Дикси Браунинг
Любовни сънища (1)

Глава първа

Ани бе коленичила и подреждаше списанията в библиотеката, когато дочу шум от кола по настлания с чакъл път.

— Проклятие! Можеше да изчака докато свърша! — измърмори тя.

Купчината от стари списания се изсипа върху пода и тя отчаяно я набута в шкафа, като я затисна с два различни ботуша. Една паяжина се закачи на ръката й и тя погледна съчувствено разтревожения обитател:

— Отново нахлуват у нас, приятелю! Скрий се за около три месеца, след което отново ще можеш да пазиш къщата ми от хвърчащи насекоми. Но сега, само да си посмял да се доближиш до онази почистена спалня и си вън!

За разлика от квартирантите, изпращани от бюрото към университета, които тя приемаше за по няколко месеца, малките същества не я безпокояха. След като вече шест години бе живяла сама, Ани високо ценеше самотата си.

За съжаление убежището й беше с пробит покрив. Доходите й като илюстратор в издателство бяха достатъчни за собствената й издръжка и разнообразните й интереси. Те обаче не достигаха за ремонт на сто и единадесетгодишната къща, въпреки допълнителните средства, които Ани заработваше.

Шумът от колата затихна. Бе спряла пред къщата.

— Господи! — Ани блъсна вратата на шкафчето и огледа притеснено хола. Нямаше време да навлече нещо по-прилично, за да изглежда като дама и да направи добро впечатление. Тя отчаяно се нуждаеше от един душ! Само че трябваше да се държи на достатъчно разстояние от стареца и да се надява, че сетивата му са закърнели с възрастта.

Обикновено, контенето беше последната й грижа. Но периода на опознаване между хазайка и наемател все пак беше важен, още повече, че Ани гледаше да си спести от работата, ако си допаднат. Тя отдавна беше открила, че ако се прави на взискателна първите няколко дни, наемателите реагират по същия начин и вместо да чисти основно веднъж седмично, може да мине само със смяна на бельото и леко забърсване.

С течение на времето бе свикнала с къщата си. В дъждовни дни тя се опитваше да направи необходимото, за да не се наводни съвсем. През останалото време ходеше в гората, покрай реката, рисуваше скици, търсеше исторически руини и наблюдаваше птиците. Или пък оставаше в ателието, където изпипваше рисунките, преди да ги предаде в издателството.

Въпреки хладния октомврийски ден, входната врата беше открехната. Докато наблюдаваше какво става навън, Ани изтупа прахта от коленете и изчисти паяжината от ръцете си.

О, Господи! Ръцете й бяха мръсни, косата — като купа сено, а нямаше никакво време. Тя свали шала от главата си и среса с пръсти стърчащите кичури. Косата й бе светлокестенява, но след всичката прах и паяжини, вероятно изглеждаше сива. А той сигурно беше някакво придирчиво, старо чудовище. Самото му име звучеше досадно: Тайръс Клей!

Всичко, което знаеше за него бе, че се е пенсионирал наскоро и ще прекара три месеца в Университета „Дюк“ като консултант по нещо си в университетската лаборатория. Тя изобщо не можеше да си спомни в кой факултет, но името Тайръс Клей й напомняше за повехнал дребен човек, прекарал целия си живот над клеясали, прашни глинени плочки и крехки рула папирус.

Ани веднага бе решила, че този човек може да е само египтолог. Откакто бе започнала да чете окултни книги от библиотеката, наследена заедно с къщата, тя разчиташе повече на интуицията си и на провидението. Изведнъж й просветна: „Или пък тиранин? Тайръс-Тирас-Мирас-Мидас?“ Точно когато вратата на колата се отваряше, тя направи още един спонтанен опит за асоциация: „Тиран — Тиранозавър?“ Добре! И така, човекът беше един стар динозавър, но какъвто и да бе характерът му, той сигурно щеше да прекарва по-голямата част от времето си в университета. И докато си плаща наема и не изисква от нея нищо повече от всекидневното почистване и от време на време по някоя игра на домино, можеха да живеят в една къща. Тя си имаше установен начин на живот и не можеше да си позволи да се привърже към някакъв си старец, само защото живее под нейния покрив.

