Джаки Колинс
Опасна целувка (91)

Глава 91

Беше почти тъмно и дъждът се лееше като из ведро. Буги слушаше радио, а говорителят прогнозираше силна буря. През последния час напразно се беше лутал по безкрайната плетеница от черни пътища. След малко той забеляза фаровете на кола. Приличаше на мазерати с един шофьор вътре. Той се зачуди дали да не спре колата, за да попита за пътя. Шофьорът сигурно се бе насочил нанякъде в тази пустош.

Хрумна му, че може просто да изчака, като кара след нея. Това му се стори най-добрата идея, понеже, ако присветнеше с фарове на шофьора, имаше много малка вероятност той да спре в това време.

Буги се ядосваше на себе си. Трябваше да плати на Лоренцо да дойде с него, да го насочи, но за бога, кой би си помислил, че ще е толкова трудно да се намери това място? Макар че Лоренцо наистина го предупреди.

Той имаше чувството, че наближава.

Мазератито пред него се движеше прекалено бързо в този порой. Буги лесно успяваше да го следва, ненапразно бе изкарал курса в рискови условия.

Сети се, че шофьорът отпред сигурно е забелязал, че го следват. Но защо тогава не спря да го попита какво иска? Е, все пак се намираха в Италия, онзи сигурно си е помислил, че в колата зад него може да има похитител, който е решил да го отвлече срещу откуп.

Буги изостана, като остави мазератито да избърза напред. Не искаше човекът да му излезе с някой пистолет. Внезапно мазератито се удари в нещо, за броени мигове мощната кола занесе встрани и стана неуправляема. Шофьорът не спря.

Буги намали скоростта, за да види какво е ударил. Като се вгледа, той забеляза старо колело насред черния път.

Нещо му подсказа да спре. С Лъки си приличаха по това, че винаги следваха предчувствията си, вероятно затова се разбираха толкова добре.

Знаеше, че ако спре, вероятно ще изгуби шофьора пред себе си, но някак усещаше, че трябва да удари спирачки.

Отби от пътя, угаси мотора, взе едно фенерче и излезе от колата.

Колелото бе разнебитено и ръждясало, може би бе лежало там с месеци. А може би не.

Буги го ритна настрани, за да не се налага да минава върху него. Той се изненада, че не бе спукало гумите на мазератито.

Докато местеше колелото, забеляза кичур златиста коса и…

Господи! На земята имаше някой.

Той се затича. Някаква жена лежеше в полусъзнание. Той веднага напипа пулса й. Слава богу, беше още жива.

Освети лицето й с фенерчето и с ужас откри, че това е почти неузнаваемата Бриджит. Тя трепереше и се тресеше, дрехите й бяха кални и прогизнали от дъжда.

Вдигна я на ръце и я занесе до колата си.

Клепачите й се отвориха за миг. Тя бълнуваше.

— Къде… съм? Къде е бебето ми? Ще се изкаля… ще се изкаля и гробът ще отплува.

Положи я на задната седалка на колата, свали мокрите й дрехи и я уви в ризата и якето си.

Тя трепереше неудържимо, зъбите й тракаха, а устните и клепачите й бяха посинели от студ.

— Не се тревожи, Бриг, всичко ще се оправи — рече той, като си я спомни като дете. — Дръж се, отиваме да потърсим помощ.

— Изгубих бебето — изхлипа тя истерично. — Изгубих бебето си.

— Всичко е наред — рече той, като бързо заобиколи колата и скочи на шофьорското място гол до кръста. — Сега ще те откараме в болницата, миличка. Дръж се, няма да се бавим.

Карло бе забелязал колата зад него и тя го притесни. Какво ли правеше тук по това време в такъв пороен дъжд?

Той нямаше намерение да спира, за да разбере. Имаше някакво неспокойно чувство, че Бриджит по някакъв начин бе успяла да повика помощ и някой идваше да я вземе.

Ако това станеше…

Не бе много далеч от къщата, когато мазератито му удари нещо по средата на пътя и занесе в другия край. За щастие това принуди колата зад него да спре и като хвърли поглед в огледалото си за обратно виждане, Карло продължи напред с пълна скорост. Никога нямаше да открият ловната вила, освен ако не знаеха точно къде отиват.

Няколко мили по-напред той направи рязък завой наляво, после още два надясно и накрая пристигна.

Къщата бе потънала в тъмнина, понеже нямаше електричество. Той бе оставил на Бриджит няколко свещи и кибрит, но тя явно не ги използваше. Той взе едно фенерче от жабката и изскочи от колата, после отвори рязко входната врата и влезе в къщата.

— Бриджит! Бриджит, къде си?

Никакъв отговор. Той влезе бързо в хола, шарейки с фенерчето по стените. После видя засъхналата кръв по целия под. О, боже! Какво е ставало тук? Да не се е самоубила? Нима щеше да намери мъртвото й тяло някъде тук?

Надяваше се да не е така, понеже и бездруго върху него имаше достатъчно подозрения заради смъртта на съпруга на Изабела. Ако откриеха тялото на Бриджит в ловната вила, той щеше да бъде първият човек, когото да заподозрат.

Трескаво започна да претърсва къщата. Горе. Долу. Навсякъде. Нямаше я.

Той отново я затърси, като викаше името й. Нямаше и следа от Бриджит.

Как можеше да избяга от това място? Тя нямаше телефон, нямаше кола, нямаше никакво средство за комуникация. Бе невъзможно да се измъкне.

И все пак… я нямаше.

Претърси още веднъж, а после се втурна към колата. Щеше да открие жена си. Тогава тя наистина щеше да съжалява.