Робин Лий Хатчер
Магията (9)

Осма глава

„Каквато бих намерил в обятията ти“ — помисли си той, като в същото време се бореше с изкушението да я притегли към себе си и да я целуне отново.

С мъка се върна към въпроса, който тя му бе задала. Бе нарекъл острова и кораба си така заради омразата и отмъщението, а не заради израза в очите на тази жена. Стегна се, за да не позволи на сърцето си да отговори на нежната молба, която виждаше в тях. Не разбираше каква власт има тя над него и не искаше да разбере. Отново и отново се бе обръщал и се бе отдалечавал от нея и отново се бе връщал, за да се изложи на изкушението още един път.

Магия? Може би точно това беше обяснението за всичко, което тя го бе принудила да извърши и да каже почти от първия миг, когато я видя. Защо от всички жени тя беше единствената, която го привличаше по такъв начин?

— Капитане?

Разбра, че тя още чака отговор и, както често постъпваше с Касандра, Деймиън отговори троснато:

— Никога не можеш да разбереш, госпожице Джеймисън.

След като изрече това, отиде до борда, където моряците вече бяха спуснали лодката.

Касандра го проследи с поглед и почувства как я обзема самота.

— Погледни — посочи й Професора, който очевидно се опитваше да я разсее. Тя погледна в посоката, накъдето бе протегнал ръка. — Това е Големия Джо. — Професорът показа един човек на брега. — Той е надзирател на фабриката в Сорсъри Бей.

— Никога не съм виждала роб — отвърна тихо тя, като не можеше да откъсне очи от човека с кожа, черна почти като косата на Деймиън.

— Големият Джо е свободен човек. На този остров няма роби, нито работници по договор!

Озлоблението, с което Професорът каза това, я накара да се обърне и да го изгледа. Дали не бе казала нещо не на място?

— Всеки мъж, жена или дете на този остров са свободни да идват и да си отиват по желание, благодарение на Деймиън — продължи по-тихо той.

Касандра отново погледна капитана и отново се замисли какъв е този пират, когото другите толкова уважават. Беше ли напълно различен от представата, която създаваше?

— Ела, Касандра. Лодката ни чака. За бога, колко е хубаво да си у дома! Кълна се, че скоро няма доброволно да се кача на кораб.

Касандра кимна, макар да съзнаваше, че морето ще й липсва, поне малко. Погледна към щурвала и за миг си представи как Деймиън, стъпил здраво на мускулестите си крака и стиснал кормилото, стои там, как силният вятър развява бялата му риза и черната коса. Тя сякаш наистина усещаше солените пръски по страните си, чукаше проскърцването на мачтите и плющенето на платната.

Само след седмица щяха да я изпратят при Абърнати в щата Каролина. И след това едва ли някога щеше да усети как се поклаща кораб под краката й, никога вече нямаше да види величествената гледка на кораб с всички вдигнати платна. Само след седмица всичко това щеше да е завинаги загубено.

Господ да й е на помощ, но тя не разбираше, защо е обхваната от тъга. Тук бе пленница. Тези хора бяха варвари, пирати, крадци. Едва ли щяха да й липсват. На никоя възпитана жена подобна сган не би липсвала.

Но когато погледна Професора, й беше трудно да повярва, че той е разбойник. Дори Оливър с грозния си белег вече не й изглеждаше варварин. А Деймиън? Той не беше капитанът демон. Беше сигурна.

Но тогава кои бяха те — тези хора от „Магия“ и в Сорсъри Бей?

Преди тя да може да се замисли върху неизречения си въпрос, Професорът я хвана за ръка и я поведе към мястото, откъдето бе спусната въжена стълба. Тя погледна надолу и видя лодката да се люлее върху водата. Двама моряци се държаха за въжетата, за да не може лодката да се отдалечи по течението.

На Касандра й се стори, че лодката е ужасно далеч. Макар да се бе влюбила в морето и плаването, идеята да се потопи във водата не й харесваше особено, още повече, че не можеше да плува.

— Страхуваш ли се, госпожице Джеймисън?

Касандра се извърна към капитана, който излезе от групата моряци и застана до нея. Бе си мечтала да го види как се усмихва — точно като сега, — но не й се нравеше това, че й се подиграва.

