Деби Макомбър
Целувки в дъжда (1)

Първа глава

Сузана Симънс обвиняваше сестра си Емили за това. Очертаваше й се да прекара един кошмарен уикенд на Уестърн Авеню. Емили — образец на жената майка от деветдесетте, беше помолила Сузана да гледа деветмесечната Мишел.

— Емили, не знам! — сопна се Сузана, когато сестра й се обади по телефона.

Какво ли можеше да знае за бебетата тя търговски директор на двадесет и осем години. Отговорът беше ясен — почти нищо.

— Отчаяна съм — изхлипа Емили.

Сигурно сестра й не е имала друг избор, за да я помоли. Сузана и бебе! Не само Мишел, а бебе изобщо. За съжаление, Сузана не беше родена за майка. Умееше чудесно да борави с лихвени проценти, да води преговори, да се справя със сложни ситуации, да организира колегите си, но от рецепти, никнещи зъбки и пелени не разбираше нищо.

Учудващо беше, че едни и същи родители са създали две толкова различни дъщери. Според Сузана случай като техния би слисал дори и най-големите експерти по генетика. Емили сама печеше овесените си кифлички, абонираше се за списания за градинари и простираше прането си навън дори и през зимата.

Сузана напротив — не беше добра домакиня и нямаше никакви намерения да става. Тя бе прекалено отдадена на кариерата си, за да допусне такива досадни задължения да нарушат живота й на делова жена. В момента работеше като завеждащ пласмента на най-голямата компания за спортни стоки в страната, „Ейч енд Джей Лима“. Тази работа отнемаше цялото й време.

Сузана Симънс беше преуспяваща жена. Името й на обещаващ бизнесмен често се появяваше в търговските издания. Това обаче нямаше никакво значение за Емили, която имаше нужда от бавачка за детето си през този уикенд.

— Знаеш, че не бих те молила, ако не беше спешно — оправдаваше се Емили.

Сузана усети, че е на път да отстъпи. Все пак Емили беше по-малката й сестра.

— Сигурно има и по-подходящи от мен.

Емили замълча нерешително, сетне изплака:

— Не знам какво ще правя, ако не вземеш Мишел! Робърт ще ме напусне!

Това изцяло прикова вниманието на Сузана.

— Какво?! — ако сестра й бе олицетворение на жената майка, то зет и беше като Абрахам Линкълн — почтен и солиден. — Не мога да повярвам.

— Това е самата истина — нареждаше Емили. Той… Казва, че вниманието ми е изцяло погълнато от Мишел и се чувства пренебрегнат — разтреперана, тя спря колкото да си поеме дъх. — Знам, че е прав… Но гледането на дете изисква толкова много време и усилия…

— Мислех, че Робърт иска шест деца.

— Иска… Или искаше — Емили се разрида.

— О, не може да е толкова сериозно — промълви Сузана, обмисляйки положението. — Ти сигурно не си го разбрала правилно. Той ви обича с Мишел и няма да ви напусне.

— Ще ни напусне! — хълцаше Емили. — Той ме помоли да намеря някой да гледа Мишел. Каза, че трябва да отделяме време един за друг, иначе с брака ни е свършено! — това прозвуча доста драстично на Сузана. Обадих се на всички, на които съм оставяла Мишел, обаче никой няма възможност. Дори за една нощ. Като казах на Робърт, той така се ядоса! А това не му е в характера.

Сузана знаеше. Той бе златен човек. Познаваше го от пет години, но не го бе чувала да повиши тон.

— Той каза, че ако не замина този уикенд с него за Сан Франциско, ще замине сам. Опитах се да намеря някой да гледа Мишел — продължи Емили, наистина се опитах, но не успях и сега Робърт е вкъщи, приготвя колата за път и, Сузана, той не се шегува. Ще замине без мен и като гледам колко багаж е взел, не мисля, че има намерение да се връща.

Сузана изобщо не се впечатли от разказа за голямото нещастие. Единствената дума, която запомни, бе „уикенд“.

— Мислех, че ти трябва само за една нощ въздъхна тя.

— Ще се върнем в Сиатъл в неделя следобед. Робърт има малко работа в Сан Франциско в събота сутринта, през останалото време е свободен. От толкова отдавна не сме били сами…

— Два дни и две нощи — произнесе бавно Сузана, като мислено пресмяташе часовете.

— Моля те! Целият ми брак зависи от това! Винаги си била толкова добра сестра!

— Добре, доведете Мишел — отстъпи Сузана.

