Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (33)

33

Има два вида болка. Едната е бавна, пулсираща, съсипваща. Другата е като огън, който избухва някъде от подсъзнанието.

Пробудих се и почувствах и двата вида. Трябваше да повърна и отново щях да изгубя съзнание.

Опитах се да разбера защо още не съм мъртва.

Когато болката за малко отслабна, се опитах да се надигна и да се подпра на стената. Ако сложех лявата ръка на гърдите си и я придържах с другата, можех да издържам болката.

Седях така дълго време. Постепенно осъзнах, че помещението й сградата са по-тихи и от нощта. Чувах единствено собственото си неравно дишане и чешмата, която капеше над мене. След малко се запитах къде ли са Рут и Лий, но бях твърде изморена, за да мисля за това.

Тогава видях Рут да лежи на пода. Не се помръдваше, клещите лежаха до нея. Мина дълго време, докато проумея, че тъмното петно в косите й беше кръв.

След цяла вечност размисъл изпълзях предпазливо към нея, без да движа ръката си. Видях, че гърдите й леко се повдигаха, но един поглед към раната на главата ме убеди, че нещата са сериозни.

Трябваше ми телефон, но знаех, че единственият достъпен е долу, в една незаключена стая. Чудех се дали да повикам Лий, но само мисълта да си поема дълбоко дъх ме плашеше до смърт.

Счупената ключица сигурно бе пробила дроба. Сълзи от болка рукнаха от очите ми.

Седях до Рут, слушах нейното неравномерно и остро дишане и забелязах, че моето бе почти същото. След като подредих мислите си, осъзнах, че Лий единствена би могла да удари майка си и по този начин ми бе спасила живота.

Трябваше да се опитам да стана. Хванах се за единия крак на масата. Когато светът престана да се върти, предпазливо пристъпих към вратата. След цяла вечност изпотена стигнах до телефона. Но не можех едновременно да държа и ръката си, и слушалката.

Бутнах с глава телефона на земята и се свих с ръка в скута до него.

За съжаление той не беше свързан с градската централа. Избрах нулата. Една телефонистка ме попита от кой град се обаждам.

— Чуйте, госпожице, скоро няма да мога да бъда в никакъв град, ако не ми осигурите помощ — гласът ми звучеше така отчаяно, че тя ми повярва. — Намирам се в северното крило на Медицинския факултет. Тук има двама, а може би трима тежко ранени. Нуждая се от помощ. Предайте веднага тази информация на лейтенант Къмингс от отдела по убийствата. Разбрахте ли?

— Останете на телефона — каза живо тя.

Ако можех да остана на телефона, нямаше да се нуждая от помощта й. Пуснах слушалката, защото болките се усилиха.

Звезди танцуваха пред очите ми, всяко вдишване ми причиняваше болка. Студена пот ме обливаше отвсякъде. През трептящите светлинки видях, че на вратата се появи една фигура.

— Мамо — прошепна Лий.

— Всичко е наред, Лий — отговорих аз.

— Сънувах лош сън, мамо.

— Знам, но сега всичко е наред.

Тя влезе в стаята и седна на пода, а аз се примъкнах към нея.

— Всичко е наред, бейби Лий? — повтарях аз, защото нищо друго не ми идваше на ум.

Настани се удобно до мен и сложи глава на скута ми, тъй, сякаш знаеше, че бях ранена и че не бих могла да понеса никакви резки движения.

Отместих косите от лицето й и почувствах сълзи върху дланта си.

— Не плачи. Всичко свърши вече.

— Ще ми изпееш ли една приспивна песничка? — прошепна тя. И тъй, аз седях с едно счупено рамо и с едно счупено дете и пеех със свистящ дъх люлчина песен за тихи нощи, нежни рози и ангели.

В далечината зави полицейска сирена — най-приятният звук, който съм чувала някога.