Джаки Колинс
Опасна целувка (24)

Глава 24

Шест седмици по-късно

— Вечерята е сервирана, мистър Уошингтън.

— Благодаря, Айрина — отвърна Прайс Уошингтън, като влезе в строгата трапезария на просторната си къща в Ханкок Парк и седна на дългата маса с прибори за двама. — Извика ли Теди?

— Идва — рече Айрина, като разгъна една белоснежна ленена салфетка и я сложи в скута му.

Прайс Уошингтън бе суперзвезда. Висок, тънък и с много черна кожа, той не бе точно красив, но с блестящата си обръсната глава, дебели устни и тежки клепки имаше вид, който много жени намираха за неустоим.

На тридесет и осем и понастоящем неженен, Прайс бе в разцвета си. Остроумните му скечове бяха легендарни, а билетите за представленията му на живо винаги свършваха няколко месеца по-рано. Наскоро бе участвал в телевизионен комедиен сериал, който го направи даже още по-известен и той реши да започне филмова кариера, която хората от бизнеса считаха, че ще задмине дори невероятния успех на Еди Мърфи.

Айрина Копистани беше негова икономка над деветнадесет години. Беше слаба, аскетична бяла жена на четиридесет и осем, точно десет години по-възрастна от Прайс. Доста привлекателна, тя бе висока около един и шестдесет, с изострени черти и права кафява коса, която обикновено носеше на кок. Той я бе наел, когато бе на деветнадесет и не можеше да дойде на себе си от наркотици. Беше се явила на интервю в наскоро купената му къща в Ханкок Парк и той я бе наел, макар че нямаше представа какво прави, нито на кого.

Айрина наскоро бе емигрирала от родината си Русия и се радваше, че успя да си намери каквато и да е работа, особено след като нямаше препоръки. Тя се премести в стаите за прислугата над гаража и се опита да сложи малко ред в хаотичния живот на Прайс.

С годините бе успяла. Сега Прайс не можеше да си представи да живее без нея. Айрина не му позволяваше да кривне от правия път. Следеше го със зорко око. Винаги бе до него, готова да го защити и предпази. Когато замина за Ню Йорк заради сериала си, тя му липсваше, но някой трябваше да седи в Ел Ей и да се грижи за къщата, а той се доверяваше само на нея.

Понякога Прайс не можеше да не се изуми от начина, по който се бе развил животът му. Майка му имаше три деца от трима различни мъже, той израсна в окаяна бедност, без баща. Майка му имаше желязна воля и само благодарение на това бе успяла да го предпази от уличните банди. И как го бе постигнала? Налагаше го толкова силно, че той и досега имаше белези, за да го докаже. Майка му не си поплюваше.

За съжаление тя умря, преди да е постигнал някакъв успех. Когато бе четиринадесетгодишен, бе улучена от куршум на снайперист, докато пресичаше улицата. Изпратиха го да живее у свой братовчед.

Загубата на майка му бе най-голямата му мъка. Тя така щеше да се радва на славата и успеха му. Да не говорим за голямата къща, където можеше да прекара спокойно старините си.

Не че той самият не се наслаждаваше на живота. След кошмарните наркомански години всичко бе като в приказка. Макар че ранната му женитба и бащинство, вероятно бяха грешка. Той обичаше Теди, но все още бе само на тридесет и осем, а отговорността да възпитаваш едно шестнадесетгодишно момче бе голяма.

Проблемът с Теди бе, че приемаше всичко наготово. Нямаше представа какво означава да израснеш с помощи от социалните служби, плъхове да пълзят по краката ти, докато спиш, и да се налага постоянно да се бориш за прехраната си. На Теди всичко му бе много лесно. Проблемът бе, че е прекалено малък, за да осъзнае какъв късмет е извадил.

Прайс знаеше, че Господ му се е усмихнал. Имаше пари, власт, щастие — е, не пълно, понеже не бе във възторг от факта, че живее сам в голямата си стара къща и няма кой да го топли нощем. Но той смяташе, че един ден ще открие подходящата жена.

Имаше два брака. И двете съпруги живяха в къщата в Ханкок Парк. И двете се опитаха да го принудят да уволни Айрина, но той бе непреклонен.

Джийни и Оливия. Две вещици.

Джийни, красивата негърка, през повечето време бе яко надрусана. Разделяха се и сдобряваха в продължение на няколко години, когато забременя с Теди, той направи грешката да се ожени за нея.

А Оливия. Синеоката, руса и едрогърдеста десетмесечна грешка, която му излезе доста скъпо.

Съзнаваше, че си пада по красиви жени, а беше време да преодолее тази си страст.

Теди, облечен в широки, смъкнати панталони и развлечен суичър, влезе приведен в стаята. Прайс огледа сина си. Имаше чувството, че напоследък нещо става с момчето, макар че не можеше да разбере какво. Преди няколко седмици Теди се прибра много след вечерния си час и бе абсолютно неадекватен. Прайс го наказа да не излиза една седмица от стаята си, освен за да ходи на училище.

Оттогава Теди бе станал мрачен, сприхав и много устат.

