Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (1)

1

Зарекла се бях никога вече да не работя в операционната зала. В станцията на „Бърза помощ“ ми харесваше повече и бих искала и занапред да остана там. Но персоналът не достигаше. Преди няколко седмици старшата сестра ме извика в кабинета си и ми разказа за затрудненията. Главната сестра на хирургията и нейната заместничка току-що бяха освободени от работа; по-точно, бяха напуснали заради един свадлив хирург, а старшата сестра беше застанала на страната на хирурга. Така тя изведнъж се бе озовала само с недостатъчно квалифициран оперативен персонал, който нямаше как да бъде повишен.

— Прочетох личното ви дело, госпожо Боланд — каза ми тя, когато ме повика при себе си. — Имате петгодишен опит в хирургията, известно време сте била там и главна сестра. Ще се съгласите ли да се преместите от „Бърза помощ“ в хирургичното отделение?

Казах й, че трябва да си помисля. Нямах особено желание да се местя. Операционната зала означаваше много работа, а освен това с нея бяха свързани доста спомени. Работех там през най-лошите години на някогашния си брак. В друга болница, разбира се, но те всички толкова си приличат. Разсъждавах няколко часа по въпроса, после й се обадих и й казах, че ще поема работата в операционната за известно време — няколко месеца например, при условие, че ще се върна отново в „Бърза помощ“, когато тя намери друга подходяща сестра.

Онзи четвъртък излязох от жилището си в шест и половина сутринта. Силният вятър, идващ откъм Атлантика, гонеше по паркинга есенните листа, примесени с пясък. Приближих се към колата си.

Небето бе забулено с облаци и нямаше изгледи през деня те да се разсеят. Загърнах се в тъмносинята си пелерина и извих глава така, че пясъкът да не ми влиза в очите. Касинката плющеше в ръката ми. С облекчение влязох в колата и затворих вратата.

Забързах по коридора към операционната, тихо проклинайки, защото трябваше да съм тук преди петнадесет минути. Свикнала бях със стереотипа на нощните дежурства, а и ранното ставане никога не е било сред любимите ми навици. Зная, че светът принадлежи на онези, които стават рано, но твърде често бях посрещала утрото преди изгрева на слънцето.

След като окачих на таблото графика на операциите, влязох в сестринската стая. Вече всички се бяха преоблекли. Запалих си цигара, наслаждавайки се на необичайната тишина. После намерих един хирургичен екип, който горе-долу ми стана, и стегнах престилката около кръста си. Дори и в хирургията не е задължително да изглеждаш като в чувал.

Напъхах косите си под касинката и избърсах червилото си. Няма нищо по-противно от червило върху предпазната маска.

Водата шуртеше обилно от всички кранове, докато сестрите в продължение на седем минути търкаха с четки ръцете си чак до лактите. Огледах набързо четирите големи операционни зали и малката, непосредствено до стаята за дежурства. Всички се готвеха за операциите, които започваха в 7,30. Голямата двойна врата в дъното на коридора се отвори и първите пациенти бяха докарани.

Стажантите, които караха тук тримесечната си практика, влязоха заедно с хирурзите. Скоро умивалнята се изпълни със смехове и разговори. Подът и стените, облицовани с плочки, усилваха шума още повече. Доброто настроение на хирурзите сигурно действаше успокояващо на полуупоените пациенти.

— Здравей, Ейми — викна ми доктор Раймънд Елисън, приближавайки се към мен с протегнати ръце, от които капеше вода. — Как сме?

— Твърде рано е, за да ви отговоря. А вие?

Рей Елисън беше един от най-добрите и най-обичани хирурзи. Надявах се догодина, когато Стив Хендрикс премине на частна практика, той да оглави отделението. Двамата бяха напълно различни. Тук шефовете непрекъснато се сменяха, защото асистиращите лекари се изкачваха по пирамидата и се отправяха към другите отделения. От 4 до 7,45 всичко вървеше гладко. Имахме един злъчен мехур, една хистеректомия и една стомашна операция.

Най-малкото мислех, че всичко върви добре, докато не пресякох коридора към малката операционна. Сестрата и няколко студенти стояха търпеливо до стерилната масичка, друга една сестра бе седнала на табуретката. На операционната маса нямаше пациент.

— Защо още не сте започнали? — попитах аз. — Не са ли докарали пациента? — и това се случваше понякога.

— Не, пациентът е тук — каза Дона. — Този път хирургът го няма — Дона беше една от най-способните и квалифицирани сестри в хирургията. Мислех си дали не се сърди, че не е получила моята работа. Надявах се да не е така и смятах да я препоръчам, когато дойдеше времето да се върна в „Бърза помощ“.

— О! — обадихте ли му се вкъщи, за да разберете дали е тръгнал?

Пит Маркхам нямаше навик да закъснява. Беше твърде добър професионалист, за да обърка собствения си график.

— Да, жена му каза, че е тръгнал преди половин час — отвърна Дона. — После попитах в „Бърза помощ“ дали нещо не го е задържало там, но те не знаеха нищо.

— Ще го извикам по радиоуредбата. Може би така ще успеем да го открием. Възможно е да се е забавил някъде из залите.

Влязох в стаята за дежурства и още веднъж проверих графика. Пит Маркхам трябваше да оперира едно счупване, рутинна работа, после една рана от нож и да направи дренаж на един абсцес. Затова тази сутрин му бе определено най-малкото помещение. Но не беше в навиците му да закъснява, дори когато нямаше особено тежки случаи. Никога не би оставил подготвен пациент да чака, докато той се размотава насам-натам.

Познавах Пит Маркхам доста добре. Той е един от малкото хирурзи, които не се отнасят към сестрите като към по-низши същества. Няколко пъти бях ходила у тях, когато той канеше хора от персонала. Естествено, бях се запознала с жена му и с дъщеря му. Харесвах го, макар че у него имаше някои неща, които не ми допадаха. Но това не беше толкова важно. Беше отличен хирург и това бе всичко, което ме интересуваше.

Потърсих го чрез радиоуредбата както в новото, така и в старото крило. Той не се обади отникъде и вече си мислех дали отново да не върна пациента в отделението. Междувременно бе станало 8,15 и всичко вече трябваше да е свършило.

Все пак реших още веднъж да се огледам наоколо. Може пък да се е отбил при някой хирург и да се е забавил там. Нямаше го обаче в нито една от операционните зали и никой не го беше виждал тази сутрин.

Надникнах в умивалнята, но тя беше празна. Вече бях доста разтревожена и мислех да уведомя службата за сигурност. Трябваше да се провери дали колата му е на паркинга. Ако я нямаше, следваше да се предположи, че нещо му се е случило по пътя към болницата. Все още не исках да се обаждам на жена му и да я тревожа. Рут Маркхам не беше особено уравновесена и повечето хора я избягваха, за да не я притесняват. Не че изглеждаше толкова уязвима, но бе извънредно крехка и нежна и кой знае защо ми напомняше кукла на конци.

Стоях в умивалнята и се чудех какво да правя. Не исках веднага да бия тревога. Можеше да се е случило нещо съвсем банално, като например да му се е свършил бензинът, и все пак знаех, че ако беше така, Пит щеше да се обади.

Докато стоях нерешително в облицованото с плочки помещение, чух от стаята за преобличане на лекарите от другата страна шум, който ме изплаши. Някакъв мъж плачеше.