Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (30)

30

Така че станах и започнах да се обличам. Не бързах, но мислите ми, които кръжаха около Лий, се движеха със страхотна скорост. Бях много загрижена за нея, особено сега, когато бе вън от болницата. Отново се бе озовала сред конфликтите, с които не можеше да се справи.

Рут не й беше направила нищо добро, като я бе извела от болницата, водена от майчинския си инстинкт да я защити.

Прекарах един от най-дългите си дни. Най-сетне бях решила да забравя проблемите на Маркхам и да отида да пазарувам, когато телефонът позвъни. Надявах се да науча от Люк дали е намерил онова, което търсеше.

Но най-много се надявах да науча нещо за Лий.

Тя дойде при мен, когато бе накрая на силите си, може би щеше да ме потърси отново. Няколко пъти се бях приближавала до телефона, за да се обадя на Рут. Исках да й въздействам да заведе дъщеря си отново в болницата. И всеки път се отказвах. Нямах никакво служебно основание да го сторя, нито пък слабата ни лична връзка би ме оправдала. Щом Рут е била дотолкова отчаяна да отведе Лий въпреки съветите на лекарите, знаех, че едва ли ще намеря подходящ начин. Тя само изключително би се подразнила от намесата ми.

Тъй че през този мрачен ден не правих нищо друго, освен да почиствам гардероба и кухненските си шкафове. Изпих безброй чаши кафе, без нито за миг да ме напусне мисълта за обърканото душевно състояние на Лий.

Телефонът все мълчеше.

Привечер се надигна студен вятър. Стоях на прозореца и гледах как палмите се извиваха под неговите напори. Паркингът бе напръскан с дъждовни капки. Хората притичваха, загърнати в шлиферите си. Колите бяха със запалени фарове, а в жилището ми стана по-студено.

И точно когато исках да включа отоплението, телефонът позвъни. Дотолкова бях свикнала с тишината, че звукът му просто физически ме прониза. Този първи контакт с външния свят ме накара да осъзная изолацията, в която бях стояла през целия ден. Хванах слушалката, надявайки се да чуя добри новини. Но нямаше нищо подобно.

На другия край на линията цареше мълчание. Слея третото „ало“ вече се канех да затворя. Но после чух едно тънко гласче, което ми напомни детството ми. Не можех да си спомня текста, но мелодията ми бе много позната.

Да, това бе приспивна песен. Притиснах слушалката към ухото си и се вслушах в простата мелодийка, която някой тананикаше без думи.

Тананикането изведнаж спря и Лий прошепна с детински глас.

— Знаете ли, че татко ми беше купил един дрозд?

— Къде си, Лий? — попитах аз тихо. — У вас при баща си ли?

— Купи ми такъв, който не искаше да пее — не обърна внимание на въпроса ми тя, сякаш изобщо не бе стигнал до съзнанието й.

— Лий, чуй ме…

— И татко ми купи един кон и едно огледало и един диамантен пръстен и нова кола и хубава рокля и… много неща — изрече всичко с възторг в гласа. — Но сега тези неща са счупени и разпилени — тя се разхълца. — Всичко е счупено, нищо не ми остана.

— Лий, мила, кажи ми къде си? Може би нещата ще могат да се поправят. Къде си? Кажи ми къде си? — настоявах аз. — В къщи си, нали?

— Аз съм там, където всичко свършва и става на парчета. Там, където нищо вече не може да се поправи.

— Лий… — започнах аз, но тя вече беше затворила. Без да се колебая, избрах номера на Маркхам, решена на всяка цена да им изясня състоянието, в което се намираше дъщеря им.

— Рут? — запитах бързо, когато чух гласа й. — При вас ли е Лий?

— Какво ви засяга това? — отвърна студено тя. — Защо не ни оставите на мира?

— Съжалявам, Рут — опитах се да не обръщам внимание на тона й. — Лий ми се обади по телефона и говореше доста странно. Безпокоя се за нея и бих искала да знам дали си е у вас. Ако е така, изобщо няма да ви досаждам.

— Лий ви се е обадила? — Рут сякаш обезумя от страх. — Къде е тя? О, Ейми, извинете, че бях толкова рязка. Не съм на себе си от тревога. Къде е тя?

— Точно това е, че не знам. Не искаше да ми каже, говореше само за баща си и каза неща, в които не можах да открия никакъв смисъл. Надявах се, че се е обадила от къщи.

— Не — отвърна Рут. — Тази сутрин я доведох в къщи. Не можех да понеса мисълта, че е затворена там с всички тези луди. Доведох я у дома, за да мога сама да се грижа за нея. Но по някое време следобед се е измъкнала, търсих я навсякъде. Не знам какво да правя.

— Пит също ли я търси?

— Не знам какво прави той. Каза, че ще отиде на пристанището, за да провери на яхтата. Сякаш вече изобщо не се интересува от нея. Каза, че рано или късно тя ще се прибере, както винаги. Не знам какво да правя. Не мога да го накарам да ми помогне. Не знам какво да правя.

— Защо не уведомите полицията? Може, да скита някъде по улиците.

— Мислех за това — призна след кратко колебание тя. — Не исках да го правя, но сигурно ще се наложи. Ейми, тя каза ли нещо, което да ни насочи къде би могла да бъде?

— Ами, може би заедно ще успеем да разгадаем думите й. Единственото ясно нещо, което каза, бе, че е на едно място, където всичко свършва и става на парчета и вече никога не може да се поправи. Разбирате ли нещо?

— Казвате, че е говорила за баща си?

— Да.

— Е, добре — гласът на Рут звучеше малко по-твърдо. — Да помислим върху това. Щом като е мислела за счупени неща и същевременно за баща си, може би ще открием някаква посока. Вероятно е на някое място, което е свързано с неговата работа.

— Има известна логика — съгласих се. — Поне можем да започнем оттам. Защо не се обадите в полицията, а после да проверите работните помещения на Пит?

— Добре — сега, когато имаше да върши нещо конкретно, но гласът й звучете по-уверено. — Ще проверя и на яхтата, дали случайно не е там. А вие, Ейми? Ще съм ви много задължена, ако и вие я потърсите някъде.

— Ще отида в болницата и ще видя дали не е някъде из стаите на хирургичното отделение. Нали си спомняте, че като малко момиченце Пит понякога я оставяше там, докато оперира.

— Разбира се. Даже я водеше с него на визитация. А в един шкаф държеше играчки, за да не скучае тя, докато го чака. Добра идея, Ейми. Ще се срещнем у дома след един час, за да решим какво да правим.

— Дотогава — затворих и отправих към небето гореща молба да намерим Лий.