Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (10)

10

Намерихме стаята на една от секретарките отключена. В едно от чекмеджетата, до несесер за маникюр, открих телефонен указател. Известно време се рових из номерата, чудейки се на кого първо да се обадя. Съзнанието ми все още бе обсебено от Елен Хауърд, която лежеше върху дисекционната маса няколко етажа по-нагоре и призрачно се усмихваше.

Най-сетне реших да се обадя на доктор Уилкис. В края на краищата това беше негова територия. Разговорът беше интересен, защото, както бе споменал Йозеф, доктор Уилкис не беше свикнал да го будят посред нощ.

— Какво казахте? — измърмори той, когато му съобщих какво сме открили. — Да не е някакъв виц? — започваше да се събужда — Вижте какво, която и да сте, имам четиридесет трупа в залата. Защо трябва да ме безпокоите заради един от тях? По дяволите, какво казахте? — най-сетне успях да задържа вниманието му.

След като още веднъж му повторих всичко, реши да уведомим декана на Медицинския факултет и Пит Маркхам, за което сърдечно му благодарих. Нареди ми да се обадя в полицията и да остана на „мястото на произшествието“.

Затворих телефона и погледнах към Йозеф, който не бе изпуснал нито дума от разговора.

— Доктор Уилкис скоро ще бъде тук, Йозеф. Бяхте прав, той не обича да го будят през нощта.

Усмихнахме се един на друг и изведнъж ми хрумна нещо, за което трябваше да се сетя по-рано.

— Йозеф, щом това тук се разчуе — а то сигурно ще стане бързо, служителите от болницата няма да издържат от любопитство. По-добре е да заключите външната врата.

— Да, да, сигурно сте права — но не изглеждаше никак въодушевен от идеята да мине сам през цялото фоайе.

Стори ми се, че в този момент и двамата мислим за едно и също. Труповете бяха стояли в колата твърде дълго — от момента, когато шофьорът му се бе обадил вкъщи, докато той беше дошъл дотук. Който и да беше сложил тялото на Елен в ковчега, сигурно го беше сторил отвън, в правоъгълния вътрешен двор, и не беше изключено все още да се навърта наоколо.

Вероятността наистина беше малка, защото той не би се задържал тук повече от необходимото. И все пак не бих се обзаложила, защото в този комплекс имаше ужасяващо много празни помещения, стълбища и камери.

— Вървете, Йозеф — настоях аз. — Трябва да минете само през фоайето, а след минута вече ще съм се обадила в полицията.

— Да, да — рече потиснато той.

Нямаше нужда да търся следващия номер, защото вече бях решила да не избирам дежурния, а директно да се свържа с Люк. Макар и да бяха минали месеци, откакто не бях му се обаждала, си спомнях номера много добре.

— Люк — запитах аз, чувайки неговото рязко „Да?“. Винаги се будеше бързо.

— Люк, аз съм Ейми.

Последва дълга пауза и чух как той въздъхна дълбоко.

— Ейми… — изрече той почти шепнешком. — Добре ли си? Имаш ли нужда от мен?

— Да. Няма да повярваш, но изглежда, че тук, в болницата, е извършено убийство.

— Къде си сега?

— В Медицинския факултет в северното крило. Трупът е горе в анатомията.

— Добре, остани там. Ще дойда след петнадесет минути.

Затворих и за първи път откакто Йозеф ме бе довел тук, се почувствах малко по-добре. Люк Къмингс си разбираше от работата. Независимо от личните проблеми, които имахме, нямаше по-добър от него.

Йозеф се върна в стаята. Седна на един стол.

— Вече сме заключени — рече той, вперил очи във вратата.

— Така е по-добре, Йозеф — уверих го аз. Честно казано, не се чувствах особено щастлива при мисълта, че съм заключена в това огромно старо здание. — Сега само трябва да седим тук и да чакаме, докато всички дойдат. Спомнете си онова, което сте правил тази вечер, за да разкажете на полицията. Ще ви питат кога сте дошли и дали сте забелязал някого наоколо. Неща от този род, както знаете. Трябва да се обадя и в болницата, за да знаят къде съм.

