Ан Б. Рос
Топлината на едно докосване (31)

31

Напуснах топлото си жилище, закопчах якето и излязох под студения проливен дъжд. Колата ми бе по-малко и от мене готова да поеме пътя към болницата. След дълги увещания и няколко по-силни думи моторът най-сетне запали и аз се наредих в потока от автомобили.

Междувременно напълно се бе стъмнило, беше пиков час за вечерния трафик. Мислех си за топлината в моя дом. Мислех си и за Лий и се надявах, че не стои самотна и премръзнала на някой ъгъл.

— По дяволите — рекох и се вкопчих в леденото кормило. — Къде ли може да бъде? И защо не са се погрижили за нея?

Паркирах на паркинга за персонала и притичах през улицата към осветената болница. Изкачих стълбите пред главния вход и с облекчение затворих тежката врата зад себе си.

Както винаги главното фоайе бе препълнено от хора. Тази картина не се променяше нито през деня, нито през нощта. По уредбата току-що викаха доктор Сойер и един санитар.

Вдъхнах специфичния мирис на болница и знаех, че това е моят втори дом.

Хукнах нагоре по стълбите към хирургията. Когато завих зад ъгъла, едва не се сблъсках с Пит Маркхам.

— Пит? Виждал ли сте Лий?

— Къде бих могъл да я видя? — запита той хладно. — Идвам от визитация.

— Няма я в къщи. Рут е обезумяла от тревога и я търсим навсякъде.

— Значи най-сетне дойде времето и Рут да се загрижи за нещо — рече горчиво той. — Нека да види какво е да имаш грижи.

— Не може наистина да го мислите, Пит. Става дума за Лий. Вие също би трябвало да се тревожите.

— Не ме интересува — изръмжа той. Дръпна слушалката от врата си и я мушна в джоба си.

— Разбира се, че ви интересува. Лий се нуждае от помощ, където и да е, Рут също.

Погледна ме вбесен и очаквах всеки момент да избухне.

— И какво от това? — спокойният му тон ме изненада. — Всичко вече свърши. Не искам да имам нищо общо с тях двете. Направих всичко, което можах — в думите му долових известно самосъжаление. — А те просто не можаха да го оценят.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — рекох аз и си тръгнах. Това бе повече, отколкото можех да понеса.

Почуках на вратата на лекарската стая и след като не получих отговор, влязох вътре.

Извиках високо. Никой не се обади и тръгнах към шкафовете. Това бе извън рамките на позволеното, но никъде не виждах полуголи лекари и не чувах пеене изпод душовете. Прегледах навсякъде, в баните, в тоалетните, отворих вратите на всички гардероби. След всичко, което чух по телефона от Лий, все си я представях сгушена в някой ъгъл. Но никъде я нямаше.

Излизайки от болницата, си блъсках главата къде можеше да бъде.

— Едно място, където всичко свършва и става на парчета и никога вече не може да се поправи — повтарях си аз, докато се връщах към колата. — Къде беше то? Или думите й просто не означаваха нищо?

Когато минах покрай Медицинския факултет, неочаквано ме осени една идея. Тук думите на Лий биха имали някакъв смисъл. Анатомията, мислех си аз, е единственото място, където нищо вече не може да се поправи. Мястото, където бе намерено тялото на Елен.

Изтичах по стълбите към главния вход, но вратата бе затворена. Във фоайето беше тъмно. Докато търсех някакъв звънец, с който да повикам пазача, изведнъж осъзнах, че е станало много студено.

Треперех в студения дъжд, но също и от страх за Лий. Някак си бях съвсем убедена, че тя се намира сред разрязаните трупове на анатомията.

Затичах се към входа откъм вътрешния двор. Надявах се да намеря Йозеф или доктор Уилкис. Вратата към вътрешния двор беше отворена. Земята почна да се покрива с поледица.

Дворът ми се стори също тъй неприветлив, както и първия път. Но тогава бях в компанията на Йозеф. Сега дъждът и снегът замрежваха лампите, чувствах се самотна и изоставена.

Стълбите на северното крило бяха слабо осветени и аз забързах нататък. Когато стигнах до вратата, исках да почукам и да повикам Йозеф, но следвайки някакъв импулс, превъртях топката и тя се отвори. Влязох в сградата. С облекчение си поех дъх, доволна, че вече не съм на дъжда. Имаше някой в сградата, защото иначе вратите на Медицинския факултет през нощта се заключваха.

По-самотна от всякога, започнах да се изкачвам нагоре по стълбите. Исках да повикам Йозеф, но, честно казано, се страхувах от ехото на собствения си глас. Твърдо, но спокойно си рекох, че ще се кача горе, ще запаля лампите и ако Лий не е там ще се върна в болницата и ще се обадя на Люк.

Тя можеше да е някъде из сградата и ако не я намерех в залата, щях да се нуждая от помощ.

Когато отворих вратата на дисекционната зала, потърсих ключа за осветлението. Няколко секунди примигвах на ярката светлина и от страх пред онова, което виждах.

Всички трупове в залата бяха отвити. Сивите чаршафи, с които ги покриваха, лежаха смачкани на пода.

— О, боже.

После чух тих глас от съседното помещение. Междинната врата беше затворена. Бързо минах покрай масите с мъртвите.

Отворих вратата на съседното помещение и видях Лий да лежи на една от масите. Светлината безпощадно осветяваше лицето й. Изразът му бе същият, като този на Елен, когато я видях да лежи върху масата.

— Лий? — извиках тихо.

— Изглежда, че сме имали една и съща идея — рече Рут и се приближи.