Джаки Колинс
Опасна целувка (27)

Глава 27

Приятелите на Лъки подеха кампания. Винъс бе особено загрижена.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попита тя, докато обядваха в Льо Дом един ден.

— Абсолютно — отвърна Лъки, дъвчейки китайската салата с пиле.

— Но ти се отказваш от силната си позиция в този град — рече Винъс, ослепителна в плътно прилепналата си рокля от змийска кожа.

Лъки се вгледа в платиненорусата си приятелка с озадачено изражение.

— На кой му трябва силна позиция? Поне на мен не.

— Напротив — рече развълнувано Винъс. — Трябва да разбереш — ти си Супержената в този град. Можеше да накараш всеки, когото поискаш, да дойде на някой прием, да се срещнеш с всеки човек на света. Да притежаваш холивудско студио, е като да си шибаният президент, за бога.

— Не е съвсем същото — рече Лъки с уморена усмивка. — Но схващам аналогията. Освен това забравяш, че все още съм собственичката му.

Винъс бързо пресуши една малка водка. Никога не пиеше, като беше с Купър, понеже, откакто се роди детето им, на него му харесваше да гледа на нея като на непорочна девица.

— Обсъди ли това с Алекс? — попита тя, като взе слънчевите си очила.

— Не — отвърна бавно Лъки. — Трябваше ли?

— Мислех, че той е най-добрият ти приятел.

— Ти си ми най-добрата приятелка — рече търпеливо Лъки, като разбираше много добре накъде бие Винъс. — Алекс е просто, нали знаеш… приятел на нас двамата с Лени.

— Ха! — възкликна Винъс. — Не ми ги пробутвай тия. Ти го харесваш, сигурна съм.

— Женена съм за Лени — рече Лъки с равен тон. — Няма друг мъж на тоя свят, който дори бегло да ме интересува.

— Господи, ти си много добра — рече Винъс с възхищение. — Успяла си да убедиш дори себе си.

— Какви ги дрънкаш?

Винъс кимна с разбиране.

— Всеки вижда, че между вас с Алекс прехвърчат искри.

— Единствените хора, с които Алекс си разменя искри, са несекващият му запас от азиатски красавици — рече Лъки, като й се искаше Винъс да смени темата. — Той не харесва американки. Не си ли забелязала?

— Така е — съгласи се Винъс. — Ти си единственото изключение.

— Може ли да спрем? — помоли Лъки, като започна да се дразни. — Не съм се чувала с него. Вероятно се чувства пренебрегнат, задето не обсъдих въпроса със студиото с него. Но откога трябва да решавам всичко с допитване?

— Не трябва. Макар че обикновено човек споделя с приятелите си. Особено преди да го прочетат във вестниците или да чуят за това на вечеря в тесен кръг за петстотин човека.

— Значи според теб Алекс ми е сърдит?

— Всъщност да.

— Грешиш, Винъс. Той няколко пъти дойде да види Лени.

— И?

— И какво? — попита тя, раздразнена. — Няма ли да престанеш да правиш от мухата слон?

— Впрочем — рече Винъс усетила, че прекалява, — двамата с Купър сме планирали прием по случай годишнината ни. Искаме двамата с Лени да дойдете.

— Кога е?

— Другата седмица.

— Може да сме в Ню Йорк.

— Какво ще правите там?

— Реших, че промяната в обстановката може да се отрази добре на Лени. Той все още е потиснат. Трудно е — как би се чувствала ти?

— Много кофти.

— Точно така. И не мога да направя нищо — рече Лъки и вдигна безпомощно рамене. — Той е в същото състояние, както след отвличането — мрачен и саможив. Миналия път ми трябваха няколко месеца, за да го накарам да общува. А сега това.

— Как се държи с децата?

— Мълчалив е. Те не го разбират. Трябва постоянно да им казвам, че баща им го боли главата. За бога! Човек би си помислил, че той е загубил жена си.

— Какво ще правиш?

— Искам да го заведа на психоаналитик. Не че им имам вяра, но някой трябва да му помогне.

— Моята е страхотна — рече Винъс, а лицето й се проясни.

— Не се и съмнявам.

— Тя ми помагаше през цялата оная драма с преследването едно време. Ще ти дам номера й.

Лъки кимна.

— Звучи ми разумно.

Винъс помаха на Джон Пол Диджория и изключителната му жена, Елоиз, когато двамата влязоха в ресторанта.

— Той притежава цялата козметичната серия за коса „Пол Мичъл“ — рече Винъс. — Обожавам я.

— Трябва да тръгвам — рече Лъки. — Ще взема децата.

Винъс кимна.

— Аз мисля да седна при Елоиз и Джон Пол.

По-късно този ден Лъки прибра Мария, Кариока и малкия Джино от училище, а после ги заведе в „Хардрок кафе“, където им поръча двойни шоколадово млечни шейкове и бургери с всички възможни плънки. Децата страшно се зарадваха и бъбреха оживено едно през друго, докато се тъпчеха.

Лъки ги гледаше. Да влезе в ролята на целодневна майка, бе съвсем ново преживяване за нея и макар че обожаваше децата си, тя не бе уверена, че семейните излизания ще са постоянното й занимание. Нуждаеше се от промени и вълнения. Трябваше да върши нещо творческо. И за пръв път изпита съмнения дали е взела правилно решение, напускайки „Пантър“.

Тя седеше в ресторанта и наблюдаваше минаващата тълпа. „Някъде сред тях са хората, стреляли по Мери Лу и Лени“, помисли си тя. И някой ден, скоро, те ще бъдат заловени и наказани. Това бе сигурно.

Тя бе убедена, че ще ги хванат. И когато това станеше, Лъки очакваше справедливостта да възтържествува.

В противен случай…

Е, винаги имаше на разположение справедливостта на рода Сантанджело.

А Лъки нямаше да се поколебае да я използва.