Когато Емили и Робърт си тръгваха, след като бяха оставили отрочето си в нейното жилище, главата на Сузана бе замаяна от инструкции. Емили целуна силно дъщеря си по розовите бузки и подаде детето. Сузана неохотно го взе.

Тогава започна истинският кошмар. Веднага щом сестра й напусна, Сузана се почувства напрегната. Дори като ученичка не беше гледала деца. Не защото не ги обичаше, просто те не можеха да я възприемат. Тя крачеше с ревящото бебе в ръце, а в главата й се блъскаше всичко, което трябваше да запомни. Знаеше какво да направи в случай, че бебето се изрине от пелените, има колики или нещо по-незначително, ала Емили не беше споменала и дума как да утеши Мишел, ако плаче.

— Шшш! — люшкаше Сузана подпряното на хълбока й бебе. Беше готова да се закълне, че това дете издава звуци, на които би завидял дори Тарзан.

След първите пет минути нейната сдържаност и хладнокръвие започнаха да се пропукват от напрежение. Можеше да си навлече големи неприятности. В договора за наем, който беше подписала, специално бе отбелязано: „Никакви деца!“.

— Здравей, Мишел, помниш ли ме? — попита Сузана, като правеше всичко, което беше по силите й, за да накара детето да млъкне. Господи, не си ли поемаше дъх това дете? — Аз съм леля ти Сузана — търговския директор.

Племенницата й не бе впечатлена. Като спря само за да си поеме дъх, Мишел запищя още по-силно, отправила гневен поглед към вратата, сякаш се надяваше, че ако достатъчно дълго и упорито плаче, майка й ще се появи.

— Повярвай ми, детенце, ако знаех някоя магия, която да върне майка ти, в този час бих я направила.

Десет минути. Сузана се замисли дали да не се обади на Комитета за защита на децата и да заяви, че някой е подхвърлил дете пред нейния праг.

— Мама ще се върне — каза Сузана.

Мишел запищя още по-силно. Сузана започна да се безпокои за сервизите. Гласът на детето беше достатъчно висок и силен, за да изпочупи всички стъкла.

Занизаха се още по-мъчителни минути, дълги колкото вечност. Сузана бе толкова отчаяна, че дори запя. Не знаеше подходяща приспивна песен и изпя няколко песнички от детството си, но бързо ги изчерпа. И без това Мишел явно не ги хареса. Тъй като Сузана не следеше вече класацията „Топ 20“, най-доброто, на което беше способна, бе една любима коледна песничка. Да пееш „С червените ботушки“ в средата на септември не вървеше.

— Мишел — умоляваше я Сузана, готова да застане на главата си, ако знаеше, че това щеше да спре писъците на племенницата й, — майка ти ще се върне, уверявам те!

Очевидно Мишел не й повярва.

— Какво ще кажеш, да закупя общински облигации и да ги запиша на твое име? — опита следващия си ход Сузана. — Безданъчни облигации! Такова предложение не е за отхвърляне. Трябва само да спреш да плачеш. О, моля те, престани да плачеш!

Мишел даде да се разбере, че не е заинтригувана.

— Ще ти припиша моите акции в „Ай Би Ем“. Това е последното ми предложение и добре би било да го приемеш, докато съм толкова щедра.

В отговор Мишел сграбчи яката на Сузана в топчестите си юмручета и зарови мокрото си лице в някога безупречно бялата копринена блуза.

Половин час след като Емили беше напуснала, Сузана бе готова да се разплаче. Беше подхванала отново някои неостаряващи коледни песнички. Тъкмо бе започнала да налучква думите, когато чу силно почукване на вратата си. Като крадец, хванат на местопрестъплението, тя се сниши и се обърна рязко, убедена, че това е домоуправителят. Несъмнено са се оплакали и той идва да говори с нея. Сузана изпусна уморена въздишка и осъзна, че е беззащитна. Не й оставаше нищо друго, освен да се надява на неговата човещина. Изправи раменете си и прекоси мекия килим. Когато отвори, видя, че тревогата й е била напразна. Човекът отвън не бе домоуправителят. Беше съседът й, с бейзболен каскет и избеляла тениска. Видът му издаваше силно раздразнение.

— Плачът мога да донеса — каза той, като скръсти ръце и се облегна на вратата, но пеенето трябва да спре!

— Много смешно — измърмори тя.

— Детето явно иска нещо.

— Веднага разбрахте това, нали?

— Направете нещо!

— Опитвам се. Предложих й акциите си в „Ай Би Ем“, обаче това изобщо не помогна — обясни Сузана. — Бях готова дори да й дам общинските си облигации.