Притворената врата изкънтя от силата на настойчивите почуквания и Ани усети, че създадения от нея образ на Тайръс Клей се срутва. Опита се да го посрещне с усмивка.

— Господин Клей? — попита тя. — Господин Тайръс Клей? Старши? — добави тя за всеки случай.

— Тайръс Клей. Това ли е домът на Къзинс? Идете и ми намерете госпожа Къзинс, ако обичате!

Мъжът, чиито рамене запълваха цялата ширина на входната врата беше абсолютно различен от това, което очакваше.

„Да играем на домино ли?!“ — помисли тя. — „По-добре да си поиграя с някоя акула!“

— Трудно ли намерихте къщата? Бях предложила да начертая скица на пътя, но жената от канцеларията ми каза, че това ще накара хората да се откажат… Искам да кажа… Ако ще трябва да търсят пътя, ще се откажат да дойдат.

Гласът й затихна и тя усети как я залива вълна от неудобство. От приятния баритонов глас, с който Тайръс Клей отговори, че няма проблеми и дори е по-добре отколкото е очаквал, не можеше да се съди за нищо.

— Все пак тук е спокойно. И ако научите преките пътеки, не е чак толкова далеч от града…

„Няма да остане!“ — помисли тя. Разочарованието й нямаше нищо общо с парите, които й трябваха за ремонт на покрива.

— Освен това, за един може да значи „заточен“, за друг… Не искате ли да влезете и да разгледате, след като вече сте дошли?

Ани се гордееше със себе си и се смяташе за най-прагматичната жена. Но в този момент й се прииска да заплаче и то, само защото този странен човек стоеше на прага, и не се интересуваше нито от къщата, нито от местността.

„Сигурно е от влиянието на луната“ — помисли тя. Беше плакала за много глупости през живота си, но сега си измисли съвсем ново оправдание.

Атлетичният господин се отмести от вратата. Едва сега Ани можа да го погледне в лицето. Вместо лошотия, високомерие или разпуснатост, лицето на Тайръс Клей излъчваше откритост и имаше правилни, красиви черти.

— Аз съм Ани Лий Къзинс и това е моята къща — тя протегна ръка, но забеляза захабените си нокти и веднага я прибра.

— Знаете ли, съвсем не очаквах да изглеждате така.

Думите й бяха отминати с безразличие.

Е, да! Явно не беше типа хазяйка, която той си бе представял. Търпеше упреци за външния си вид. С годините за нея ставаше все по-безсмислено да си обръща внимание, но сега й се прииска да не е била толкова небрежна към себе си.

Тайръс леко скръцна зъби, едва сдържайки раздразнението си. По дяволите! Трябваше да поразпита! Бе си представял, че мястото е тихо и усамотено, но не беше помислил за другото… В нея наистина нямаше какво толкова да се гледа, макар че все пак беше жена. От друга страна, точно сега, последното, от което имаше нужда, бе някой, който да му напомня за истинското му състояние.

Ако не беше толкова изпаднал, щеше да се качи в колата, да подкара по крайбрежието и да забрави всичко. Трябва да е бил съвсем тъп, за да си мисли, че може да се пресели във вътрешността и да свикне с университетския живот.

Мълчанието се проточи и Ани побърза да го прекъсне.

— Предполагам, че сте очаквали нещо по-различно… — сви рамене тя, без да сваля очи от умореното му лице. — Къщата е построена към края на деветнадесети век. Според стандарта, тя не е толкова стара, но ако сте запален по история…

Думите й бяха посрещнати отново с мълчание и Ани сплете пръсти. Нима изглеждаше, че си пада по историята? Ани отново се почувства неудобно и трябваше да признае, че той по-скоро прилича на авантюрист. Изглеждаше като „съкровената мечта на всяка жена“ — силен, красив, мъжествен — дори и в момента, макар да бе изморен и без настроение.

