Шерил Удс
Земя за двама (1)

Пролог

Ноември, 1986

От върха на хълма Лара плъзна поглед по скучния зимен пейзаж. Чепатите дъбове стояха вкочанени, но горди под оловното небе. Докъдето стига погледът се простираха равни, покрити със сняг поля. На друг тази пустош би навяла неутешима самота. За Лара обаче гледката беше красива, привлекателна и безспорно — полезна. Даваше надежда и вливаше сили в изтерзаната й душа.

Отново я връхлетя тъга, която винаги се появяваше заедно с мимолетните радостни мигове. През тялото й премина тръпка. Дължеше се колкото на ледения вятър, толкова и на спомените. Гледаше тази сурова земя, която двадесет и шест години беше неин дом, и ридаеше.

Тази земя уби баща й. Изискваше твърде много и се оказа непосилна за болното му сърце. Същото стана и с майка й. Тежкият къртовски труд постепенно изсмука силите й. Не можа да се пребори с пневмонията и смъртта я отнесе…

Като малка Лара мразеше фермата. Ненавиждаше убийствения труд и жестокия вятър, самотата и най-вече — горчивите победи, които семейството й удържаше. Само ирония на съдбата я върна тук, едно обещание, дадено от отчаяние — последната сделка с Господ, не чул молбата за живота на майка й.

— Моля те, Лара, запази семейството! Запази фермата. Тя е твоето наследство. Същото би искал и баща ти! — молеше умиращата й майка.

— Ти си тази, която ще запази семейството, мамо. Ти ще го направиш — беше отговорила тогава.

Трескавите очи на майка и горяха. Дълбаеха душата.

— Обещай ми, Лара!

Накрая, сломена от кротките молби, тя обеща. След това с ням ужас гледаше как майка й тихо угасва.

Четири години правеше всичко, което бе по силите й, да спази дадения обет. Напусна колежа. Отгледа братята си. От мършави и несръчни момчета ги превърна в силни млади мъже, способни да започнат свой живот. Бе работила с тях на полето пролет и лято, от зори до здрач. Наемаше работници, когато можеше да си го позволи, а после откарваше реколтата на пазара в Толедо. Ръцете й, които искаше да бъдат нежни, изцеляващи ръце на лекар, станаха груби и грапави. Единствената надежда сега бяха братята й. Томи и Грег трябваше да използват възможностите, които тя изгуби.

— Сторих го, мамо! Ние успяхме!

Вятърът отнесе думите й, пълни с гордост и горчивина. Макар и не по неин избор, направеното си струваше усилията. Въпреки всичко, стопанството оцеля. Банката беше снизходителна и даваше отсрочка на заемите. Баща й ги бе направил преди време, за да преживеят. Инак дълговете щяха да погълнат и последните й надежди.

Минала през тази борба, тя оцени какво е означавала фермата за баща й. Най-после разбра защо се беше борил толкова упорито да я запази. А купувачи имаше. Тя заобича ежедневните предизвикателства на фермата, нейните уморителни изисквания, но и спокойствието на установения ред. Започна да уважава могъщите превратности на природата, които за миг можеха да унищожат всичко, постигано с месеци. Въпреки негодуванието и съжалението си за несбъднатите мечти, случи се нещо невероятно — фермата постепенно и неизбежно завладя сърцето й.

Лара се обърна и бавно се върна в къщата. Стопли ръце пред огнището и започна да събира багажа за пътуването си до града. От това пътуване зависеше дали фермата ще остане нейна след всичко, което беше понесла, за да я запази.

 

 

В банката Лара дълбоко си пое дъх и влезе в сплашващо респектиращия, облицован с махагон кабинет на господин Хогън. През последните четири години веднъж годишно правеше подобни посещения, но от това нещата не ставаха по-лесни. Въпреки че директорът на банката беше внимателен, любезността му пареше като сол в раната. Гордостта на семейство Денвърс, наследена от баща й, се бунтуваше всеки път, когато бе принудена да иска нова отсрочка на заемите. И сега нямаше да е различно.

Прекрачвайки прага, безпокойството й изчезна, но на часа беше заменено от нещо съвсем различно. Погледа й привлече седящият срещу директора на банката мъж с впечатляващ външен вид. Кестенявата, гъста и къдрава коса докосваше яката на бежовата му риза и изглеждаше някак много позната. Сърцето й, което досега биеше трепетно, изведнъж лудо заудря. Позна го. При влизането й той бавно се изправи и се обърна. В този миг тя трябваше да се пребори със страшната паника, която я обзе.