— Предлагате й акции и облигации, а споменахте ли за вечеря?

— Вечеря? — не беше помислила за това. Емили твърдеше, че е нахранила Мишел и Сузана смътно си спомни за някакво шише.

— Горкото! Сигурно умира от глад.

— Мисля, че би трябвало да има някакво шише! — каза Сузана и обърна поглед към струпаните чанти, които Емили и Робърт й бяха оставили заедно с необходимите бебешки принадлежности. От количеството багаж, човек можеше да си помисли, че детето остава при нея завинаги. — Трябва да има поне едно сред всички тези неща.

— Аз ще погледна, а вие се погрижете бебето да не плаче.

Сузана едва не се изсмя на глас. Ако можеше да накара Мишел да млъкне, той нямаше да е тук. Помисли, че по-лесно би накарала агенти на ЦРУ да й покажат строго поверителни документи, отколкото да утеши едно разревано деветмесечно пеленаче.

Без да дочака покана, съседът й влезе в хола, взе една от трите чанти и затършува из нея. Той се поколеба за миг, когато извади купчина изпрани пелени.

— Не знаех, че някой все още използва памучни пелени.

— Сестра ми не вярва на нищо, което се купува.

— Разумна жена.

Сузана не отговори. След малко видя, че е открил пластмасовото шишенце. Той й го подаде.

— Не трябва ли да се затопли млякото? — премигна учудено тя.

— Стайна температура е, а и честно казано, на детето в този момент сигурно му е все едно.

Прав беше. Щом Сузана сложи биберона в устата на племенницата си, Мишел сграбчи шишето с две ръце и засмука лакомо. За първи път откакто майка й си тръгна, бебето спря да плаче. Настъпилата тишина бе истинско блаженство. Сузана се отпусна и отрони дълбока въздишка.

— Може би искате да седнете — предложи той.

Сузана седна на дивана, гушнала Мишел непохватно.

— Така е по-добре, нали? — съседът й, побутна бейзболния каскет още по-назад с вид на човек, доволен от себе си.

— Много по-добре — усмихна му се стеснително тя, като го огледа за първи път.

Колкото до външния вид, съседът й беше красавец. Тя предположи, че повечето жени много биха харесали дяволитите му сини очи и хубавото тъмно лице. Той имаше тен, но Сузана би се обзаложила на месечната си заплата, че бронзовите му черти не бяха резултат от нагревки. Очевидно, той прекарваше доста време навън, което я наведе на мисълта, че не работи. Най-малкото, не в офис. А и честно казано, тя се съмняваше, че изобщо работи някъде. Дрехите, които носеше и различните часове, в които го срещаше, я караха да подозира нещо такова и преди. Ако има пари — а той явно имаше, щом живее в този частен комплекс, значи те са наследени.

— Мисля, че е време да ви се представя — каза той, седнал на канапето срещу нея. — Аз съм Нейт Таунсънд.

— Сузана Симънс — отвърна тя, подавайки ръка. — Извинявам се за тази врява. Племенницата ми и аз тепърва се опознаваме и по всичко личи, че това ще бъде един дълъг уикенд. Затова много ви моля да ни изтърпите.

— Вие ще се грижите за детето през уикенда?

— Два дни и две нощи! — на Сузана й звучеше като цял живот. — Сестра ми и съпругът й заминаха на втори меден месец. Обикновено родителите ми с удоволствие гледат Мишел, но сега са при приятели във Флорида.

— Много мило, че помагате.

Сузана реши, че е по-добре да му обясни как стоят нещата.

— Изобщо не съм изявявала желание, повярвайте ми! Ако още не сте забелязали, ще ви кажа: не ме бива много да гледам деца.

— Трябва малко по-внимателно да придържате гръбчето й — каза той, като гледаше Мишел.

Сузана се опита да последва съвета му, ала й бе трудно да държи и бебето, и бутилката.

— Добре се справяте.

— Сигурно — измърмори тя. Почувства се като човек с два леви крака, когото неочаквано са извели на сцената, за да изиграе главната роля в „Лебедово езеро“.

— Успокойте се! — окуражи я Нейт.

— Вече ви казах, не ме бива в тези работи — сопна се Сузана. — Ако мислите, че ще се справите по-добре, нахранете я вие!

— Не се притеснявайте, справяте се чудесно.

Не се справяше чудесно, и тя много добре го знаеше, но другояче не можеше.

— Кога сте яли за последен път? — попита той.

— Моля?

— Изглеждате гладна.