— Мястото е декар и половина. Няма никой на километри, освен реката и гората — тя спря безпомощно поглед на гънките около устните му. — Естествено, господин Клей, ако мислите, че тук няма да се чувствате добре, аз не държа на договора. Съзнавам, че този тип място не е за всеки вкус.

— Вижте какво, госпожо Къзинс, подписах този договор в агенцията, но ако вие се отказвате, ще си намеря нещо друго. Мога да отида на хотел или в университетските общежития.

Тя усети, че той се опитва да се измъкне и гордостта й се пробуди. Щом трябваше да се развали договора, предпочиташе сама да го направи. Да върви по дяволите!

— Ако вие, господин Клей считате, че няма да ви е удобно тук, аз не бих желала да оставате — във всеки случай за нея щеше да е по-добре така. Тайръс Клей не беше от онзи тип мъже, които жените не забелязват, а точно в този период от живота си, тя не изпитваше желание за подобни вълнения.

Тай прекрачи в удобната, но запусната стая, с под от борови дъски, осветен от слабото есенно слънце.

— Не ми приписвайте думи, които не съм казал! Освен това, мисля да спазя договора си, госпожо Къзинс. Нямам настроение да си търся друга квартира и то по това време!

— Госпожица Къзинс — поправи го Ани, смутена от облекчението, с което въздъхна. — Щом считате, че можете и да останете, мисля, че ще е добре да ме наричате просто Ани.

— Току-що ви казах, че ще остана, госпожице Къзинс! И за да бъдем наясно, ще ви кажа, че изискванията ми са съвсем малко. През краткото време, когато ще съм тук, бих желал да е тихо, никой да не ми досажда и да имам привилегията да съм неучтив, когато нямам настроение! — очите му излъчваха топлината на айсберг. — Казвам ви това, за да не си помислите тъкмо обратното! Не съм и добър! Бих ви препоръчал да не ми обръщате внимание и да си гледате работата, все едно, че ме няма! Май споменахте нещо за отделно външно стълбище, така че да мога да влизам и излизам, без да минавам през вашите „покои“?

Докато Ани се опитваше да осъзнае думите му, изречени доста безстрастно, чертите на лицето й се сковаха. Бе се скрила отново в черупката си.

— Изглежда и двамата искаме едно и също нещо, господин Клей. Уверявам ви, че да правя компания някому е последното, което бих пожелала. Ако вече сме се разбрали, можете да се погрижите за багажа си. Елате, ще ви покажа стаята.

Не бе позволила грубостта му да я засегне. Той едва ли си представяше, че собственото й усамотение означава толкова много за нея, колкото и за него.

— Можете да използвате кухнята. Банята на горния етаж е изцяло на ваше разположение. Другата стая ползвам за ателие, но ако ви дразни шума от рисуването с молив, ще уредя нещо!

— Първо да разгледам! После ще си донеса багажа.

С мрачен вид Тайръс я последва по тясната и стръмна стълба. Ако беше му предложила да разгледа къщата и после да си внесе багажа, сигурно щеше да направи обратното!

С намръщен поглед, той огледа стройната й фигура, облечена в прилепнал панталон, докато се изкачваха нагоре. По дяволите! Опитваше се да си докаже нещо, но стигна върха на абсурда! По-рано, присъствието му се усещаше веднага, щом попаднеше в близост до коя да е жена. Тази беше доста невзрачна — с лице на гладуващо дете — само очи и скули и без добри навици.

Все пак, беше по-добре, отколкото да живее в апартамент в града. Или още по-лошо — в общежитие, където веднага би станал обект на глутница студентки, обути в джинси. Беше си представял тихо и изолирано убежище и тук като че ли го бе намерил. При положение, че оздравяването му зависеше от гимнастика, диета и почивка, това бе идеалното място.

 

 

През седмицата Ани беше в добро настроение. Ставаше в шест и закусваше с овесени ядки и пшеничени кълнове, с нарязана ябълка или пък със студена пица и шоколадов сладолед.

