Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (26)

26

— Вчера вечерта говорих с твоя доктор Уилкис — Люк се опита да насочи разговора в друга посока.

— Така ли? — чувствах, че това вече не ме интересува. — Доста странен е, нали? Имал ли е нещо с Елен?

— Какво имаш пред вид? — запита той в тъмнината на колата. — Нещо като това между нас двамата или като между хора, които са замесени в някакъв инцидент с автомобили?

— Идиот — засмях се аз. — Та то е едно и също.

— Права си — съгласи се той и стисна ръката ми. — И в двата случая се стига до умствени увреждания. Но изглежда, че Елен и доктор Уилкис са имали дълга и трайна връзка. Разказа ми доста неохотно тези неща, но го уверих, че премълчаването ще го направи много по-подозрителен, отколкото истината.

— Значи всички приказки за Елен и за Пит са били чиста измислица?

— Ако съдя по думите на Уилкис, не. Нашата малка Елен се е справяла и с двамата. Уилкис е знаел за Пит Маркхам, но е абсолютно сигурен, че Маркхам не е знаел за него.

— Но може току-що да го е научил, нали?

— Възможно е — потвърди Люк. — Едва ли има мъж, който да се почувства добре в такава ситуация, а особено този Маркхам.

— Що за човек е била тя, Люк? — запитах изтръпнала.

— Може би трябва да попиташ твоя приятел, психиатъра. Но едно е сигурно — била е студен човек. Помисли си само за историята с отвличането, която е измислила.

— Да, това също — пред очите ми изникна една съвсем нова Елен Хауърд. — Но защо, Люк? Какъв смисъл би имало?

— Не мога да ти отговоря. Доктор Уилкис ме убеждава надълго и нашироко, че тя е била причината за връзката им. Той просто се възползвал от възможността.

— Ти би ли се впуснал в нещо подобно?

— Не, по дяволите — прегърна ме той. — Харесвам връзките, наситени с чувства.

— Аз също — мушнах ръка под сакото му. — Какво ще правиш сега? Как ще разбереш дали Пит е узнал тайната й?

— Вероятно ще го попитам направо и ще наблюдавам реакцията му. Но тази вечер, като гост на тържеството, просто ще си отварям очите — той паркира колата недалеч от къщата на Маркхам.

По продължение на цялата улица бяха паркирани автомобили. Доста хора се бяха запътили към дома на Пит. Както винаги при подобни случаи се плашех от мисълта, че трябва да срещна толкова непознати. Не се отделях от Люк и реших нито за миг да не го изпускам от очи.

Когато стъпихме на верандата, се зарадвах да видя Стив и Бети Хендрикс, заедно с Рой Елисън и една от стажантките, която също познавах. Пит и Рут посрещаха гостите на вратата.

— Ейми, изглеждате чудесно, както винаги! — Пит ме прегърна и с усилие потиснах неприятното усещане. — Рут много се радва, че успяхте да дойдете.

Потупа ме по гърба, притисна ме още веднаж и същевременно се обърна към следващия гост, който случайно бе Люк. Това видимо го обърка.

— О, лейтенант — Пит смутено се изчерви. — Аз… тази вечер имаме гости. Не може ли да го отложим за някой друг път?

— Пит, това е Люк Къмингс, мой приятел — казах бързо. — Тази вечер той не идва служебно, а просто ме придружава.

— Надявам се, че нямате нищо против, доктор Маркхам — рече учтиво Люк и му подаде ръка. — Ейми и аз се познаваме доста отдавна и използвахме случая да се поразтоварим малко.

— Разбира се — Пит бързо бе възвърнал самообладанието си. — Много мило, че сте дошъл. Чувствайте се като у дома си и се забавлявайте.

Рут ме погледна студено, усмихна се бегло на Люк, но ни поздрави колкото можеше по-любезно.

— Мога да се обзаложа, че това е първият и последен път, когато съм поканена тук — прошепнах на Люк.

— Безпокоиш ли се?

— Не. Харесвам твоето зашеметяващо въздействие върху хората. Струваше си да го видя, дори и с цената на това, отсега нататък да живея самотно и изолирано.

— Чудесно. Тогава ще съм напълно спокоен — върна ми закачката той. — Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Да, водка с портокалов сок или някой хубав коктейл.

Той си проби път през тълпата, събрала се до импровизирания бар на другия край на залата. Тръгнах бавно след него, защото си бях обещала нито за миг да не се лишавам от неговата обещаваща сигурност близост.

Неочаквано усетих нечия ръка на рамото си и когато се обърнах, видях Адам Уилкис, който ме наблюдаваше над очилата си.

— Госпожо Боланд? Ейми, ако не се лъжа? — рече той някак неясно. Олюляваше се, а чашата в ръката му опасно се наклони. — Не пиете ли?

— Току-що пристигнахме, доктор Уилкис — застанах малко по настрани от чашата му. — Как сте?

— Добре, добре — главата му се клатушкаше. — Бихте ли имала желание да потанцувате? — запита той подчертано любезно.

— Не сега, благодаря. Нека музиката да започне — искаше ми се Люк вече да се е върнал.

— Добра идея — съгласи се Адам Уилкис, изпълнен с достойнство. — Много добра идея. Нали няма да забравите?

— В никакъв случай.

— Заповядай, Ейми — каза Люк зад мен. Подаде ми чашата. — Добър вечер, доктор Уилкис.

— Какво? О, добър вечер, лейтенант — доктор Уилкис се изпъна с видимо усилие. Объркано местеше поглед от мен към Люк.

— Уважаема госпожо — прошепна той, извърнат към мен. — Знаете ли кой е този човек?

— Да — прошепнах аз. — Това е моят приятел.

— Вашият приятел? — втренчи се невярващо в Люк, сякаш виждаше призрак.

Извърна се и се отдалечи с патетичното достойнство на пиян, който на всяка цена се опитва да изглежда трезвен.

— Непрекъснато си създаваш приятели, Люк — подхвърлих аз.

— Винаги така ми се случва.

— Здравейте, вие двамата — Стив Хендрикс се приближи с една препълнена чиния. — Вземете си нещо за ядене и елате при нас в другия край на залата.

— Добра идея — отбеляза Люк.

От бюфета си взехме месо от печена пуйка, шунка, раци и препечен хляб.

В ъгъла на големия салон открихме Стив и Бети, заобиколени от няколко лекари и стажанти.

Люк ми придърпа една табуретка, а той седна на пода и се облегна на коленете ми. Мразя да ям така, но не ми оставаше нищо друго.

Стив ни представи и увери Люк, че веднага ще започнат да говорят за нещо друго, освен за медицина, но не можаха да се сетят за нищо.

— Ами, мога да ви разкажа за една дама, която караше кола и която спрях по време на една патрулна обиколка преди години. Тази дама беше абсолютно гола.

Без особено усилие Люк привлече общото внимание.

— И какво направихте? — запита заинтригувано един от практикантите.

— О, глобих я заради превишаване на скоростта — отвърна сериозно Люк.

Отдръпнах се назад и се съсредоточих в чинията си. Люк напълно владееше ситуацията. Кой знае защо това ме успокояваше.