Айрина се бе съгласила с наказанието на Теди. Разбираше колко трудно се възпитава тийнейджър. Тя имаше дъщеря, Мила, която бе родена в Америка. Прайс не виждаше момичето много често, защото то бе саможиво, пък и това, което виждаше, не му харесваше. Мила винаги гледаше лошо и темерутливо. Беше отгледана и възпитана в дома им като част от семейството, но и досега, като я срещнеше, тя му се струваше като външен човек. Не насърчаваше Теди да се навърта около нея. Тя носеше само неприятности — Прайс познаваше този вид хора.

Теди се тръшна на един стол.

— Как минаха уроците днес? — попита Прайс, като разтъркваше носа си.

— Добре — отвърна Теди.

Прайс често се питаше дали прекарва достатъчно време с момчето. Ако не беше толкова зает, може би щяха да прекарват повече време заедно, но работата беше на първо място. Така трябваше. Работата плащаше сметките и го пазеше далеч от изкушенията. Айрина — с малко помощ от психоаналитичката му — го бе научила, че опиянението от работата е по-добро от наркотичния транс.

— Знаеш ли — подхвана Прайс, като се опитваше да завърже разговор, — доброто образование е всичко.

— Непрекъснато ми повтаряш това — промърмори Теди, а очите му се спираха навсякъде, освен върху баща му. — Само че ти не разбираш. На мен не ми се ходи в колеж.

— Не, ти си тъпанарят, който не разбира — рече предупредително Прайс. — Отиваш, независимо дали искаш или не. Ако аз бях имал възможността да уча в колеж, щях да се смятам за най-големия късметлия. Но не, Теди, аз трябваше да си скъсам задника от бачкане. На четиринадесет бях уличен сводник. Как мислиш стигнах дотук? Само с дързост и амбиция, нищо повече. Нямах никакво образование. Ти ще имаш това предимство.

— Не го ща — рече намръщен Теди.

— Знаеш ли какво? Ти си неблагодарен пикльо — сопна му се Прайс, като му се искаше да може да напердаши сина си, както правеше майка му с него.

Някак успя да се овладее. Психоаналитичката му го бе предупредила никога да не посяга на Теди. Увери го, че повтарящите се методи никога не действат.

Исусе! Да възпиташ дете в днешни дни беше адски трудно. Нямаше значение, че той беше прочут и знаеше какво става в реалния свят. Е, добре, той бе Прайс Уошингтън, голяма шибана звезда. Но много добре съзнаваше какво е положението при останалите чернокожи. Те все още трябваше да се борят с расизма, който върлуваше във всеки голям град в Щатите, и всеки, който отричаше това, си заравяше главата в пясъка.

— Чуй ме, сине — рече той, като се опита да бъде търпелив. — Образованието му е майката. Ако имаш знания, друго не ти трябва.

— Колко образование ти е трябвало на теб, за да се качиш на сцената и да кажеш „кучи сине“ петдесет пъти на вечер? — попита Теди, загледан с яростно негодувание в прочутия си баща.

Прайс тропна с юмрук по масата.

— Нямаш ли никакво уважение, глупако? — извика той. — Аз съм твой баща, за бога. Да излизам на сцената ми е работата. Така изкарвам пари, за да има какво да сложим на тая маса.

— Не ми пука — измърмори Теди.

— Не ти пука — повтори Прайс, а гласът му заплашително се извиси. По дяволите, толкова му се искаше да зашлеви този хлапак. — Мислех, че ще ти се отрази добре да те взема с мен в Ню Йорк. Глупости. Откакто се върнахме, ти си по-лош откогато и да било.

— Това е, защото не ме оставяш да върша това, което искам — рече Теди, загледан в покривката.

— Аха. И какво точно искаш да правиш? Да се мотаеш по цял ден из къщи и да гледаш видео? Или може би да се включиш в някоя улична банда? Можеш да го направиш. Иди в центъра, мотай се с безделниците в Комптън, остави се да ти пръснат черепа. Това се очаква от негрите, нали? — той въздъхна, напълно отвратен. — Чернокожите младежи на Америка се избиват едни други, аз съм ти предоставил невероятен живот, а единственото, което ми носиш ти, са разочарования.

— Защо никога не ми разрешаваш да видя майка си? — поиска да узнае Теди.

— Щото е курва — отвърна Прайс, неподготвен да обсъжда този въпрос.

— И тя казваше това за теб.

— Много ти знае устата, малкия — рече вбесено Прайс.

— Тя е курва, която се чукаше с други мъже в моето легло. И когато се разведох с нея, тя не те искаше. Чуваш ли ме? Подписа документ, че не те иска.

— Ти си й платил.

— Разбира се. И пачаврата с готовност взе парите и си замина.

Прайс не знаеше какво друго да каже. Какво можеше да каже на едно шестнадесетгодишно дете, което си мислеше, че всичко му е известно? След като бе решил никога да не го бие, той можеше само да го насърчава. И именно това се опитваше да направи, да насърчи малкия глупак да получи образование. А що за глупост бе това, че иска да види майка си? Джини не беше виждала Теди от дванадесет години. А доколкото я познаваше, изобщо не й пукаше.