— Не, не съм — отговори раздразнено Сузана.

— Мисля, че сте. Не се тревожете. Аз ще се погрижа за това.

Той влезе в кухнята и спря пред хладилника.

— С пълен стомах ще се чувствате по-добре.

Сузана повдигна Мишел, стана и отиде при него.

— Не можете просто да влизате тук и да…

— Мога — отвърна той, пъхнал глава в хладилника. — Знаете ли, тук няма нищо, освен една отворена бутилка газирана вода и буркан туршия.

— Обикновено се храня навън — опита да се защити Сузана.

— Виждам.

Мишел смучеше изпразненото вече шише, което подсети Сузана да извади биберона от устата й. Очите на бебето бяха затворени. Чудна работа — помисли си Сузана — сигурно е изтощена. Изтощена бе и тя, а беше само петък вечер и уикендът едва започваше. Остави празното шише на кухненския плот, непохватно повдигна бебето на рамото си, и го потупа лекичко по гърба, докато се оригне, после се усмихна гордо на постижението си.

— Ще се оправите — Нейт я наблюдаваше с топла, одобрителна усмивка.

Сузана объркано сведе поглед. Не обичаше да я гледат така, да изучават чертите й и да правят заключения за нея, съдейки по големината на носа или формата на веждите. Мъжете си въобразяват, че са надарени с редкия дар да преценяват характера на една жена само по лицето й. Нейните черти бяха прекалено строги, за да се каже, че е хубава. Очите й бяха хлътнали и тъмни и скулите й изглеждаха изпъкнали. Носът й, започващ почти от челото и пълните й устни, й придаваха вид на класическа гръцка скулптура. Докато Сузана мислено преценяваше вида си, Мишел се оживи и загука весело, като протегна ръчичка към кичур от тъмната коса на леля си. Без да усети, кокът й беше паднал. Мишел бе успяла да извади иглата на фуркета и дългите тъмни коси падаха свободно върху раменете на младата жена. Ако особено държеше на нещо — а имаше няколко такива неща, то това бе външността й. Държеше да изглежда изключително — купуваше си работни костюми за по двеста долара, носеше копринени ризи, а косата си носеше прибрана на кок или оставяше свободно да пада на една страна върху рамото й.

— Всъщност отдавна чакам удобен случай да се запозная с вас — Нейт се облегна на плота. — Ала след като се видяхме няколко пъти в началото, май повече не сме се засичали.

— Напоследък работя до късно.

В интерес на истината, Сузана почти винаги оставаше в службата си и след работно време. Често си донасяше работа и вкъщи. Тя се беше посветила на кариерата си, бе всеотдайна и трудолюбива. Съседът й обаче нямаше вид на човек, който притежава някое от тези качества. Бе почти убедена, че всичко в живота на Нейт Таунсънд бе постигнато прекалено лесно. Никога не го беше виждала без бейзболен каскет и тениска. Тя дори се съмняваше, че има костюм, а ако имаше, едва ли му стоеше добре. Нейт Таунсънд определено беше спортен тип. Той изглеждаше много приятен, дружелюбен и непосредствен, но доколкото тя можеше да прецени, му липсваше амбиция. Явно беше, че никога в живота му не е имало нещо, което той да иска толкова силно, че да се стреми към него с цялото си същество.

— Радвам се, че имахме възможността да се запознаем — добави Сузана, като се отправи, към външната врата. — Оценявам помощта ви, но както казахте, Мишел и аз ще се справим чудесно.

— Нямаше такива изгледи, когато дойдох.

— Тъкмо бях започнала да свиквам — отвърна тя, — а и защо спорите с мен? Вие самият казахте, че се справям добре.

— Излъгах.

— Защо?

— Явно беше — вдигна равнодушно рамене той, — че малко повече увереност от ваша страна би сторила чудеса. И аз се постарах.

— Нямам нужда от вашите услуги! — Сузана го изгледа гневно, възмутена от отношението му.

— Вие може и да нямате, за съжаление обаче Мишел има. Горкото дете бе изгладняло, а вие дори нямахте представа!

— Щях да се досетя.

Погледът, който й отправи Нейт, сякаш издаваше съмнения относно нейната интелигентност и Сузана моментално се намръщи. Тя отвори вратата много по-рязко, отколкото беше нужно, и отметна косата си назад с жест, на който би завидяла дори някоя парижка манекенка.

— Благодаря, че се отбихте — гласът й беше леден. — Ала както виждате, всичко е наред.

— Щом казвате — засмя се той.