Стивън Дрейк!

За последен път го видя преди около осем години. За нейно крайно огорчение, той все още притежаваше силата да обърква чувствата й. Въпреки че сега носеше скъп, добре ушит и идеално прилягащ на силните му рамене костюм, изглеждаше същия суров мъж, какъвто го помнеше в широките му дрехи от груб памучен плат. Ръката, която й подаде, беше мазолеста и твърда като нейната. Стори й се някак по-нежна от преди, като че ли се беше научил да сдържа силата си.

— Лара! — В гласа му звучаха суровите и силни чувства на цял един живот — болка, настоятелна молба, копнеж, всичко бе в тази единствена дума. Очите му, сини като небето, милваха нейните. Бяха като топъл летен полъх, но тя потрепери като горе на хълма.

Преди години Стивън Дрейк й отне невинния свят на осемнадесетгодишно момиче и го обърка напълно. Показа й несравнимата красота на любовта, а след това разруши всичко с един урок по измяна. Възможно ли е да го направи пак? Нещо й подсказваше, че дружеската усмивка и топлината в очите му крият смразяваща цел. За директора на банката не бе трудно да се убеди, че това не е среща между непознати.

— Седни, Лара. Надявам се, нямаш нищо против присъствието на господин Дрейк.

От твърдия му тон разбра, че това не е въпрос. Беше поканил Стивън и от нея се искаше мълчаливо да приеме присъствието му. Той сложи ръце на бюрото и ги загледа втренчено. Това продължи цяла вечност. Лара познаваше Ричард Хогън отдавна, още от времето, когато започна да идва в банката с баща си. Хогън бе достолепен и мрачен, но винаги любезен. Още тогава, едва петгодишна, беше почувствала властта му, която упражняваше сдържано и със самообладание. За първи път през всички тези години забелязваше у него признаци на нервност. Това я уплаши.

— Лара, скъпа моя — започна той най-после. — Срокът за погасяване на заема ти е днес. В състояние ли си да го направиш?

Стивън я наблюдаваше внимателно. Погледът му я объркваше и смущаваше повече, отколкото искаше да си признае. Тя преглътна напрегнато и предизвикателно изправи гръб, без да му обръща внимание.

— Мога да погася значителна част от него, господин Хогън — подаде му чек за доста голяма сума, по-голяма отколкото бе плащала досега.

Той го погледна бегло.

— А останалото?

Тя се напрегна. Беше сигурна, че ще е впечатлен от сумата. Вбесяваше я необходимостта да показва смиреност и това, че Стивън е свидетел. Въпреки всичко се чу да умолява за още търпение.

— Моля ви, сигурна съм, че ако ми дадете няколко седмици, ще набавя парите. Намерих си работа за през зимата, а и братята ми работят, докато са в колежа. Томи ще се дипломира в края на семестъра и ще се хване на целодневна работа. Освен това, ще помага и във фермата. Грег вече продава картините си и праща пари в къщи.

— Изкуството не е стабилен източник на доходи — отбеляза господин Хогън. — Томи има свое семейство, за което трябва да се грижи. А и аз мислех, че той следва търговия, а не агрономство.

— Да, така е, но той и Мегън се съгласиха да останат във фермата, докато закрепим положението. Има достатъчно място за тях и бебето. Ние можем да го направим, господин Хогън! Тази година за последен път се налага да моля за отсрочка. При добра реколта, догодина окончателно ще се оправим.

Двамата мъже се спогледаха.

— Мисля, че мога да предложа решение — обади се Стивън.

Лара усети как сърцето й отново се разтуптя, а ръцете й неволно се свиха в юмруци. Гледайки господин Хогън и не позволявайки на очите си нито за миг да се стрелнат към седящия до нея мъж, тя зададе въпроса, който я занимаваше най-много, откакто беше влязла:

— Той защо е тук?

Господин Хогън не усети скритото напрежение във въпроса и го изтълкува неправилно.

— Господин Дрейк би желал да ти помогне, Лара. Ние вече обсъдихме някои неща. Позволи му да ти обясни.

— Нещата засягат вас и мен, господин Хогън! Въпросът касае банката. Нямаме нужда от външни лица за уреждането му.

— Не, скъпа моя, мисля, че имаме.

Лара едвам издържаше съжалителния поглед на Хогън, но иначе трябваше да погледне Стивън. А не беше сигурна, че това ще е по силите и.

— Искам да купя част от земята ти — каза Стивън.

Предложението увисна във въздуха — изкушение и проклятие!

