Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (6)

6

Изпълних обещанието си. Когато за втори път тази нощ напуснах стаята си, се загърнах плътно в халата, надявайки се, че съм постъпила правилно. Когато минах покрай стаята на Лий, видях, че там е тъмно. Очевидно се бе измъкнала също тъй тихо, както беше дошла.

Слязох надолу по стълбата в осветеното антре. Рут лежеше на дивана в дневната. На ориенталското килимче до нея имаше съборена празна чаша. Късата й пола за тенис се бе вдигнала и отдолу се подаваха дантелените й бикини, които изглеждаха предназначени най-вече да бъдат видени. В застоялия въздух се усещаше мирис на хвойна. Поколебах се дали да не си налея един джин, преди да я събудя, но се отказах с мисълта, че по-късно ще имам по-голяма нужда от него.

Обмислях какво точно да направя. Имаше вероятност Пит още да е буден и ако поговорех първо с него, той щеше да ми помогне при Рут. Но някак си имах чувството, че Рут би се радвала да поговоря първо с нея като с майка.

Коленичих до дивана и леко я докоснах по рамото:

— Рут — прошепнах. — Рут, събудете се!

Изненадана, тя веднага отвори очи и в един кратък миг преди напълно да се беше събудила, видях в тях оголения й страх.

— Какво има? — тя скочи на крака. — Нещо с Лий? Обади ли се той? — прокара ръка през лицето си, сякаш искаше да отмахне тежестта на съня.

— Не, Рут. Събудихте ли се вече? Трябва да ви кажа нещо.

— Да, будна съм, добре съм. Какво се е случило? Къде е Пит?

— Още не съм говорила с Пит. Първо исках да говоря с вас.

Погледна ме остро. Кожата й бе загоряла и прорязана от бръчици. Подпухналите й очи издаваха годините на нощно пиянство и вътрешната й болка. Излишно бе да се питам кое е причинило по-големи поражения.

— Преди малко Лий беше тук — казах аз колкото се може по-предпазливо. Очаквах да избухне буря. И не бях съвсем сигурна дали постъпих правилно, като я пуснах да си отиде.

— Добре ли е тя? — попита Рут напълно спокойно.

— Да, само искаше да си вземе някои дрехи.

Рут се усмихна горчиво и се облегна назад:

— Изобщо не е била отвлечена, нали?

— Не, тя е при някакво момче, Ники или нещо подобно. Познавате ли го?

— Знам за него — каза тя. — Не съм изненадана, а само облекчена, че нищо не й се е случило.

— Рут, надявам се, че ще ми простите, задето не ви казах веднага. Но тя ми заяви, че ако го направя, веднага ще избяга отново. Знаете ли, не обичам да вземам решения, които засягат други хора. Дано разбирате, че нямах друга възможност.

— Не се безпокойте — тя равнодушно махна с ръка. — Познавам Лий по-добре от всеки друг в тази къща. Каза ли къде е или къде иска да отиде?

— Не. Каза само, че ще замине с Ники, но едва ли мисли да се жени за него.

— Естествено, че не — усмихна се горчиво Рут. — Тя достатъчно страда от нашия брак, за да пожелае такова нещо и за себе си. Не се тревожете, Ейми. Лий е корава като камък. Може да се грижи за себе си, а ако не се справи, ще се върне вкъщи.

— Благодаря ви, че ме разбирате, Рут. Не бих искала да направя нещо, което би наранило вас двамата.

— Тук вече има толкова болка, че едва ли някой би могъл да я увеличи — изрече тя тихо и като че ли на себе си.

Искаше ми се да й кажа, че я разбирам. Но вместо това седнах до нея и я прегърнах през раменете.

— Нищо няма да й се случи — казах аз по-уверена, отколкото бях.

— Зная. Не се безпокоя за нея. И все пак, благодаря — надигна се бавно и аз почувствах как се отдалечава от мене. Рут не бе свикнала да я докосват. Спомних си, че никога не бях виждала Пит да я докосва.

