Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (2)

2

В продължение на една минута слушах хълцането. Първият ми импулс беше да се махна, но се поколебах, водена от професионално любопитство.

Почаках още малко, после се приближих и почуках на вратата.

— Доктор Маркхам? — извиках нетърпеливо.

— Да. Вие ли сте, Ейми?

— Да. Пациентът ви е готов — реших да се държа така, сякаш не бях чула нищо необикновено.

Той отвори вратата и влезе в умивалнята. Беше със зелена престилка и се извърна настрана, за да си сложи маската.

— Съжалявам, че закъснях, Ейми. Задържаха ме. Надявам се, че не съм объркал плановете ви? — приближи се до мивката, отвори крана и подложи ръцете си до лактите.

— Не сте объркал нищо. Тази сутрин никой друг няма да оперира в малката зала. Ще наредя да сложат пациента върху масата. Веднага ще сме готови — извърнах се и исках да тръгна.

Той не отговори и когато се обърнах от вратата, видях, че е спрял да се мие и се е подпрял на чешмата.

— Да не би нещо да не е наред, Пит? — приближих се и сложих ръка на широкото му месесто рамо. Той не ме погледна, но когато водата закапа от ръцете му по зеления костюм, неочаквано се разрида.

— Какво има, Пит? Боли ли ви нещо? — лекарите на неговата възраст и с неговото телосложение са най-вероятните кандидати за инфаркт. А един от първите симптоми е ужасната болка в гърдите, за която отначало се предполага, че ще изчезне след няколко дълбоки вдишвания.

— О, боже, Ейми! Какво да правя? — вече не се опитваше да скрие сълзите си. Смъкна предпазната маска и ги изтри с нея.

— Какво се е случило, Пит? — това никак не ми харесваше. Пит Маркхам беше изключително себичен човек. Не бях го виждала да се колебае в никакви ситуации. И не бях сигурна дали изобщо някога му се е случвало да пита някого какво да прави.

— Става дума за Бейби Лий. Няма я — зачервените му очи се втренчиха в мене.

„Бейби Лий“, както я наричаше той, беше дъщеря му. Виждала я бях у тях и често бях слушала да се говори за нея, тъй като тя бе любимата тема на Пит. Повечето пациенти се учудват колко свободна и непринудена е атмосферата при една операция, особено накрая, когато се правят последните шевове. Пускат се шеги и вицове, сестрите и стажантите се закачат, а хирурзите говорят за семействата си. Затова и аз, както и всички други в хирургията, знаех за Лий.

— Да не е избягала от къщи? — спомнях си, че тя е на около седемнадесет, дръзка и добре развита блондинка. Нямаше да се изненадам, ако научех, че е избягала от къщи. Тя винаги правеше каквото си иска.

— Не, Ейми — той ме хвана за ръката. Огледа се да не би някой да ни подслушва и се приближи до мене толкова, че усетих мириса на дезодоранта му. — Отвлякоха я!

— Какво! — извиках аз уплашено и невярващо, защото такива неща не се случваха в Чарлстън, Южна Каролина. Разбира се, и при нас се срещат рани от изстрели или от нож, както и различни видове изгаряния, но отвличане? Такова нещо е само за действително богатите и известните. Семейство Маркхам бе доста заможно, както семействата на всички усилено работещи лекари, но данъците бяха твърде солени, за да реши някой, че те са подходяща цел за отвличане.

— Сигурен ли сте, Пит? Научихте ли нещо за нея?

— Миналата нощ не се е прибрала в къщи, но аз го научих едва след телефонното обаждане. След като той се обади, надникнах в стаята й. Не беше спала в леглото си. Господи, Ейми, какво да правя? — гласът на Пит Маркхам трепереше истерично и това бе последното нещо, което бях очаквала от него.

— Елате, Пит. Седнете и ми разкажете всичко. Уведомихте ли полицията? — побутнах го към един стол в ъгъла, махнах хвърлената там мръсна престилка и го накарах да седне.

— О, не! Той каза, никаква полиция. Иска до утре 10 000 долара. Каза, че ще се обади утре в пет часа и ще ми обясни къде да занеса парите. Но, Ейми — за миг той замълча, — не ми позволиха да разговарям с нея — това не звучеше особено успокояващо, но се опитах да не го показвам.

