Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Wilds (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 53 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Ан Майджър. Очите на спомена

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954–11–0202–6

История

  1. — Добавяне

Пролог

Когато една привечер Джони Миднайт, мургав деветнадесетгодишен красавец, видя сред облак прах Лейси Милър, бе поразен от невинността, беззащитността и красотата й. Със закъснение осъзна, че няма начин момиче като нея да не го грози потенциална опасност в този гаден квартал. Слава богу, че се оказа тук и можеше да й предложи закрила.

Въпреки трезвия си характер и прагматизъм, той бе склонен понякога да проявява неблагоразумие. Обичаше да се прави на герой.

Бе изкушен да й се притече на помощ и по друга причина — слабостта му към русокоси момичета с нежна кожа и стройни крака. А тя се вписваше идеално в представите му. Само един бегъл поглед по нейното прекрасно тяло бе достатъчен да пробуди страстната му мъжка природа — мигновено, неосъзнато, неконтролируемо…

Той тъкмо се опитваше да изнесе старото любимо бюро на майка си от караваната, когато Лейси изскочи ужасена от раздрънканата бричка на един тип на име Даръл Гръмпи. Здрачаваше се, а по това време дори мъже избягваха да се мотаят навън. Кварталът се ползваше с много лоша слава.

Миднайт остави внимателно бюрото и я потърси с очи. Беше толкова по момичешки крехка и фина, че със спортното си облекло едва ли щеше да привлече вниманието му, ако не бе тази къса поличка, която едва прикриваше чудесните й бедра… По дяволите! Момичета като нея не би трябвало да се показват тъй оскъдно облечени, особено тук. Особено в полезрението на закоравели момчета като него, преживели не една кървава смърт на приятели из мръсните бордеи, свикнали да взимат всичко, което пожелаят.

Миднайт потръпна. Жилите на врата му се изпънаха. Странно… Не би било проблем да има, което си пожелае момиче наоколо, но никоя досега не бе го възбуждала толкова силно.

Не, тя беше различна.

Ако бе облечена в по-скъпи дрехи, можеше да мине за едно от ония префинени чаровни създания, налягали полуголи около басейна на Дъглас, при когото работеше като спасител и градинар през почивните дни. Макар постоянно да измъчваха въображението му, той все си оставаше неудовлетворен. Стискаше зъби и чакаше деня, когато мечтите му щяха да се превърнат в реалност. Щеше да ги притежава! Както и всичко останало — собствен басейн със спасител, градинар, прислуга…

Но дори в обикновени дрехи тя си оставаше прелестно калифорнийско момиче. Грациозността й изпъкваше още повече на фона на сивата улица със занемарени сгради в стил „Кралица Ана“, разделени на малки апартаменти с приземни етажи, превърнати в евтини магазинчета и барове.

Единствената еднофамилна къща бе тази, в която се нанасяше семейството на Миднайт, и къщата в съседство. Закованите с дъски улични прозорци бяха надраскани с графити. Районът бе сред печално известните в града с голямата си престъпност. Баща му беше инвалид и Миднайт току-що се бе договорил с Том Дъглас да го наеме за нощен пазач на един от своите магазини. Ниският наем на тази порутена къща беше всичко, което можеха да си позволят.

Влажният хладен въздух бе обичаен за първите есенни дни в Сан Франциско, но Джони беше без риза. Потръпваше от студ в караваната, но когато Лейси се запъти към него с онази бърза, лека и грациозна походка, усети как кръвта му отново кипва.

Помисли си дали нарочно не го прави, за да предизвиква момчета като него. Тези стройни бедра, които се полюшваха при всяка стъпка, му действаха особено възбуждащо.

Но освен красотата й, впечатлиха го и огромните й очи, които плахо поглеждаха към съседната къща. Лицето й бе смъртно бледо.

Даръл форсира колата и изчезна. Защо, по дяволите, я заряза на улицата?

В този миг някакъв боклук прелетя край нея, тя отскочи, изпищя и се втурна към караваната. Тичаше като обезумяло от страх животинче към най-близкото убежище.

— Здрасти — промърмори Миднайт.

Пристъпи в сумрака, вперил горящ поглед в нея. Очакваше по този начин да я притесни, но тя нито се изчерви, нито се усмихна срамежливо, както биха сторили повечето момичета. Дори не му обърна внимание.

Един на нула за нея, любовнико.

Той сви надменно рамене и се зае отново с бюрото. Ала ръцете му се бяха изпотили и гладката повърхност се изплъзна, като едва не премаза пръстите му.

Два на нула.

Опита се да запази хладнокръвие, но присъствието й наблизо го изкарваше от релси.