— Разбира се, че не — излъга тя, ядосана, че е отгатнал мислите й.

— Добре. — Деймиън направи знак на Професора: — Води, приятелю.

Професорът побърза да се подчини. Със сръчност, на каквато Касандра не допускаше, че е способен, Професорът се прехвърли през перилата, хвана се за стълбата и бързо се спусна към лодката.

Касандра се опитваше да не обръща внимание на страха, свил се като топка в гърлото й, докато гледаше след него. Сега разстоянието до лодката й се стори двойно по-голямо.

— Съвсем лесно е — каза Деймиън. — Не се тревожи. Ще бъда до теб, за да не паднеш.

— Нямам нужда от помощ. — Но потрепващият глас издаваше страха й.

Деймиън се прехвърли през парапета и остана да чака на стълбата.

— Оливър, помогни на госпожица Джеймисън.

Тя усети ръцете на помощника да се сключват на кръста й.

— Не се страхувай, госпожице — пошепна й Оливър. — Капитанът няма да те остави да паднеш.

— Нямам нужда от помощта му — повтори тя, като храбро се опита да си повярва. — Мога да се спускам по стълба.

— Да, сигурен съм — засмя се Оливър. — Да пукна, но има разлика, когато корабът се люлее от вълните.

Помощникът я вдигна на парапета и здраво я прихвана, докато тя се обърна и стъпи на въжената стълба. Толкова силно стисна дебелото конопено въже, че кокалчетата на пръстите й побеляха. След това забеляза, че Деймиън се изкачва и застава на едно стъпало под нея. Хвана стълбата така, че двете му ръце я обградиха и предпазиха от морето под тях.

Касандра вдигна глава към Оливър и той се усмихна насърчително, намигна й:

— Ще се оправиш чудесно, госпожице.

Странно, но вече не се страхуваше, че ще падне във водата. Почти не забелязваше люлеенето на кораба, подскачащата долу лодка, хлъзгавите стъпала, на които стоеше. Усещаше само топлината от гърдите на Деймиън близо до тялото си. Виждаше само здравите като стомана ръце, които я предпазваха.

— Сега — прошепна в ухото й Деймиън. Почувства дъха му на шията си. — Ще слизаме по стъпалата едно по едно. Сега — бавно.

Сребристи къдрици се виеха над деколтето й като миниатюрни рибарски кукички, но Деймиън знаеше, че ако потрие устни в нежното вратле, няма да усети нищо остро. Розовите й уши имаха форма на мидички. Дългата дебела плитка се полюшваше като въжената стълба. А в светлите коси нямаше нищо грубо. Той знаеше, че косата й сигурно ще е като коприна, а не като коноп, ако решеше да прокара пръсти по нея.

Деймиън се придвижваше бавно и много по-внимателно, отколкото бе необходимо. Не бързаше да я отдалечи от себе си. Харесваше му, когато ръката й докосваше неговата или гърбът й се облягаше на гърдите му. Харесваше му много повече, отколкото бе разумно.

Когато стигна до лодката, той постави ръце на кръста на Касандра и я пренесе по средата на лодката. Тя се обърна и го погледна, преди да я пусне. Тъмносините й очи издаваха объркване и почуда. Скулите й леко поруменяха.

— Благодаря, капитане — прошепна тя.

Гласът й засегна отдавна забравена струна в душата му. Само за миг той си позволи да се наслади на чувството. Само за миг. Не можеше да се остави да бъде подмамен от хубавото личице и нежния глас. В живота му нямаше място за чувствата, които тя събуждаше у него. И никога нямаше да има място за човек, който обича Фарли Дънуърди, както тя очевидно го обичаше.

— Седни, госпожице Джеймисън. — Той посочи седалката в средата на лодката. — Време е да отиваме на брега.

Тя се стресна от резките му думи и грубия глас, но той предпочете да се обърне с гръб и да проследи как моряците слизат по стълбата и пълнят лодката. Десет чифта загрубели ръце хванаха десет дървени гребла, по пет от всяка страна. Един от моряците отблъсна лодката от пиратския кораб и гребците се заловиха за работа.