— Все пак смятам, че е трябвало да се обадите в полицията. Знаете ли, познавам един човек там, който би се справил със случая съвсем дискретно — от месеци не бях виждала Люк Къмингс и макар че веднъж той дълбоко ме бе наранил, знаех, че напълно можех да разчитам на него.

— Не — рече той. — Не искам никакви допълнителни рискове. Ще направя точно онова, което те искат.

Според мен той правеше грешка, но при подобни обстоятелства аз сигурно бих действала по същия начин.

— Окей. Постъпете така, както смятате за най-добре. Вижте, Пит, пациентът ви е все още в залата. Искате ли да го отложа за някой друг ден, когато всичко това ще е свършило?

— Не, сега съм добре. Имам само три случая, нали? Ще оперирам — решително стана и отново започна да се мие. Не ми хареса, че искаше да оперира в това състояние, но не виждах как мога да му попреча, освен ако му направех сцена. Радвах се само, че няма тежки и комплицирани случаи.

Имаше обаче нещо, което можех да направя.

— Ще повикам Стив Хендрикс да ви асистира — казах му аз.

— Стив? Не е необходимо. Изпратете ми само някой стажант.

— Не спорете! — можех да бъда и по-упорита от него, когато знаех, че съм права. — До единадесет Стив няма операции и ще го доведа да ви асистира. Ще му кажа, че не се чувствате съвсем добре, настинка или нещо подобно, окей?

Той мрачно кимна и ми обърна гръб, защото нямаше повече аргументи.

Влязох в кабинета и се обадих на Стив. Успокояващото му присъствие помогна много на Пит успешно да приключи случаите си. Накрая изпитах огромно облекчение, защото разбирах под какво напрежение трябваше да работи Пит.

Към 10,30 вече имах време за чаша кафе. Седях на бюрото си и преглеждах списъка на сестрите, които тази седмица трябваше да бъдат на разположение.

Пит Маркхам влезе в стаята за дежурство и също си наля кафе. Изглеждаше както винаги, само очите му все още бяха зачервени. Честно казано, той винаги ми напомняше някакъв преуспяващ, екстравагантен адвокат. Самоуверен и така невероятно сигурен в себе си, сякаш бе готов да премаже като булдозер всеки, който се изпречи на пътя му.

— Няма да кажете на никого за това, нали, Ейми? — прочетох несигурност в очите му.

— Не, Пит, мисля, че достатъчно ме познавате. И все пак си мисля, че трябва да уведомите полицията, но не искам да ви се меся. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вече мислих по този въпрос. Ще се опитаме да се справим колкото се може по-спокойно със случая, но Рут е много зле. Тя се нуждае от някого, а не искам да викам приятели колкото повече хора знаят, толкова по-вероятно е историята да стигне до вестниците.

— Искате ли да отида при нея?

— Бих ви бил много благодарен, Ейми. Е, вие знаете каква е Рут, а аз нямам никого, на когото да се доверя, освен Елен. А тази седмица Елен не е в града. Трябваше да посети болната си леля.

Кимнах и за пореден път се учудих на странните отношения на Пит с жена му и медицинската му сестра Елен Хауърд. Сред новото поколение медицински сестри Елен изглеждаше като истински анахронизъм. Преди двадесет и пет години хирурзите сигурно винаги са имали по една Елен, но Пит беше единственият, който продължаваше традицията. Тя беше неговата сестра в болницата, неговата сестра при частния му прием и дясната му ръка. Придружаваше го по време на визитация в болницата, а понякога я правеше вместо него изготвяше графика на операциите, водеше документацията му и се грижеше за почистването на колата му. Мнозина смятаха, че правеше и много повече. Независимо от това тя участваше във всяко празненство, което Пит и Рут даваха. Наливаше напитките и предлагаше закуските, и за непосветените изглеждаше като член от семейството. Открито кореше и поучаваше Лий, забавляваше гостите и вдигаше телефона, когато той звънеше. И през цялото време, през което тя така естествено и непринудено се движеше из къщата на Рут, самата Рут седеше, усмихваше се и пиеше. Като че ли нямаше нищо против усърдието на Елен и положението, което тя заемаше в живота на мъжа й. Както вече казах беше странно, но толкова семейства са странни.

— Разбира се, Пит — отговорих аз. — Ще свърша тук някъде към три и половина и после ще отида при нея.