Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (12)

12

Звънецът издрънча още преди да съм готова да го посрещна. Но не ми оставаше нищо друго, освен да издържа.

Отворих вратата и в продължение на няколко мига се гледахме мълчаливо. Сетих се за един баскетболен отбор от Северна Каролина, който успя да спечели шест точки през последните десет секунди от играта.

— Какво намираш за толкова весело? — отвърна Люк на усмивката ми.

— Влез и ще ти кажа. Сядай, ще донеса кафе.

Седна до масата и огледа с одобрение обстановката.

— Променила си някои неща, откакто за последен път бях тук.

— Малко — не исках да говорим за последното му посещение.

— Е — той сложи захар в кафето си. — Защо ми се смееше?

— Не на тебе. Мислех за един баскетболен мач в Каролина.

— А, за „Петлите“.

— Не, не за Южна Каролина, а за шампионите от Северна Каролина — рекох аз със страстта на просветен фанатичен баскетболен запалянко.

— Мислех, че харесваш „Петлите“ — каза той с леко разочарование.

— Така е, но „Ей Си Ди“ има превъзходни отбори.

— Вярно е — съгласи се той.

Разговорът замря, отпивахме от кафето и гледахме през прозореца.

— Обсъдихме спорта, не искаш ли сега да поговорим за времето? — попитах с усмивка.

Той също се ухили и се наведе през масата.

— Да оставим времето и да минем направо към новините.

— Не искаш ли да ми разкажеш за Елен Хауърд?

Послушно му разказах всичко, което знаех за нея, а то съвсем не беше много. Тя бе неприятна личност и никой в болницата не беше особено близък с нея.

— Има само един човек, който може би знае нещо за личния й живот — рекох колебливо.

— Кой е той?

— Работодателят й. Пит Маркхам, доктор по медицина. Работеше от години с него и почти бе станала член на семейството.

— Вече говорихме. Каза ми, че е била отлична сестра, но че не знае къде и с кого е прекарвала свободното си време.

Погледнах го изненадано.

— Защо ме гледаш така? — попита той.

— Ами, това са само клюки, Люк, но от онзи вид клюки, които са толкова стари, че вече всички ги приемат за чиста монета. Факт е, че всеки, който ги познава, смята, че между тях има нещо — или по-скоро е имало.

— И ти ли?

— Честно казано, не знам — рекох с въздишка и отново седнах. — Никога не съм видяла нещо, което да го докаже. И все пак имах такова чувство. Те почти винаги се държаха като семейна двойка, която е женена много отдавна. Може и нищо сексуално да не е имало между тях, но ми се струваше, че тя живее само за Пит.

— Казваш, че е била като член от семейството. И госпожа Маркхам ли се отнасяше така с нея?

— Е, може би не съвсем. Рут Маркхам я толерираше до известна степен. Нещо като семеен обслужващ персонал, от който никога не можеш да се отървеш. Рут пие твърде много — предполагам и това обстоятелство е допринесло, за да се примири с положението.

— Не я познавам. Възможно ли е да се е стигнало дотам, че да реши да отстрани „обслужващия персонал“?

— Рут? Не… не, не вярвам. Рут се е предала още преди години. Не съм и сигурна дали тази история толкова я интересува, за да превърти чак дотам — опитах се да си представя Рут Маркхам като убийца. — Например миналата седмица тя посрещна историята с дъщеря си с голямо самообладание. Пит разказа ли ти?

— Не. Какво се е случило с дъщеря му? — Люк разхлаби вратовръзката си.

— Не се учудвам, че го е премълчал. Наистина бе много мъчително за него. По всяка вероятност си е мислел, че случаят не представлява интерес за теб. Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря — той си играеше с лъжичката. — И какво се е случило с дъщеря му?

Разказах му накратко за „отвличането“ и за нощната ми среща с Лий в спалнята й.

— Нощес Пит ми каза, че вчера сутринта се е прибрала вкъщи, но не съм го разпитвала подробно. Изглеждаше смазан от смъртта на Елен.

— Хм — той погледна от прозореца. После се обърна към мен: — Не знаеш ли къде е била по време на „отвличането“?

— Не. Може би с Ники някъде по плажовете или кой знае къде.

И двамата се загледахме през прозореца. Забелязах няколко перести облака, които подсказваха промяна във времето.

— Разказа ми доста неща, за които си струва да помисля. Винаги е от полза да се познават онези, които са били близки с жертвата. В повечето случаи се оказва, че жертвата е познавала убиеца.

При тази обезпокояваща мисъл пред очите ми преминаха лицата на хората, които познаваха Елен. Аз също познавах повечето от тях.

— Обясни ми едно нещо — настоя Люк. — Има ли някаква особена причина, поради която студентите пътуват до Държавната болница нощем или да речем вечер?

— Не. Освен тази, че не могат да си позволят да пропуснат лекции. Затова тръгват късно.

— Искаш ли тази вечер да вечеряме заедно? — попита неочаквано той.

Дъхът ми спря, мислите ми бяха като парализирани.

— Не, Люк, не тази вечер — изрекох най-сетне, надявайки се гласът ми да звучи нормално.

И двамата погледнахме навън.

— Е, тогава някой друг път — рече той и стана.

— Може би — отвърнах аз, докато един тъмен облак минаваше покрай прозореца.