— По дяволите! — изпъшка той.

Не обичаше да ругае или да се оплаква, но сега се чудеше как да привлече вниманието й.

Но и този път не се получи.

Той изпъна врат да я проследи и жилите му болезнено се обтегнаха. Струваше си. Дяволски съблазнителна фигура. С тесен ханш и прекрасни гърди. Стъпваше с такава лекота, сякаш беше безплътна. Косата й бе вързана високо с розова панделка и подскачаше при тичането.

Невинност и сексапилност — какво поразително съчетание!

Познаваше я от училището. Беше два-три класа след него. Сега трябваше да е на седемнадесет и бе толкова неопитна, че изобщо не подозираше какви мъжки апетити пробужда.

Неочаквано една голяма лапа се протегна откъм порутения вход и я сграбчи.

Миднайт я чу как изплака ужасено. Грубиянът я блъсна силно в стената.

— Недей, татко! Недей…

Устата на Миднайт потръпна нервно. Знаеше защо всички момчета я избягваха — старецът се бе побъркал, откакто жена му го напусна. Говореше се, че се заканвал да убие всеки, който се навърта около дъщеря му. Миднайт знаеше от личен опит какво е да имаш тиранин вкъщи. Баща му бе станал такъв след смъртта на Натан, брат му.

Лейси никак не приличаше на червендалестия оплешивяващ мъж, когото нарече „татко“ и чийто разплут космат корем се тресеше над колана на панталоните. Старият Милър допи бирата, избърса с опакото на ръката си устни и запрати кутията встрани. Повлече я навътре и затръшна вратата.

Тяхна работа, помисли си Миднайт. Но знаеше на какво са способни грубияните и не издържа. Изскочи от сянката на караваната, претича през покритата с боклуци поляна и застана пред вратата.

Розовата атлазена панделка лежеше стъпкана в прахта. Миднайт я вдигна и я приближи до устните си. Вдъхна с разширени ноздри и му се стори, че мирише на слънчева светлина и рози, на нежност и свян — все желани неща, до които никога не бе се докосвал.

— Закъсня! Къде беше, по дяволите? Кой беше с теб? — ревеше онзи зад тънката шперплатова врата.

— Никой, татко — дочу безпомощния й глас.

— Лъжеш! И ти хойкаш като майка си. Видях те с него в колата.

— Даръл Гръмпи само ме докара от библиотеката, нищо повече.

— А преди това?

— Нищо, татко.

— Тогава защо изфиряса така бързо с колата? — Юмрукът му се стовари върху масата. — Отговаряй! — изрева той и запрати някакъв стол в стената.

Миднайт преглътна мъчително. Представи си картината вътре.

Гледай си работата, Миднайт! Тя сигурно е свикнала, рече си той.

Изплющя плесница.

Това не е твоя работа, няма защо да се правиш на герой, отново си повтори той. Писък.

Миднайт стисна розовата панделка. Мускулите му се напрегнаха и той натисна дръжката. Тя отново изпищя.

В този миг гневът му преля и той изрита така яростно вратата, че се разхвърчаха трески. Втурна се вътре и я завари да лежи хлипаща на пода.

Баща й толкова се бе разбеснял този път, че бе я ударил.

Случваше се за пръв път. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи как я заглеждат момчетата. Слепоочията й пулсираха от болка, а лявото й око щеше да подпухне и да посинее. Това щеше да я принуди да не ходи ден-два на училище. Така никой нямаше да узнае нищо.

Той се бе озлобил преди две години, когато майка й бе избягала от къщи. И независимо че Лейси бе изключително добро и старателно момиче — отличничката на класа, баща й не се гордееше с нея. Дори не отиде на годишното училищно представление, на което тя изпълняваше главната роля в мюзикъла.

„Мамо, защо не ме взе със себе си?“ — с този отчаян въпрос заспиваше всяка нощ върху мократа от сълзи възглавница. Майка й бе нежна, красива и романтична. Някога все й четеше приказки за принцеси, които безстрашни принцове спасяват от зли феи и огнедишащи дракони. Обещаваше й, че някой ден ще дойде и техният принц, за да ги отърве от безрадостния живот и мизерията. И той дойде, но само тя избяга с него.

И Лейси желаеше да се измъкне оттук. Повече от всичко на света. Но си нямаше принц. До днес искрено бе вярвала, че баща й никога няма да посегне да я удари. Пък и нямаше къде да отиде. Тук поне бе с книгите и мечтите си.