Айрина влезе в стаята, слабото й лице бе безизразно. Тя никога не се намесваше между него и сина му. Беше се опитала веднъж и той й каза да не се бърка в семейните работи. Айрина си знаеше мястото. Тя бе неговата икономка. Организираше работниците, които почистваха къщата, гладеха ризите му, перяха гащите му, сгъваха чорапите му. Айрина пазаруваше, караше колата, изпълняваше ежедневните задачи — това бяха задълженията й. Справяше се добре.

И двете му жени я мразеха. Не им харесваше фактът, че той позволява дъщеря й да отрасне в къщата, макар че Айрина и Мила живееха над гаража отзад. Никой не можеше да й каже копче, щом той й позволяваше да живее там. Айрина се грижеше за всичко по време на отсъствията му. И готвеше добре, макар че някои от руските буламачи, които забъркваше, в началото не му се услаждаха много-много. С годините я бе приучил да не готви така. Простите ястия му бяха любимите: пържоли, пържено пиле, салати.

— Не забравяй — каза той на Айрина, — утре момчетата ще наминат да поиграем покер. Вземи от ония еврейски гадости — нали се сещаш — пушена сьомга, хлебчета, всичките тези глупости. На тях им харесват.

— Да, мистър Уошингтън — отвърна тя, като му сипа от едно голямо плато с агнешки пържоли на скара, пюре и зелен фасул.

Като стигна до Теди, той бутна чинията си настрани.

— Не съм гладен — промърмори той. — Не ми се яде.

— Ако не те познавах по-добре, щях да се закълна, че взимаш наркотици — рече Прайс, загледан обвинително в него.

— Би трябвало да ти е ясно — отвърна му Теди, като си спомни колко отдавна баща му се бе отказал напълно от тези неща.

— Почва да ми писва от приказките ти — рече Прайс, присвивайки очи.

— И на мен ми писва да ми казваш какво да правя — каза начумерено Теди.

Това преля чашата. На Прайс му дойде до гуша.

— Не си гладен ли? — изрева той, стана от масата и хвърли салфетката си на земята. — Тогава се качвай в стаята си и тази вечер да не ми се мяркаш пред очите, умнико.

Теди издърпа стола си и се изниза от трапезарията. Прайс обърна очи към Айрина. Тя отвърна на погледа му.

— Деца — рече той с безпомощно вдигане на раменете и седна отново.

— Знам какво имате предвид, мистър Уошингтън — съгласи се тя.

Той протегна ръка.

— Ела за малко — тя пое ръката му и се приближи. — Липсвах ли ти, докато ме нямаше? — попита той, а гласът му поомекна.

— Да, мистър Уошингтън — отвърна тя. — Къщата беше много тиха.

— Така ли? — каза той. Протегна се и докосна лявата й гръд, като потърка зърното й по познатия начин. — Сигурно много съм ти липсвал, а?

Тя отстъпи крачка назад, лицето й остана безизразно.

— Да, мистър Уошингтън.

Той се засмя.

— Добре, сладурано. Може би по-късно тази вечер ще ми кажеш точно колко съм ти липсвал.

Айрина остана със същото стоическо изражение.

— Да, мистър Уошингтън.

 

 

Горе Теди крачеше напред-назад из стаята си като плъх, хванат в капан. От онази паметна вечер преди шест седмици той не можеше да изтика ужасната случка от главата си.

Двама души, седящи в една кола. Двама души, които не правеха нищо лошо на никого.

И Мила. Която видя сметката на жената. Взе бижутата й и избяга.

Кръв. Пред очите му постоянно изникваше кръвта, обагрила бялата рокля на красивата негърка.

Исусе! И тя бе чернокожа като него, което влошаваше нещата още повече.

Мила му бе казала да забрави за това. След като се върнаха в джипа, тя започна да крещи, че това е нещастен случай и никой не е виновен. Но той знаеше ужасната истина. Изобщо не бе нещастен случай. Мила брутално бе стреляла по двама души и жената бе умряла.

На другия ден го предаваха по всички новини, понеже и двамата нападнати бяха известни. Дори може би баща му ги познаваше! Тази мисъл наистина го подлуди.

— Ще ни хванат — бе казал той на Мила. — Ще ни открият.

— Не могат — отвърна му тя и го изгледа, докато той сведе очи. — Нямаше свидетели.

— Ще ни открият — повтори той. — Пистолета — откъде го взе?

— Няма значение.

— Може да го проследят.

— Как? Той не е у тях.

— Къде го скри?

— Да не ме мислиш за тъпа? — присмя му се тя. — Отървах се от него.

— Ами бижутата й?

— Не се безпокой, като настъпи моментът, ще си получиш твоя дял от парите — и тя се взря в него с див поглед в очите. — Да не си гъкнал, Теди Уошингтън. Защото, ако го сториш, кълна се, че ще те убия.

Той живееше в страх. Страх, че баща му ще разбере, и страх от Мила и заплахите й.

Ако тя бе способна да застреля двама души, значи несъмнено можеше да убие и него.

Теди нямаше към кого да се обърне.