Виктория Лий
Нежната магьосница (1)

Пролог

Уилям Алтън си пое дълбоко въздух и не за първи път в живота си се запита, дали ще преживее следващите няколко минути.

Имаше определени съмнения.

Когато прие тази мисия, не му се стори толкова лоша. Но сега бе изпълнен с мрачни предчувствия.

Ако го хванеха, нямаше да има никаква милост към него. Полазиха го тръпки, като си помисли какво означава това.

Знаеше, че го наблюдават. Никога не биха му дали такава задача и да се лишат от удоволствието да го гледат, докато я изпълнява. Дори в този момент, когато беше съсредоточил изцяло вниманието си върху къщата, усещаше очите им, впити в гърба му. Отмести поглед малко встрани и зърна падналата топола — единственото прикритие тук, в гората. Не ги виждаше, но те бяха там.

Нямаше връщане назад.

Беше се привел зад един трепетликов храст и не помръдваше. Спомни си всички онези изпитания, през които беше преминал… и винаги оживяваше.

Погледна отново къщата и се опита да потисне опасенията си. „Док Савидж не би се уплашил“ — каза си. Героят от страховитите приключенски разкази, които напоследък четеше, беше негов кумир. Уили мечтаеше да прилича на него. Док беше смел, силен и благороден. Преследваше шпиони, изпълняваше мисии и вършеше безброй геройства, които едно единадесетгодишно момче намираше за невероятно вълнуващи.

Уили обичаше да си представя, че е партньор на Док. В зловещи ситуации, като тази, говореше и мислеше като своя герой. Присви очи и за последен път огледа обстановката и целта.

Дивата ябълка.

Нямаше никакви особени препятствия, които да му попречат да стигне до дървото — само една ниска каменна ограда.

Неговата мисия беше да открадне двадесетина ябълки. Приятелчетата му се бяха скрили на сигурно място в гората. Имаха нужда да попълнят амунициите си. Дивите ябълки бяха най-подходящи, а това бе единственото такова дърво в Оуквил.

Ако успееше, щяха да му покажат форта, който си бяха построили миналото лято в имението на О’Конър. Уили цяла година бе слушал за този форт, но едва преди няколко дни се беше запознал с момчетата, собственици на легендарната крепост.

Трябваше да премине през това изпитание. Ябълките бяха неговия пропуск за форта. Пое си отново дълбоко дъх и се зачуди, дали си заслужаваше. Страхуваше се, макар и да не искаше да си го признае. „Док Савидж не би се уплашил!“

Но Док Савидж никога не се е изправял пред Лудата Сали… а дивата ябълка беше в нейната градина. Дишането му се учести, като си спомни ужасните истории, които се разказваха за жената, настанила се в най-крайната къща на Блосъм Лейн. Тя беше откачена. Побъркана. Вещица. Всички го знаеха и гледаха да не се приближават до това място. Какви ли не неща се разказваха за нея. Можеше да се напише книга. Много страшна книга. На Уили му се прииска да го бяха пратили навсякъде другаде, но не и тук. Почти бе решил да избяга обратно в гората.

Но не го направи. Новите му приятелчета щяха да му се присмиват и да му викат „пъзльо“. „Док Савидж никога не би избягал!“ Огледа къщата и не забеляза признаци на живот. Събра смелост. Време беше.

Изтича приведен по асфалтираната пътечка, стиснал здраво в ръка малката кофичка. Без да сваля очи от къщата, се покатери през каменната ограда и след по-малко от минута беше между клоните на дървото.

Сърцето му биеше лудо в гърдите, но не му обръщаше внимание. Първата част на операцията премина безпрепятствено. Останалото щеше да е лесно. Стъпил на един нисък клон, бързо късаше ябълките и ги слагаше в кофичката.

Ужасен писък разсече тишината. Уили се олюля. Коленете му се подкосиха. Посегна да се хване за най-близкия клон.

И се строполи тежко по гръб.

Умираше. Да. Беше убеден. Не можеше да диша. Затвори очи и се помоли Лудата Сали да не го намери, преди да е предал Богу дух.

Мина му през ум, че Док Савидж ще трябва да си потърси друг партньор. Дробовете му постепенно започнаха да се пълнят с въздух. Вече се чудеше, дали неговите приятелчета няма да дойдат да го спасят. Някаква врата се хлопна.

„Лудата Сали!“ Уили се вцепени и стисна силно очи. Може би, ако не помръднеше, нямаше да го забележи. Кръвта туптеше в ушите му. Лежеше безпомощен, в очакване на зловещата си съдба.

Не я чу, а по-скоро усети, че се приближава. Полите й докоснаха ръката му. Уили затаи дъх. Страхуваше се да мръдне… Страхуваше се да погледне…

— Удари ли се?

Топлият й глас го изненада. Помисли си отчаян, че сигурно съвсем не е имало от какво толкова да се страхува. Повдигна бавно клепачи и всичките му надежди изчезнаха. За първи път в живота си виждаше отблизо Лудата Сали.

Въобще не се съмняваше, че е тя. Лицето й беше сбръчкано, косата й стърчеше на всички страни. Но най-много го уплашиха очите й — зачервени по края и съвсем безцветни. Приличаха на стъклените топчета, които носеше в джоба си.

С такива очи, просто, не можеше да не е вещица.

Уили изпищя.

Лудата Сали вдигна ръка срещу него и той разбра, че ще се случи нещо ужасно. Ще направи някаква магия. Или ще го превърне в жаба!

Докосна го. Уили се сгърчи. Нищо не стана. Явно, имаше други намерения. Позволи си да преглътне, когато тя приклекна до него. Започна да му говори, но съвсем не я чуваше, защото трескаво се мъчеше да измисли как да се спаси.

Лудата Сали се изправи и изтича обратно в къщата. Уили осъзна, че това е единственият му шанс. Скочи и хукна към оградата. Не разбра как е прескочил и въобще не го интересуваше, какво ще си помислят приятелчетата му. Бягаше колкото му държат краката.

Дори не се обърна да погледне. Не си струваше такъв риск.

Слънцето препичаше в горещия августовски следобед. Лудата Сали стоеше на прага. Видя как момчето избяга и остана така дълго, вперила очи в маранята.

След това се усмихна нежно. Загадъчно…