Всеки ден, преди да се качи в ателието си, където работеше до следобед, тя изчакваше Тайръс да замине с колата си към Дърхейм. След това, въоръжена с фотоапарат, скицник, бинокъл и металотърсач се отправяше към гората, за да работи и да се забавлява дотогава, докато гладът не я върне вкъщи.

Когато се връщаше, колата на наемателя й вече стоеше паркирана под почервенелия от есента дъб. Тя въобще не го виждаше, нито го чуваше. С каквото и да се занимаваше господина, цареше пълна тишина. Все едно, че си беше сама вкъщи. Той не я безпокоеше. Първата й реакция спрямо Тайръс бе определено необичайна. Тя я отдаде на периодичния хормонален дисбаланс или на фазата на луната — тоест на нещо, което можеше да обясни по най-невинен начин усещането й. Но не беше такъв тип човек, че да се поддава на подобни неща.

Ани обичаше самотния си начин на живот. От време на време отиваше до Шарлота и прекарваше уикенда със Сюзън Маклейн — нейната приятелка и главна редакторка на „Пърсимън Прес“. Понякога даже ходеше на срещи. Родителите й я посещаваха през отпуските, но Ани се считаше за самотница по призвание. Беше си уредила живота така, че да си го харесва — първо с Ханибъл, а после, когато той почина — сама. Това й стигаше.

Обикновено, тя работеше в ателието си по две-три нощи седмично, но сега, присъствието на Тайръс в съседната стая й пречеше да се съсредоточи и тя се отказа. Странно влияние й оказваше той. За Ани отдавна бе отминало времето, когато обръщаше внимание на мъжете. Последните й наематели бяха жени. Те бяха доста по-придирчиви от мъжете и поддържаха собствените си стаи в идеален ред, но бяха отвратени, намирайки замразени мишки да се размразяват на слънце върху перваза на прозореца. Обясненията й за малките бухалчета и това, че им ги показа, не помогнаха. Наистина малките не бяха привлекателна гледка. Особено лакомите им малки клюнчета, целите изпоцапани със сив крем. Но те бяха пиленца! Тя мислеше, че майчиния инстинкт у всяка жена можеше да понесе и малко гадост.

Добре поне, че с Тайръс не беше необходимо да се съобразява и нямаше нужда да спазва дневния му режим, нито да му оказва гостоприемство. През този сезон, всички птици, които би подслонила, щяха да бъдат ранени възрастни и тя щеше веднага да ги настани в клетките. Ако се сетеше да размразява мишките в собствената си стая, вместо да провесва найлоновото пликче на перваза, нямаше да има проблеми.

За да не го дразни, Ани работеше в ателието си сутрин, след като Тайръс заминеше за Дърхейм. През нощта тя продължаваше да чете методично книгите от библиотеката, която бе наследила. До някои от тях само се докосваше. Други изчиташе на един дъх, а написаните на латински подреждаше на горните рафтове. Починалият й чичо Ханибъл бе изненадващо пристрастен към теологическата литература.

Тя не можеше да се концентрира. През цялата седмица усещаше присъствието на Тайръс Клей. Докато той беше в стаята, Ани стоеше долу, използвайки времето за четене и малки корекции върху рисунките. От време на време поглеждаше нагоре и се ослушваше. Бе толкова тих! Предполагаше, че чете, дори повече от нея, или пък си лягаше веднага, щом се върне.

Е, поне беше чистник. Идеално оправеното легло, прибраните книги и малкото вещи, които бе зърнала, бяха така подредени, че тя се засрами от собственото си домакинство.

След края на втората седмица, Ани се поздрави. Все пак, без да достигат до сблъсък, те бяха разменили по пет поздрава сутрин и по три — следобед. Плюс, добави тя с присъщата си откровеност, основен оглед на съответната конструкция.

За съжаление, това, което тя бе видяла само засили първоначалното впечатление: насреща си имаше парче първа категория. Бе висок над метър и осемдесет и бе в отлично физическо състояние, въпреки напрежението, демонстрирано с постоянна намусеност и оскъдни реплики, които процеждаше по начин, граничещ с грубост. Лицето му бе мургаво, а фигурата в никакъв случай не отговаряше на заседналия му живот. Бе го оприличила на стоманено острие, скрито в кожен калъф.