 

 

Едноетажните постройки в плантацията бяха просторни, открити и светли, проектирани така, че да хващат и най-слабия ветрец, за да ги разхлажда. Висока, слаба мулатка — Рут, както я нарече Професора — заведе Касандра до стая с изглед към залива. Жената не каза нищо и не погледна Касандра в очите. Само леко се поклони и излезе от просторната спалня.

Касандра за миг се замисли върху плахостта на жената, после огледа новата обстановка. Мебелите бяха малко, но добре изработени. Белосаните стени светеха от лъчите на късното следобедно слънце, които нахлуваха през прозорците. Стаята не беше така приятна като спалнята й в имението Джеймисън, но положително бе много по-добра от малката каюта, в която преживя последните две седмици. И бе напълно подходяща за краткия й престой тук.

„След три седмици ще получим съобщение от Абърнати.“ Тази мисъл би трябвало да я успокои, но това не стана.

С леко почукване на вратата Рут обяви, че се е вирнала. Прислужницата влезе с бързи леки стъпки. Носеше в ръце някакви ярки дрехи. Постави ги върху бялата покривка на леглото.

Касандра се приближи да ги разгледа. Жълтата блуза бе широка, с къси ръкави и изрязано деколте. Памучната пола имаше яркозелен цвят. Бе скроена просто и набрана в талията: нямаше никакви обръчи, нямаше корсет с връзки, само бяла памучна риза, която трябваше да сложи под блузата и полата.

— Много горещо. — Рут кимна към кадифената рокля на Касандра. — Не можеш да дишаш. — Усмихна се и вдигна блузата. — Харесваш ли я?

— Много е хубава.

— Преоблечи се. Рут ще помогне.

— Не, аз… нямам нужда от помощ. Аз…

Рут бързо сведе поглед:

— Не харесваш?

Касандра огледа оскъдното облекло — поне на нея й се струваше, че е оскъдно. Но сигурно ще бъде божествено да не ходи с тази тежка рокля в горещината на тропика. Толкова ли щеше да е ужасно, ако поноси по-удобните дрехи няколко седмици? Никой няма да научи. Положително никога вече нямаше да види, когото и да е от хората на острова.

— Грешиш, Рут. Наистина ми харесват. Много ми харесват. — Пристъпи към Рут и продължи: — Моля те, помогни ми да сваля всички тези неща. Ужасно се измъчих с обличането, откакто… — Спомни си сутринта, когато Деймиън бе нахълтал в каютата й, а столът, с който бе подпряла вратата, бе станал на парчета под силните му ръце. — Откакто съм без камериерка. Нито една от роклите ми не седи добре, ако корсетът не е стегнат.

— Ще дишаш по-лесно без него — усмихна се Рут. — Ще видиш. Много ще харесаш.

След няколко минути с помощта на прислужницата бяха свалени тежката рокля, многобройните фусти и твърдият корсет. И още по-бързо облякоха долната риза, блузата и полата. Като завърза панделката, с която се затваряше деколтето на блузата, Рут завъртя Касандра към огледалото:

— Виждаш ли? Много по-добре.

Касандра се втренчи в отражението си или поне в онова, което мислеше, че е нейното отражение. Младата жена от огледалото имаше див, безгрижен вид. Всичките й естествени извивки се очертаваха под леката материя. Извън полата се подаваха глезените й, а това би потресло майка й. Дори й се струваше, че над деколтето се вижда твърде много плът, макар да бе носила и много по-изрязани рокли.

— Много по-добре — повтори Рут. — Ще видиш. Капитан Деймиън също ще те хареса.

Касандра сложи дясната ръка върху корема си, сякаш да успокои внезапния спазъм, която я присви, когато чу какви са предпочитанията на капитана за облеклото й. Видя, че страните й се изчервяват, а устните й потръпнаха, сякаш току-що са били целунати. Дори не забеляза, че Рут се е отдалечила, докато не чу вратата да се затваря.

И все не можеше да откъсне поглед от жената в огледалото. Наистина ли Деймиън щеше да хареса тази гледка?

После упорито вдигна брадичка, решена да отхвърли усещанията, които мислите й предизвикваха, и промълви: „А какво ме интересува дали ме харесва? Защо ще ме вълнува какво мисли капитанът?“

За миг тя почти си повярва, че това не я вълнува.