Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (32)

32

— Какво става с нея? — пристъпих към масата, където Лий втренчено гледаше светлината.

Ръцете й бяха студени и дланта и изобщо не реагира, когато я докоснах. Учила бях за четири вида шизофрения и ми се струваше, че Лий има симптомите на всеки един от тях.

Повдигнах я и се опитах да я накарам да ме погледне, но тя гледаше покрай мен към нещо, което виждаше единствено тя. Усетих буквално как потъваше в един друг свят, разтърсих я и напразно се опитах да я задържа в своя. Горещо желаех Дик Брайънт, Люк или някой друг да ми помогне да я изтръгнем от този друг свят, от който щеше да й бъде много трудно да се върне. Неотложно се нуждаех от помощ, защото майка й стоеше вцепенена, а баща й се бе отвърнал от нея.

Лий се усмихна унесено. Може би си спомняше детството си. Другият свят я мамеше с мир и утеха.

— Рут, непременно трябва да я отведем в болницата.

— Не, ще я отведа вкъщи, където е мястото й.

— Не говорите сериозно! — опитах се да видя лицето й, което бе в сянка. — Лий е болна, Рут, трябва да я лекуват!

— Помощ, болен, омраза — избърбори Лий.

— Ела, Лий — рекох аз. — Хвани се здраво за мен, ще ти помогна да слезеш.

— Парти, тест… — мърмореше тя, без да се помръдне.

— Оставете я на мира! — каза Рут.

— На мира, прибира — повтаряше безизразно Лий.

— Погледнете, Рут — вдигнах ръката на Лий. Когато я пуснах, тя остана в същото положение. — Знаете ли какво означава това? Тя е болна и ако я отведете в къщи, без да я лекувате, бедата може да стане непоправима!

— Правима, правима… — каза Лий. Питах се дали това повтаряне все пак не означаваше, че болестта все още не е напреднала безвъзвратно.

— Можеш да свалиш ръката си, Лий — наредих аз, но ръката остана в същото положение. Свалих я и я помилвах.

— Моля ви, разберете, Рут. Очевидно с Лий се е случило нещо, с което тя няма да може да се справи сама. Състоянието й бързо се влошава. Наистина ли не може да проумеете за какво всъщност става дума? Само психиатър може да й помогне.

— Не! — Рут излезе на светло.

Видът и ме изуми. Кожата й приличаше на изсъхнал пергамент. Под загара беше пепелносива.

— Знам какво правят с криминално проявените луди — рече грубо тя. — Ще отведа Лий в частен санаториум, където съдилищата няма да я достигнат. Мога да се грижа за детето си, независимо от онова, което си мисли Пит.

— Но Лий не е криминално проявена луда! — протестирах аз.

Или напротив? Дик Брайънт вече бе загатнал за тази възможност. Но аз я бях изключила. Сега отново трябваше да се сблъскам с нея.

— Знаете ли със сигурност, че Лий е убила Елен? — запитах, като се страхувах от отговора.

— Тя не е искала — рече майка и. — Но когато е разбрала, че Елен е замислила онова отвличане, същия неделен следобед още веднъж се, върнала при нея. Аз също бях там, защото подозирах, че Елен има пръст в тази работа. Видях как Лий силно я удари и Елен падна върху масата. След като Лий си тръгна, установих, че Елен е мъртва.

— Значи вие сте я докарала тук и сте я сложила в ковчега?

— Да, сметнах го за подходящо място за целта и не исках да падне подозрение върху Лий. Занесох го там, където никой не би заподозрял нея.

Рут говореше спокойно. Трябваше да разбера, че не е имала друг начин да защити детето си.

— Но, Рут, защо направихте всичко това? — попитах объркано. Не можех да приема обяснението й. — Ако е било така, както казвате, значи Лий не е имала намерение да я убива. Щяха да я обвинят само в непредумишлено убийство. С това, че сте махнала трупа, сте направила нещата много по-лоши за нея.

— Знам кое е добро за детето ми — каза остро тя. — Защо всеки мисли, че не мога да възпитавам собственото си дете? Първо ми се месеше Пит, после Елен, а сега вие!

— Не ви се меся, Рут — обясних търпеливо. — Опитвам се само да ви обясня, че онази, която сте видяла, може би изобщо не е била вашата дъщеря. Лий ми каза, че е прекарала оня неделен следобед у една приятелка и то бе установено от полицията. Напуснала е къщата на Елен още преди обяд, много преди времето на престъплението. Как може да твърдите, че се е върнала? Как може да приписвате на детето си убийство, след като изобщо не е възможно Лий да го е извършила?

Лицето на Рут почервеня от яд или от омраза, а може би и от двете. Стана ми ясно, че се опитвах да разговарям разумно с жена, която ни най-малко не беше разумна.

— Махайте се по дяволите заедно с другите гадини, които също се опитват да се бъркат! — изсъска тя през зъби. — Защото не можех да издържа нито ден повече с Елен Хауърд и нейните машинации и защото Лий няма да попадне под ударите на закона. Исках да я запазя за себе си, но вие застанахте между нас също като малката госпожица Елен.

— Но разберете, Рут — казвах аз, докато отстъпвах към вратата. — В никакъв случай не бих искала да заставам между вас и дъщеря ви. Вие сте й майка и ще направите, каквото смятате за най-добре.

— Нямата представа колко сте права. Точно това ще направя. Няма да ви дам възможност да се превърнете във втора Елен.

Приближи се с едни дълги, тежки клещи за кости в ръка. Почувствах, че се вцепенявам от страх.

— Рут, помислете какво правите!

— Какво има да обмислям! Лий не е отговорна за действията си. Тя ще бъде предадена под моето попечителство, където открай време и е мястото.

Бавно отстъпвах към вратата, но се блъснах в нещо.

— Рут, това няма да мине. Не може да прехвърлите на Лий вината за всичко… — хукнах към вратата, но тогава тежките клещи ме улучиха. Ръката ми увисна безпомощно, но като че ли не бях толкова тежко ранена. Замръзнала от страх продължих да тичам, но подът се завъртя под мен и аз паднах в ъгъла до чешмите.

Рут заплашително застана над мен с клещите. Видях как идва ударът. Инстинктивно скрих главата си, за да уцели рамото.

Искри излязоха пред очите ми. Сигурно ключицата беше счупена. Лявата ми ръка увисна като отсечена.

Знаех, че следващият удар ще смаже черепа ми, и се зарадвах, че потъвам в някакъв черен облак.