Под добре очертаните вежди, очите му бяха с цвят на кремък, по-скоро сини, отколкото сиви… Косата му — толкова черна, че отразяваше светлината, макар и прошарена с бели нишки. Тя се хвана, че си мисли, дали тези добре очертани устни, изглеждащи толкова твърди, биха могли да изразят нещо друго, освен нетърпение. Всъщност, се упрекна, че мисли доста за устните му. Не, че и той не бе я разгледал внимателно. На Ани й бе приятно да си спомни, че цяла сутрин, докато скицираше скалите и растенията, надвиснали по брега на река Ено, не я напускаше усещането за тези очи с цвят на кремък, които се разхождаха по тялото й, следейки я през кухненския прозорец. Както винаги, тя не бе гримирана, нито пък облеклото й можеше да се нарече очарователно. Носеше вехти кадифени джинси и ръчно изплетен, памучен пуловер. Това обаче не бе преграда за Тайръс да я прецени. Какво ли си мислеше за нея? Всъщност, защо ли въобще я занимаваха подобни глупости? Толкова отдавна вече не я интересуваше какво мислят за нея мъжете! За да може да се справи с живота, Ани се бе научила да поставя самооценката си над мнението на другите. Спомни си думите, които бе чула от баща си на петнадесетия си рожден ден и неусетно сви устни.

„Клеър, това дете ме отчайва! Тя е винаги толкова намусена! И ти ли си била същата на петнадесет? Или това е период, през който минават момичетата? Ако горкото дете не беше взело скулите на майка ми и ината на баща ти, бих се заклел, че не е наше!“ — и той безпомощно бе разперил фините си, добре поддържани ръце. Ани бе чула всичко през открехнатата врата. Тогава се почувства най-нещастното момиче на света, въпреки скъпата си рокля, която й стоеше зле.

„Дори не мога да я облека както трябва! Тя е…“

„Ивън, моля те по-тихо! Анабел е приятно дете. Очите й са толкова красиви, а след десетина години скулите й няма да изглеждат така големи“, Клеър говореше по-тихо, така че Ани трябваше да се напрегне, за да чуе нещо.

„Мисля, че мога да я взема със себе си във Финикс през януари, но какво ще я правя после? След курорта смятам да отида с Мини до Палм Спрингс и всъщност, не бих могла… — изщракването на запалка заглуши думите й, но Ани не искаше да слуша повече. — Между другото, ако успееш да убедиш Зивия да не прави понички повече от веднъж месечно, горкото дете може и да свали пухкавата си бебешка фигура.“

Ивън Къзинс беше с матова кожа и тясно, умно лице. Бе дизайнер на дамско облекло и притежаваше малка верига от бутици в курортните градчета. Когато бе дошъл от Ню Джърси в Северна Каролина, за да учи текстилно инженерство, той се казваше Иван Кошиенски. На втората година бе срещнал Клеър Льо Монтрьоз и двамата се бяха влюбили от пръв поглед. Клеър бе имала изключителния шанс да се измъкне от монотонното си съществуване в обкръжението на прекалена фамилна гордост и малко пари. Скоро, след като му бе разрешено да смени името си на Ивън Къзинс, те се ожениха. Бе готов да вземе фамилията на Клеър, ако баща й не бе се противопоставил.

Ани обичаше родителите си посвоему, въпреки че понякога й се струваше, че живеят в някакъв измислен свят. Но това, че тя бе единственото дете в сложния им свят на възрастни, я правеше нещастна.

След дълги години на постоянни премествания от Бар Харбър в Хилтън Хед и Палм Спринг, в зависимост от сезона, след пансионите и летните лагери, тя най-накрая се разбунтува. Записа се в Университета на Северна Каролина и се потопи в науките. През първото лято замина за Ню Джърси в стария дом на баща си, за да потърси роднини. Намери само един далечен братовчед, с който не се харесаха от пръв поглед.

