ти, външният ти вид не се е променил. Всеки, който те е познавал преди, лесно ще те разпознае и сега. Трябва винаги да си нащрек.

— А ако никога не възвърна паметта си?

— Тогава цял живот ще останеш мишена.

Тя дълго не свали очи от него, отчаяно самотна и уязвима. Когато накрая заговори, гласът й прозвуча като шепот:

— Кажи ми сега за моя нов живот.

— Казваш се Лиза…