Така й се струваха нещата до мига, в който Джони Миднайт нахлу през вратата. Стори й се като героите от нейните книги. Юмрукът на баща й замръзна във въздуха, преди да се стовари отново върху нея.

Баща и дъщеря се вторачиха в „тъмния принц“, застанал заплашително на прага.

— Пусни я! — изръмжа той и я погледна.

Жестоко стиснатите му устни мигновено се отпуснаха и Лейси забрави парещата болка около окото и гаденето в стомаха.

Баща й отстъпи.

— Добре ли си? — попита я тихо Джони и пристъпи.

Никой не бе разговарял така с нея. Тя срещна тъмния му поглед, в който се четеше нежност и едва усмирен гняв. Гореща тръпка премина през тялото й. Не можеше да откъсне очи от него. Същински принц от мечтите й — висок, мургав и фатално красив… Тесните джинси очертаваха слабините му, силните бедра и дългите крака.

Беше гол до кръста и тя забеляза извиващия се червеникав белег върху бронзовите рамене. Стара рана от нож.

Красивото му лице излъчваше смелост и безразсъдство. Блуждаещият му объркан поглед още повече я развълнува, когато той се представи с провлечен басов глас:

— Джони Миднайт. Вашият нов съсед.

— Лейси… Лейси Милър — отвърна смутено тя.

— Познавам те — усмихна се Миднайт. — Пя в училищното шоу на талантите и взе първа награда.

Бе я забелязал! Тя също го знаеше.

Всички момичета го знаеха.

Брат му бе умрял и той живееше само с озлобения си сакат баща, който пиеше, сменяше работа след работа и постоянно обвиняваше някой друг за собствените си гафове.

Беше футболната звезда на училището. Спомни си, че дори й се бе усмихнал веднъж, малко след като майка й ги бе напуснала.

Бе завършил училище миналата година. Оттогава то й се струваше празно. Липсваше й високата му силна фигура. Все й се привиждаше да слиза по стълбите на училището, заобиколен от тълпа чаровни момичета. Имаше завидна репутация. Бяха приятели с Джей Кей Камерън — безстрашен красавец като него.

Всички смятаха, че те ще заминат някъде заедно. Но бе чула, че Джей Кей си е намерил работа в хотелиерския бизнес, а Джони следваше във вечерен колеж и работеше на няколко места.

Момичетата го боготворяха и сега вниманието му я накара да се почувства като истинска принцеса.

Когато й подаде мургавата си ръка, тя я пое без колебание, независимо че при други обстоятелства едва ли би се осмелила в присъствието на баща си. Усети с трепет как той плъзна пръсти по нейните и леко ги стисна.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна и сведе мигли, забила поглед в сандалите си.

Миднайт изтри нежно една сълза от лицето й и свирепо изгледа стария Милър.

— Ако още веднъж я докоснеш, ще те убия!

— Как си позволяваш да нахълтваш тук! Това са семейни работи. Според закона…

— Същият този закон не ти позволява… — Лицето му придоби жестоко изражение.

В този миг баща й се втурна към телефона, но Миднайт бе по-бърз. Изскубна го от стената и го запрати по него.

— Не се пали толкова! — облегна се Милър на мръсната стена и процеди: — И тя е кучка като майка си!

— Не съм — прошепна Лейси задавено.

— Успокой се — погледна Миднайт измъченото й лице и пристъпи. Излъчваше сигурност.

— Не съм… — нещастно повтори тя и той я прегърна с треперещи ръце през кръста.

— Вярвам ти. Обещай, че ще ми кажеш, ако отново те заплашва. — Той я погали по косата и изгледа гневно Милър. — Остави я на мира, иначе наистина ще си имаш работа с мен!

Лейси изпита безрезервно доверие в него. Джони Миднайт не се страхуваше от никого. Дори и от баща й! В този момент тя не подозираше, че непоколебимата му сила може да се превърне в ужасна заплаха за нея. Но сега съзнанието й бе изпълнено единствено с безумно сладките мечти, в центъра, на които стоеше той — този разгневен и едновременно толкова нежен принц.

Тя бе способна на същите романтични пориви като майка си и това й вдъхваше увереност, че един ден ще се отърве от нищетата и жестокостта на света, в който бе принудена да живее.

Погледна плахо Миднайт. Той я прегърна импулсивно и независимо, че бе объркана от неочаквания изблик на чувства, Лейси се усмихна доверчиво. Плъзна ръце по гърдите му и с върховете на пръстите си усети ускорения ритъм на сърцето му. Той я притисна още по-силно.

Силата и увереността му й дадоха кураж.

Тя вече не се страхуваше.

Нейният принц беше се появил!

И щеше да я освободи…