Сузана изпита голямо задоволство, когато затръшна след него вратата с крак. Съзнаваше, че това е дребнаво, ала съседът й я беше раздразнил по много причини.

След малко чу нежните звуци на италианска опера. Идваха от апартамента на Нейт. Или поне тя си помисли, че музиката е италианска. Което за нещастие я наведе на мисълта за това, че е гладна.

— Е, Мишел — каза тя и се усмихна на племенницата си, — време е да нахраним леля.

Без много усилия Сузана нагласи високия стол, сложи бебето да седне и изследва съдържанието на хладилника. Най-доброто, което можа да намери, бе един мексикански ордьовър. Тя разгледа етикета, поклати глава и го хвърли обратно. Мишел изглежда одобри това и заудря по стола.

— Чу ли го какво каза? — попита ядосано Сузана. — Прав беше донякъде, обаче не трябваше да се държи толкова високомерно.

Дебелите стени заглушаваха хубавата музика. За да чува по-добре, Сузана открехна леко плъзгащата се стъклена врата към балкона. После я отвори широко и излезе навън. Слънцето клонеше към залез и хвърляше златисти отблясъци върху живописния, осеян с къщи, бряг.

— Мишел — каза тя, когато се върна, — той готви нещо, което ухае на лазаня или спагети.

Стомахът й стържеше. Тя отново отиде до хладилника и извади същия ордьовър, от който преди малко се бе отказала. Не й се стори по-апетитен от преди. Из кухнята се разнесе лек аромат на чесън. Сузана обърна класическия си гръцки нос към отворената балконска врата и се отправи натам като кукла, която дърпат с конци. Тя вдъхна силно от аромата и нетърпеливо се обърна към Мишел.

— Това е нещо италианско и ухае божествено.

Мишел отново удари по стола.

— Чесново тесто — съобщи Сузана и се обърна с лице към бебето, което проявяваше учудващо безразличие.

При нормални условия, Сузана щеше да вземе сакото си и да се отправи към „Мама Маталони“ — известен италиански ресторант, който се намираше съвсем наблизо. За съжаление „Мама Маталони“ не обслужваше по домовете. Противно на желанието си, Сузана пъхна замразения ордьовър в микровълновата фурна.

Когато позвъниха на вратата, тя се наежи и погледна към Мишел, като че деветмесечното бебе можеше да се изправи и да й каже кой е решил да се отбие по това време. Отново беше Нейт — носеше чиния със спагети и чаша червено вино.

— Приготвихте ли си нещо за хапване? — попита той.

Сузана не можеше да откъсне поглед от огромната чиния със спагети, залети с гъст червен сос. Никога не беше виждала нещо по-апетитно. Отгоре имаше настъргано пармезанско сирене.

— Тъкмо си приготвях вечеря от една консерва — посочи тя към кухнята, сякаш с това можеше да обясни какво се опитваше да направи.

— Не трябваше да се държа толкова надменно — каза той и подаде чинията. — Донесъл съм ви и предложение за мир.

— Това… За мен ли е? — едва откъсна поглед от чинията Сузана.

— Сосът е къкрил почти цял следобед — обясни Нейт. — Обичам да си представям, че съм нещо като готвач чревоугодник. От време на време проявявам въображение в готвенето.

— Много хубаво — представи си го как стои в кухнята и бърка някакъв сос, докато другите хора се борят за насъщния.

Отношението й беше много неблагодарно и тя мислено се извини. Без повече да се суети, Сузана се отправи към кухнята, пресегна се за вилица и се отпусна тежко на един стол до масата. Щом вкуси от гозбата, разбра всичко, което искаше да знае.

— Това е страхотно! — тя хапна отново, обърна вилицата си към Нейт и завъртя очи. — Приказно! Великолепно!

Нейт извади от джоба си хлебна пръчка и я подаде на Мишел.

— Това е за теб, бебчо.

Докато Мишел дъвчеше доволно хлебната пръчка, Нейт придърпа един стол, седна срещу Сузана и присви очи. Но тя бе прекалено погълната от удоволствието от вечерята, за да забележи.

— Случило ли се е нещо? — попита Сузана. Избърса краищата на устните си със салфетка и отпи от виното.

— Мирише ми на нещо — по изражението му можеше да се съди, че миризмата е неприятна.

— Може би е от консервата — предположи тя.

— Страхувам се, че не е.

Сузана се притесни. Изпъна се на стола и внимателно постави вилицата пред себе си.

— Изглежда — Нейт говореше, сякаш нещо с носа му не беше наред, — че някой ще трябва да смени пелените на Мишел!