Напълно бях забравила, че съм на разположение тази нощ и че в централата не знаеха къде съм. Свързах се веднага и с облекчение научих, че никой не ме е търсил. Помолих се на светеца закрилник на преуморените и изтощени сестри и приех останалата част от нощта да бъде така.

От стаята, където бяхме, се виждаше част от вътрешния двор, така че видяхме пристигащите коли.

Пръв беше доктор Уилкис. Предположих, че дори не си е позволил да се среше и измие. Не бе завързал дори обувките си и връзките им се развяваха на всяка крачка.

— Разкажете ми всичко още веднъж — нареди той, дишайки тежко. — Коя сте вие и какво сте намерили? Проклятие, Йозеф, какво става тук?

— Не зная, докторе — отвърна Йозеф.

— Аз съм Ейми Боланд, старша сестра в операционната — казах му за трети път през тази нощ. — Елате в тази стая и докато чакаме полицията, ще ви разкажа всичко.

— Не — заяви той и тръгна към стълбите. — Не, по-добре е да се кача горе в залата по анатомия и да видя сам.

— По-добре е да изчакаме, доктор Уилкис. Никой, освен мен и Йозеф не се е качвал горе. Опитах се да не докосвам нищо. Полицията сигурно ще остане доволна, ако всичко бъде непокътнато.

— Естествено, естествено — той потриваше ръце от вълнение. — Напълно ясно. Ще почакаме полицията. Йозеф, как по дяволите се случи това?

— Случи се, докторе — измърмори Йозеф.

Но доктор Уилкис не беше очаквал отговор. Върнахме се обратно в стаята. Той отпусна кокалестото си тяло в креслото до бюрото и обхвана главата си с ръце.

— Можете ли да си представите какво ще каже управителният съвет? — простена той. — Ами вестниците? О, боже, а законодателните органи? И то тъкмо когато търсим средства за образователната си програма! Как, по дяволите, се случи това, Йозеф?

— Госпожо Боланд? Така ли беше името ви? — погледна ме така, сякаш не ме възприемаше като сестра. — Коя казахте, че е — че е била? Сестрата на Пит Маркхам, струва ми се?

— Да, казва се Елен Хауърд. Сигурно често сте я срещал. От много години е при него.

— Дребна жена? Много изрядна? Винаги на една стъпка след него като добра китайска съпруга?

— Да — усмихнах се аз на сравнението му, тъй като това бе сполучливо описание на Елен.

Видях, че още една кола зави във вътрешния двор и по изтръпването на краката си познах, че е Люк. По-добре да не ме питат защо. Той има някакво излъчване, което винаги улавям. Факт е — никак не ми е приятно да го установя, — че тялото ми реагира, независимо от разума и волята. По-просто казано, разумът ми не харесва Люк Къмингс, но тялото ми има друго мнение по въпроса.

— Това сигурно е полицията — рекох аз и станах. Появи се и втора кола, този път със синя светлина и сирена.

Очевидно Люк бе информирал екипа си. Докато вървях през фоайето, за да отворя, чух в далечината още една сирена.

Надявах се, че ще успея да се овладея. Люк Къмингс, например, винаги можеше да ме разсмее. Нямаше значение колко щуро или сериозно е нещо, той винаги ме караше да се чувствам някак по-уверена и по-бодра.

— Ейми — каза той и съвсем спокойно застана до вратата, без да обръща внимание на доктор Уилкис и Йозеф, които вървяха след мен.

— Как си, Люк? — запитах колкото се може по-хладно.

— Ейми — повтори той. — Добре ли си?

— Да, добре съм — въпреки всичко се усмихнах. Носеше стария сив костюм, който ми беше толкова близък, колкото и топлината в очите му.