От роднините на майка си попадна на стария чичо — Ханибъл Льо Монтрьоз. Подготвена пак за резервирано посрещане, тя, без да усети, потъна в неговия интересен свят.

Постепенно, Ани откриваше у себе си предпочитания, коренно различни от тези на родителите й. Собствената й индивидуалност бе белязана с артистичност и интелект.

Прекарването на всяка ваканция с Ханибъл в старата къща ускори самоопределянето й като личност. След дипломирането си, Ани се премести там. През няколкото години, прекарани заедно, преди той да умре, тя осъзна непреходната стойност на общуването с този приятен и ексцентричен старец, който четеше книги на латински за удоволствие и отглеждаше пчели, за да се издържа. Едновременно с това, тя откри в червената почва на Северна Каролина нещо, което не бе намерила в най-екзотичните скъпите курорти — смисъла на съществуването.

Сега, наблюдавайки тъмните буреносни облаци, Ани започна да прибира нещата си. Дали се бе сетила да изпразни кофите от тавана след последния порой? Напоследък нейната работоспособност бе леко разстроена.

Един червеноопашат ястреб прелетя и Ани се загледа в него. Симпатиите й бяха раздвоени между грациозния нападател и малката му, непредпазлива жертва. Като пълномощник на Държавната комисия за диви животни, тя лекуваше хищниците и затова бе свикнала да обича и тях.

А това, помисли си тя тъжно, докато прибираше моливите и покриваше с найлон детектора, бе още едно от нещата, които родителите й не можаха да разберат. Папагали или други малки птички — да, но бухали! — отвратителни малки същества, които поглъщат гадни неща в кухнята й!

„Скъпа, ако не беше толкова… земна…“ — припомни си безнадеждния тон на баща си и се усмихна.

Преди няколко месеца, все още пълен с надежди, той се бе отбил, пътувайки за Ню Йорк, като доведе и неженения управител на един от бутиците си. Ивън се бе опитвал да се обади по телефона, но той бе изключен, за да не я безпокоят. Наели кола, те я изненадаха, небрежно облечена, както обикновено, докато разпределяше с капкомер високопротеиновата смес за питомците си. Нямаше начин да спре, поне докато лакомите малки стомахчета не се напълнят. Те пък не се намесиха да й помогнат и слава Богу! Искаше пиленцата да не бъдат опитомявани, тъй като по-нататъшното им оцеляване зависеше от страха им от хората.

Приключи работата си под погледа на Ивън, който преценяваше домакинските й умения. Предложи да й наеме прислужница, но тя отказа. Отдавна си бе поставил и задачата да й намери съпруг, който да я измъкне от всичко това.

Тя чу неодобрителното мърморене от хола — баща й бе забелязал купчините книги по пода, нахвърляните обувки под масичката и билките, разпилени по килима.

Горкият Ивън! Той така и не можеше да разбере нейния начин на живот и вкусовете й. Считаше, че не е с всичкия си, щом се е скрила в дън горите. Когато тя реши да учи рисуване, той беше доволен, но изпадна в гняв, когато му отказа да работи с него. Правеше всичко възможно, за да я привлече отново към цивилизацията, използвайки като стръв най-младия от взискателно подбраните си служители.

Заръмя и Ани се затича… Беше я нарекъл „земна“. Това не е толкова зле. Бяха я наричали и по-лошо: инат, превзета, мързелива, с нереални представи, ексцентричка… „Земна“ беше дори добре, щом се отнася за някой, който не очаква невъзможни и нереални неща. А Ани бе точно такава.

Дъждът се засили. Тя наведе глава и се затича по-бързо, усещайки плющенето на мокрото трико по кожата си. Беше забравила да си вземе яке.

Дали спомена на Тайръс, че в стаята му тече? Вероятно не! Пък и какво би могъл да направи той? Да се премести? Тя почти желаеше това! Напоследък й беше доста трудно да се отпусне при мисълта, че той е там, горе.