Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (27)

27

Късно вечерта един малък оркестър се настани с инструментите си около камината. Гостите разместиха мебелите и навиха килима. Пит ръководеше операцията.

— Ще ми подариш ли един танц? — запита Люк, когато леки мелодични звуци изпълниха залата.

Кимнах и станах. Изведнъж си дадох сметка, че колкото и неща да се бяха случили между нас, никога не бяхме танцували заедно. Стана ми интересно.

Той танцуваше хубаво и уверено. Лесно бе да го следваш. Отчаяно се питах дали някога ще открия нещо, в което да не е добър.

— Ммм — измърмори той в косите ми.

— Пееш ли? — попитах аз недоволно.

— Мълчи, скъпа, искам да се забавлявам.

— Но престани да пееш.

— Дявол да го вземе, само помирисах косите ти — рече грубо той. — Имаш ли нещо против?

Разкисках се и го прегърнах.

— Продължавай да ги миришеш — окуражих го и приближих глава към лицето му. — Някои хора се забавляват по доста странен начин.

Той така се разсмя, че загубихме ритъма.

— Що за жена си ти? — опитваше се да изглежда ядосан. — Защо трябва да се подиграваш на невинните развлечения на един мъж?

— О, достатъчно те познавам. Ти и невинен! Не може да бъде! — прошепнах.

— И така да е — погледна ме тъй, че коленете ми омекнаха.

Беше мило тържество. А Пит бе в стихията си. Говореше, шегуваше се, задаваше подходящи въпроси, грижеше се яденето и пиенето да не свършват. Беше навсякъде.

Може и да не бях права, но не можех да забравя, че една жена, която той уж беше обичал, сега лежеше в тъмен сандък с табелка на пръстите на краката, а дъщеря му, сам-самичка, се взираше с празни очи в стените на психиатричната клиника. Не ме напускаше и мисълта, че той даваше партито само за да създаде у колегите и сътрудниците си впечатлението, че всичко е наред. Питах се защо Пит не искаше да признае, че нещо в живота му не е наред. Защо смяташе, че е застрахован от нещастието?

Въпреки това от учтивост танцувах веднъж с него и му направих комплименти за партито, къщата и жена му. Той засия от удоволствие. Но вътрешно си мислех за любовницата му и за дъщеря му, които стояха в съзнанието ми като два черни призрака с кухи очи. Щеше ми се да разбера дали тежат на неговата душа.

По едно време, когато Стив и Люк бяха отишли към бара, видях Рут съвсем наблизо. Тя кимаше и се усмихваше на някого, макар и устните й да бяха някак странно присвити. Гледах как бавно се движи от група към група, решена да изпълни задълженията си. Почувствах напрежението, с което го правеше.

Тя се отдалечи и за миг се огледа объркано, сякаш се опитваше да си спомни дали е направила всичко, което се очаква от нея.

Рискувайки да ме отреже, станах и отидох при нея.

— Чудесно парти, Рут.

— Така ли смятате?

— Да — не позволих на нейната лаконичност да ме обезкуражи. — Мисля, че сте много смела, щом като правите всичко това за Пит.

За миг очите и проблеснаха, после примигвайки се загледа някъде настрани.

— Не е лесно — каза дрезгаво тя. — А и вие не ни помогнахте много, като доведохте тук онзи човек, Ейми, как можахте!

— Съжалявам, Рут, но изобщо не помислих за това — беше ми тягостно да я лъжа. — Ние сме стари приятели. По навик помолих Люк да дойде с мен, а не защото има служебна работа с Пит.

Истината бе, че всъщност аз не я лъжех. Никога не бих довела един случаен познат, само за да улесня някакво разследване. Поканих Люк, защото ми бе приятно да бъда с него, и ако поканата случайно помагаше на разследването му, това си беше само негова работа.

— Елате в кухнята да видим какво става с яденето — каза тя примирително.

Тъй като Люк още стоеше на бара, я последвах, благодарна, че все пак обяснението ми бе прието. Минахме през летящата врата и след малко се озовахме в благословеното спокойствие на кухнята.

— Да седнем. Краката вече ме болят — Рут придърпа един стол. — Ейми — започна тя нервна да говори, сякаш по този начин се опитваше да скрие страховете си, — моля ви, кажете ми дали този полицай наистина подозира Пит? Умирам от страх. Елен брутално убита, Лий в болницата с колапс, Пит, заплашен от арестуване. Не мога повече.

Подпря главата си с ръце и аз се учудих как е издържала на напрежението толкова дълго.

— Не, Рут, не се измъчвайте — рекох съчувствено. — Бих желала да ви успокоя, но не мога. Истина беше онова, което ви казах. Не знам кого подозира Люк. Даже не съм сигурна, че на този етап той изобщо подозира конкретно някого.

— Наистина ли? — попита обнадеждено тя. Стресът бе вдълбал ръчките по лицето й. — Поболявам се от притеснения, Ейми. Пит също. Не че ще го признае, но нощем става, ходи из къщата. Не знам как успява да работи по цял ден, без изобщо да спи.

Реших през следващите дни да наблюдавам Пит по-внимателно. Ако покажеше признаци на стрес и изтощение, които можеха да застрашат операциите му, трябваше да кажа на шефа. Но досега той бе работил енергично, както винаги.

— Сигурно много се тревожи за Лий, Рут — опитах се да я успокоя. — Когато тя се стабилизира, Пит също ще бъде по-добре.

— Не вярвам — поклати глава тя. — Сякаш напълно я е отписал. Тя не иска повече да бъде неговото малко момиченце, значи не го интересува повече.

Не можех да повярвам. Но колкото повече мислех по въпроса, все повече се убеждавах, че тя е права. Пит Маркхам изграждаше своя свят според собствените си желания и щом някой откажеше да се приспособи към него, изгубваше всякакво значение.

— Но не се страхувате, че ще посегне на живота си, нали, Рут?

— Не — засмя се тя. — Не и Пит. Той е опасен за другите, но не и за себе си.

Тя затисна устата си с ръка. Очите й се разшириха от ужас пред неволно изтърваните думи.

— Не исках да кажа това, Ейми — простена тя и хвана ръката ми.

— Зная — рекох аз успокояващо, макар че вече бях напълно объркана.