— Искате ли заедно да потърсим човекоядеца в пещерата му? — попита тя.

— Щом желаете — нямах смелост да й откажа.

— Повярвайте ми, наистина го желая. Той ще подскочи до тавана и в тази ситуация не бих искала да съм сама срещу него — тя се приближи до бара, намери чиста чаша и си наля някакво питие. — Искате ли и вие едно?

— Не, може би по-късно, когато всичко ще е минало. Да вървим да поговорим с Пит.

Тя остави чашата и се извърна към вратата. В коридора музиката, която бях доловила преди малко, се чуваше още по-ясно. Пит се бе свил в едно кожено кресло, а на масата прел него имаше празна чаша. Дремеше, но при отварянето на вратата рязко се обърна към нас. Не се бях изненадала от положението, в което намерих Рут. Но когато прекрачих прага на кабинета на Пит, изпитах неприятно чувство. Веднага се досетих, че причината бе музиката. Не беше истинска мелодия, а само приглушен звук на барабани, в съпровод на електрическо пиано.

— Спри това проклето нещо! — извика Рут, Стори ми се, че в този момент нещо в нея се скъса.

Пит стана и намали звука.

— Какво искаш? — в гласа му имаше агресивност.

Предполагах, че тя още повече щеше да се увеличи.

— Ейми иска да ти каже нещо — Рут седна на едно кресло и ме остави да се оправям сама.

По дяволите. Не допусках, че тя ще ми прехвърли изцяло тази грозна история. Все пак разказах на Пит за Лий, преди смелостта ми да ме напусне напълно.

— Тя наистина е добре, Пит. Увери ме, че няма нищо общо с историята за отвличането и онези пари. Не мисля, че съзнателно е искала да ви нарани. Постъпила е глупаво и безотговорно, без да мисли за болката, която ви причинява.

Докато говорех, Пит не изрече нито дума. Стоеше до тонколоните и ръката му леко ги докосваше. Говорих дълго и продължих да го правя, дори когато вече нямах какво да кажа. Отчасти, за да намаля обидата от егоизма на Лий, отчасти за да наруша настъпилата тишина, но най-вече за да отложа избухването на Пит. Когато осъзна случилото се, очите му се присвиха. Той все повече се втренчваше в мен. Ролята, която бях поела, не ми харесваше от самото начало, но сега наистина се чувствах отвратително. Пит с удоволствие щеше да прехвърли вината на някой друг. Бързо щеше да мине в нападение и да атакува онзи, който му е под ръка. Аз му бях под ръка и макар и да знаех, че това е неговата защитна реакция, не можех да бъда особено спокойна.

— Значи вие самата решихте, че знаете кое е най-доброто за дъщеря ми? — устните му се свиха в иронична усмивка.

— Не, Пит. Просто разбрах, че не мога да направя нищо друго — говорех спокойно и се изправих решително, със съзнанието, че съм тук по негова покана и че мога да си тръгна, когато пожелая.

— Защо, по дяволите, не ме извикахте? Защо просто я оставихте да си отиде? Боже мой, вече наистина не може да се разчита на никого! Смятах, че ще измислите нещо по-разумно, отколкото да я оставите отново да се измъкне! — със своите килограми и с безграничния си гняв той несъмнено се излагаше на риска от високо кръвно налягане и дори вероятен инфаркт.

— Рут, отивам да си легна — изрекох спокойно. — Пит, съжалявам, че не мога да ви кажа нищо повече, но ако не бях аз, вие все още щяхте да мислите, че Лий е отвлечена. Сега поне знаете, че не е в непосредствена опасност.

— Това показва колко малко знаете или колко малко ви е грижа — каза рязко той. — Ако нещо й се случи, вие ще сте виновна.

— Ах, Пит… — изкуших се да се опитам още веднъж да му обясня, но после само изтърсих едно „По дяволите“ и напуснах стаята. За тази нощ се бях занимавала достатъчно със семейство Маркхам.