Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (13)

13

Люк отдавна си беше отишъл, а аз все още седях пред чашата си с кафе и се взирах пред себе си. Не бях гладна, макар че времето за ядене отдавна бе минало. Нямах желание и отново да легна да спя.

Наистина скучаех и се чувствах самотна. С въздишка погледнах часовника. Показваше осем: очакваха ме дълги празни часове. Пратих Люк Къмингс по дяволите, задето се бе втурнал в моя грижливо подреден живот.

За да изляза от апатията, станах решително и си направих един хамбургер. Сложих му много лук, изядох го целия, а после съжалих, че съм го сторила.

Без да зная защо точно, се приближих до телефона и се обадих у Маркхам. Помолих да ме свърже с Рут.

— Рут, аз съм Ейми Боланд. Току-що си мислех за вас. Научихте ли нещо ново за смъртта на Елен?

— Не — отвърна тя несигурно. После прошепна: — Изчакайте малко да отида до другия телефон.

Почаках докато отново се обади.

— Ейми? Чувате ли ме?

— Да. Надявам се, че не ви обезпокоих.

— Ни най-малко. Но Лий и Пит са долу и не искам да чуват как говорим за смъртта на Елен.

— Предполагам, че това е удар за всички вас. Бяхте толкова близки с нея — рекох предпазливо.

— Може и така да се каже — в гласа й имаше горчивина. — Но да отговоря на въпроса ви — не знаем нищо ново. Днес вероятно се е състояла аутопсията, но не знаем резултата. Пит беше бесен, че не го допуснаха. Изобщо не мога да проумея защо той толкова държеше да бъде там.

Аз също не го разбирах. Аутопсиите са грозна история, дори и когато не познаваш трупа. Не проумявах защо Пит е искал да присъства на аутопсията на жената, която толкова добре бе познавал. После изведнъж си помислих, че е възможно да е настоявал толкова именно защото е знаел, че при всички случаи ще му бъде отказано.

— Всичко е толкова странно, Рут. Казвам ви, че никога в живота си не съм била така уплашена, както когато я видях в анатомията. Оня, който я е сложил в ковчега при другия труп, сигурно не е предполагал, че ще бъде забелязана. Или пък си е позволил една жестока шега?

— Шега? — Рут явно възприе думите ми буквално. — Едва ли. Би било прекалено ужасно.

— Така е. Но от друга страна убиецът вероятно е мислел, че това е идеалният начин да се освободи от трупа. Ако Йозеф я беше балсамирал и я беше дал за дисекция на някой лекар или студент, полицията нямаше да има за какво да се хване. Просто щяха да я смятат за безследно изчезнала.

На другия край на жицата настана дълго мълчание. После тя каза:

— Нямам сили да мисля за всичко това. Но кажете ми само как е разбрал Йозеф, че тя не идва от Държавната болница като останалите?

— Мисля, че най-вече защото е била гримирана и е носела обици. Едва ли са го разтревожили хематомите около очите и слепоочията, защото ония пациенти често ги бият, особено ако буйстват. Независимо от всичко, Рут, тя правеше силно впечатление. В нея имаше нещо… Щях да я забележа, дори и ако не я познавах. Йозеф се стъписал, защото в сравнение с другите тя изглеждала съвсем здрава. Но, чуйте, не ви се обадих, за да ви занимавам с всичките тези грозни детайли. Зная, че преживяхте твърде много с Лий, а сега и това. Исках само да разбера как сте.

— Много мило от ваша страна, Ейми. Много съм ви задължена.

Поговорихме още малко за други неща и тя ме покани у тях на другия ден, след дежурството. Съгласих се, защото знаех, че в четвъртък през нощта Пит нямаше да си бъде вкъщи. Не исках да се срещам с него по-често, отколкото беше необходимо. Честно казано, исках да посетя Рут, защото бях любопитна и исках да науча още неща.

След разговора угасих лампата и легнах, като подпрях краката си нависоко.

Мислех за Елен Хауърд. Всеки от нас, който я познаваше, виждаше пред себе си усърдната, способна и непогрешима Елен. Но какво бе правила тя извън болницата? Сигурно съществуваше още една Елен.

Кой ли е могъл да я мрази толкова много? Или за кого бе станала излишна? Кой е играл роля в другия й живот, който никой не познаваше? В едно нещо обаче бях сигурна: убиецът имаше нещо общо с болницата.

Побиха ме студени тръпки. Убиецът бе някой, когото познавах. Малцина можеха да бъдат заподозрени. Пит Маркхам бе един от тях.

Звънът на телефона ме върна в действителността. Вдигнах слушалката с чувство на благодарност.

— Ейми? Съжалявам, че те безпокоя толкова късно — каза Люк. — Но утре сутринта отивам у семейство Маркхам. Искам да говоря с дъщерята и да разбера дали изчезването й през миналата седмица не е свързано по някакъв начин с този случай. Сещаш ли се за нещо, което бих могъл да търся там?

— Нищо повече от онова, което ти казах — отвърнах колкото се може по-делово. — Преди малко говорих с Рут. Покани ме за утре следобед, след края на дежурството. Тогава Лий ще се е върнала от училище. Да откажа ли?

— Не, можеш да й правиш компания, докато разговарям с дъщерята. А освен това може и да ми потрябва твоята помощ, защото познаваш семейството. Кажи ми, ако видиш или чуеш нещо, което не ти харесва. Сигурен съм, че Елен Хауърд е познавала убиеца.

— И аз си мислех същото, Люк, а това никак не ми харесва.

— С удоволствие бих поговорил с теб, след като разпитам тях двете — гласът му изведнъж стана по-мек. — Лягай си и стига си умувала. Все някак ще се справим.