Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (23)

23

Нямаше много движение, когато прекосихме моста над река Ашли и поехме по шосе седемнадесет, отклонението за Фоли роуд.

Люк бе добър шофьор, така че скоро оставихме града зад себе си. Прекосихме още един мост и се озовахме на острова Фоли Бийч.

Почти бях задрямала, когато изведнъж се сетих за Уилкис. Изправих се бързо.

— О, боже. Люк, забравих да ти кажа нещо. Съвсем ми изскочи от ума покрай цялата тази история около Лий и Пит.

— Какво си забравила? — запита унесено той.

— Адам Уилкис — казах аз и му разказах за странното държание на доктор Уилкис през изминалия ден и за несъмненото му познанство с Елен Хауърд.

— Охо! — вдигна вежди Люк. — Интересно. През онази нощ в Медицинския факултет говорих за малко с него. Тогава той не даде да се разбере, че я е познавал, а и аз не го попитах директно, защото беше само в служебните си функции. Или поне така си мислех.

— Аз също. Обадих му се повече от учтивост, защото това е неговото отделение и защото ако има неприятности, шефът трябва да бъде уведомен.

Люк кимна мрачно.

— Не обичам тънките игри, когато става дума за убийство.

Люк сви наляво към Купър авеню, което бе отделено от плажа с няколко блока. Намирахме се в увеселителния квартал на Фоли бийч. Целият район изглеждаше някак запуснат и изоставен, макар че тук-там се виждаха хора. Бялата боя се ронеше от фасадите на изпразнените магазини. Плакати и реклами висяха на парцали отвсякъде.

Харесвам плажа само през лятото. Обичам жегата, множеството хора, усещането за живот, което създава слънцето. През останалото време на годината тук се чувствам като последния плъх на кораба, който е пропуснал момента да избяга. Люк караше покрай един блок, чиито фасади бяха видели не само по-добри дни, но и много дълги зими. Вятърът разнасяше пясък из улиците. Радвах се, че не трябва да живея тук.

— Струва ми се, че стигнахме — рече Люк и спря пред една къща със засенчена веранда.

— Мисля, че няма да се забавя — добави той. — Тук ли ще ме чакаш, или ще се разходиш към плажа?

— Ще те чакам тук — реших аз.

Откъм океана духаше режещ студен вятър. Времето изобщо не беше подходящо за разходка.

Облегнах се назад и задрямах за около петнадесет минути, когато чух гласове. Вдигнах глава и видях Люк, който се приближаваше към колата заедно с някакво доста мърляво момче. Ники седна на задната седалка, а Люк отново зае мястото си зад кормилото. Накратко ме представи.

— Говорих с Ники за Лий, той се тревожи за нея — обърна се към мен.

— Каза ли му какво се е случило? Какво искаш да узнаеш, Ники? — извърнах се аз към него. Избелялата му тениска на червени и бели райета бе изпъната по мускулестото тяло, а разръфаните джинси му стояха като втора кожа. Лицето му бе загоряло от слънцето.

— Искам да разбера как е Лий — в очите му се бореха решителност и неприязън. Посочи с пръст към Люк: — Не вярвам на този тип.

Разсмях се и казах:

— Не вдъхва особено доверие, нали?

Люк ме погледна ядосано и демонстративно се съсредоточи върху цигарата си.

— Доколкото знам, Лий е добре. Най-малкото е в добри ръце — разказах му какво се бе случило вчера вечерта, когато Лий дойде в жилището ми. Имах сигурното усещане, че му съобщавам същото, което му бе казал и Люк.

— Страхувах се от нещо подобно — рече тихо той и поклати глава. — Миналата седмица тя ми каза, че иска да се махне, на всяка цена и все едно къде. Искаше да знае дали ще тръгна с нея. Съгласих се, защо не. Нищо не ме задържа тук. Но нямах вече никакви пари.

— Твоя ли беше идеята за отвличането?

Той стисна устни и упорито замълча. След няколко минути промърмори:

— Нито дума повече без адвокат.

Люк ме погледна сърдито и аз побързах да кажа:

— Е, не е толкова важно. И без това то не е интересно за лейтенант Къмингс. Той се интересува само от госпожица Хауърд.

— Мисля, че не бива да казвам нищо повече — повтори той и нервно изпука с пръсти.

— Свириш ли на китара? — попитах.

Той ме погледна изненадано:

— Откъде ви дойде на ум?

— Ноктите на лявата ти ръка са къси, а на дясната дълги. Някога аз също свирех.

— Добре ли свирехте? — изглеждаше заинтригуван.

— Ами, едва ли. А ти?

— Горе-долу — рече той скромно. После се наведе напред и изрече отчетливо: — Вижте какво, госпожице, както и да се казвате, нямам нищо общо с убийството. Тръгнах си в петък вечерта и научих за него чак от радиото.

— Ние знаем това, Ники — каза Люк. — Затова имам само рутинни въпроси към тебе. Може да не ми отговаряш, може да си вземеш адвокат. Но ако смятах, че имаш нужда от него, щях веднага да ти кажа.

— Е, тогава какви са въпросите? — отстъпи той, макар че недоверието в гласа му остана.

— Най-вече един. Казвал ли си на родителите на Лий къде сте били по време на отвличането?

— Не, човече — Ники чак се изпоти. — Защо бих могъл да го направя? Тази шантава идея ми дойде, само защото нямахме пари да изчезнем от града. И отначало си беше само идея. Не мислех наистина да го правя. Същото беше, както когато моят старец твърди, че трябва да обере някоя банка, за да си плати сметките.

— Но какво те накара все пак да опиташ? — настояваше Люк.

— Ами, тя искаше, тази Хауърд! — извика той. — Лий ме заведе там. Родителите й никога нямало да я потърсят при Елен. И тази Елен, човече, се нави за отвличането тъй, сякаш това бе най-добрата идея, която бе чувала през живота си. Но Лий не знаеше, че тя е в течение.

Ники поклати глава, сякаш още не можеше да го проумее. Възбудено хвана предната седалка:

— Изобщо не искаше да се откаже. Обясни ми кога да се обадя по телефона, за да сваря бащата на Лий вкъщи, казваше ми какво да правя. Даже ми предложи колата си, за да взема парите. Изобщо започнах да се питам дали не е чакала само мен, за да извърши всичко това.

— Благодаря, Ники. Благодаря ти за помощта. Нали ще бъдеш наоколо, ако имам още някакви въпроси? — Люк изглеждаше доволен.

— Да, разбира се. Това ли е всичко, което искахте от мен? — Ники сякаш не можеше да повярва.

— Разследвам убийство, Ники. Нищо повече.

— Добре, ако мога да помогна с нещо, обадете ми се — той отвори вратата и слезе. — Радвам се, че с Лий всичко е наред? — пъхна още веднъж главата си той. — Тя е мило момиче, но е толкова неспокойна. Наистина неспокойна.

Люк ме погледна нежно.

— Имаш ли още желание да се разхождаш по плажа?

— По-добре да се връщаме — щях да се изненадам, ако той не гореше от нетърпение да говори с Адам Уилкис.

— Наистина ли не държиш на това?

— Не, все едно ми е.

Ники бе оставил в колата някакво усещане за пустота и аз се доближих до Люк.

Топлината на тялото му ме обгърна цялата. Привлече ме в ръцете си и каза:

— Всеки се нуждае от някого.