— Не! — отговорът беше рязък и непреклонен.

— Но защо, Лара? Това твоята упорита гордост ли е?

Най-сетне тя го погледна. Очите й искряха от едва сдържан гняв.

— Как смееш да ми задаваш този въпрос, след като точно ти направи всичко, за да смажеш гордостта ми? — избухна тя. — Това е земята на баща ми. Била е и на неговия баща. Преди осем години той отхвърли предложението ти. Нямам намерение да престъпвам волята му. Не е само гордост. Това е вярност. Нещо, за което ти нямаш представа!

Той издържа яростния й поглед и в очите му тя зърна нещо, което я смути. Нежност. Или съчувствие?

— Изслушай ме, Лара. Моля те! — каза той просто, без да отрече обвиненията.

Не можеше да го слуша. Присъствието му объркваше мислите й. Думите му не можеха да бъдат друго, освен лъжа. Беше се наслушала на лъжите на Стивън Дрейк!

— Казах — НЕ! С нищо не можеш да промениш решението ми. Не беше ли достатъчно, че се опита чрез мен да се добереш до земята на баща ми? За това ли се върна? Да ме стъпчеш? Това ли си чакал през цялото време? Да ни ограбиш, както направи с други! — гледаше го свирепо. — По-скоро ще обявя неплатежоспособност, отколкото да ти продам и един сантиметър от земята на Денвърсови!

Челюстта му леко затрепери, но гласът му беше тих, спокоен и разумен. Дяволски разумен!

— Тогава ще загубиш цялото стопанство. С моя помощ би могла да си запазиш част от него. Ще можеш отново да учиш, Лара. Всичко, за което мечтаеше, все още може да се сбъдне. Нима искаш завинаги да се обречеш на фермата?

— Фермата е моя живот. Онова бяха глупави детински мечти.

— Не толкова глупави — промълви той, навявайки й спомена за безвъзвратно загубеното.

Стивън Дрейк винаги беше разбирал мечтите й. Окуражаваше ги. Или поне тя си мислеше така. Но през осемте дълги години имаше време да прецени подбудите му. Когато се стопи омаята на сляпото й увлечение. Мечтите и вярата се превърнаха в пепел за една нощ, когато той мълчаливо я напусна. Без никакво обяснение.

— Послушай го, Лара — намеси се господин Хогън. — Това е разумно решение за всички ни.

Не бе в състояние да спре потока от думи и слушаше с натежало сърце. Предложението на Стивън наистина беше разумно — парите, които той щеше да плати за четиристотинте декара гора край потока, щяха да покрият дълговете на семейството и да закрепят фермата за няколко години. И освен това, отбелязваше той, не се отнемало от земята на стопанството…

Не, помисли си Лара, отнема се. Най-живописната част от имота, единственото убежище, където намираше спокойствие и утеха след дългите летни дни на непосилна работа. Той искаше само този участък, местата на тяхната любов, където се бяха любили под среднощното небе. Нещо, което за него очевидно беше без значение. Но не и за нея. То промени живота й!

— Какво ще правиш със земята? — в гласа й звучеше трупаното с години презрение. — Ще строиш ли?

— Само моя собствена къща.

— Засега.

— Завинаги.

Накрая сделката беше сключена. Нямаше избор. Господин Хогън й даде да разбере, че друг изход няма. Твърде много дребни стопанства се бяха разорили и банката бе принудена да ги лиши от правоползване.

— Не я губиш цялата, Лара. Сега имаш възможност да я спасиш.

 

 

Стивън удържа думата си. Върху участъка си построи само свой дом — къща от дърво и камък върху склона на кадифено зелената морава, заобиколена от извисяващи се дървета. Стилно издържана, вписваща се в пейзажа, направена с усет и любов към земята. Лара крадешком наблюдаваше раждането на къщата. Завладя я странно чувство на любопитство и нетърпение. Това беше къщата, която те преди осем години рисуваха във въображението си, седнали край потока и мечтаещи за бъдещето. Представяха си всяка стая, дори мебелите и най-вече смеха и щастието, които щяха да я изпълват. Вълшебен блян, изтъкан от нишките на магията, наречена любов!

Действителността се оказа различна. Злобно се подигра с напразните й усилия да съхрани непокътнат бащиния имот. Още по-лошо, ежедневно и мъчително й напомняше за миналото, което би трябвало да забрави. Болката, чието въплъщение беше тази къща, би сломила всяка друга жена. Но не и Лара Денвърс. Тя й даваше сили да се бори!