Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (9)

9

Стоях пред тялото на Елен Хауърд и се вслушвах в ударите на сърцето си. Красотата й личеше дори и сега, въпреки силните кръвоизливи по лявото слепоочие и около лявото око, което беше черно и подуто. Лявата ръка и лявото рамо бяха покрити с червени петна. Първата ми мисъл бе, че е пребита от бой. Но после, като си припомних някои неща от патологията, разбрах, че хематомите може да представляват и смъртни петна. Слепоочието обаче беше хлътнало. Вдлъбнатините бяха пълни със засъхнала кръв. Приличаше на фрактура на черепа. Аутопсията щеше да го изясни по-късно. А аз трябваше да реша какво да правя.

— Разбирате ли какво искам да кажа, госпожо — прекъсна мислите ми Йозеф. — Виждате, че мястото на този труп не е тук, нали?

— Да, Йозеф, разбирам — отвърнах тихо. Все още не можех да откъсна очи от Елен Хауърд или по-точно от онова, което беше останало от нея.

— Как се е озовала тук? — попитах Йозеф.

— По същия начин като останалите — той посочи към ковчезите до вратата. — Студентите докарват труповете с онази кола долу от Държавната болница.

— Искате да кажете, че този труп също е дошъл от Държавната болница?

— Точно така, госпожо. Отворих ковчега и тя беше вътре.

Почувствах се объркана. И аз като Йозеф знаех как идват труповете за анатомията, и Елен Хауърд не би могла да се окаже между тях. Държавната болница бе една от най-старите и най-големи психиатрични болници на Юга. Ако душевноболните надживееха своите семейства или пък семействата им не се интересуваха от тях, те минаваха под попечителството на държавата. След смъртта им често ги докарваха в Медицинския факултет.

Но това по никакъв начин не даваше отговор на въпроса как Елен Хауърд се бе озовала в ковчег, идващ от психиатричната болница.

Йозеф прикри лицето и с чаршафа и се приближи до единия от ковчезите. Вдигна капака и каза:

— Тук я намерих, госпожо. Тук вътре.

— Благодаря, Йозеф — казах аз, извръщайки лице. — Нека помислим малко.

Честно казано, не знаех какво трябва да направя най-напред. Разбира се, че трябваше да уведомя полицията и служителите на Медицинския факултет, но кого по-напред — това бе проблемът. Щях да се обадя и на Пит Маркхам, макар и никак да не ми беше приятно.

— Знаех го през цялото време — за първи път Йозеф се усмихна, защото най-сетне бе успял да прехвърли проблема си на мене. — Знаех го още в момента, когато повдигнах малката дама от ковчега. Знаете ли как разбрах?

— Не, Йозеф, как? — чувствах, че той искаше да ми разкаже.

— Ами защото тя е съвсем здрава! — извика той, като че ли бях пропуснала нещо съвсем очевидно. — Онези, които идват тук, са или ненормално дебели, или ненормално слаби. Те, бедничките, обикновено нямат никой, който да се грижи за тях, а тази тук е, сама виждате. Изглежда твърде здрава, за да е една от тях.

— Напълно сте прав, Йозеф.

— И още нещо — рече нетърпеливо той. — Тук досега не съм виждал никоя с червило, с лакирани нокти на краката и с обици. Забелязах ги веднага, след като я извадих. И си казах: „Йозеф, мястото и не е тук!“

— Имате пълно право, Йозеф. Истинско щастие е, че вие сте я намерил, а не някой друг.

— Сам съм тук и виждам всички трупове.

— Йозеф — прекъснах го, преди да може да продължи, — кога дойдоха тези трупове от Държавната болница?

— Късно вечерта. Момчетата ми се обадиха вкъщи след вечеря и ми казаха, че са се върнали.

— Но не ги ли карат обикновено през седмицата? Имам предвид, че е неделя — или по-скоро понеделник сутринта.

— Така е — кимна той. — Момчето замина в петък и в петък трябваше да си дойде. Но се обадил вкъщи на доктор Уилкис и му казал, че нещо го е задържало и че ще пристигне в неделя през нощта. Така и стана.

— Значи е имало много време — разсъждавах гласно аз. — Вижте какво, Йозеф, трябва да се обадим на няколко места и да съобщим за нея. Има ли телефон тук? Не искам да паникьосвам цялата болница, преди да съм се обадила в полицията.

Очите му се разшириха:

— Полиция? Да уведомим полицията?

— Разбира се, Йозеф. Знаете много добре. Видял сте достатъчно, за да ви е ясно, че тя не е умряла от естествена смърт като останалите и че едва ли сама е пропълзяла в този ковчег.

— Ясно — съгласи се той. — Съвсем ясно.

— Трябва ни телефон, Йозеф — напомних му отново. — Всички стаи за дежурство ли са затворени?

— Да, да, началството заключва стаите, но долу има един телефон, който ще свърши работа.

— Да вървим тогава.

— Да, да — ухили се широко той, — ще ви покажа апарата и вие ще се обадите, но бих искал да чуя какво ще каже доктор Уилкис, когато му позвъните. Той винаги казва, че единственото му предимство като преподавател по анатомия е, че пациентите му не звънят посред нощ. Аз също се усмихнах.

— Тази нощ ще го изненадаме. Покажете ми пътя.

Той отвори вратата и изгаси осветлението, след като излязохме.

— Не — рекох аз и се обърнах. — Не го правете. Оставете лампите да светят.

Той светна отново и ме погледна.

— Не искате тя да лежи сама в тъмното, госпожо, нали? — запита тихо.

— Да, Йозеф, не искам да бъде сама.

Той внимателно затвори вратата и ние тръгнахме обратно към вратата на залата, покрай покритите маси. Не обичах особено Елен Хауърд. Според моите представи тя беше прекалено самоуверена. Нямаше нито една слабост, която да й придаде нещо по-човешко. Никога не я бях виждала с неподредени коси, с някоя гънчица по дрехите или по лицето, на никого тя не би позволила да се отнесе пренебрежително към високото й положение на „асистентка“ на Пит Маркхам. Особено дразнещо бе нейното убеждение, че всички й завиждат заради това положение. Никой не и завиждаше, повечето дори й се присмиваха.