Робин Лий Хатчер
Магията (20)

Деветнадесета глава

„Не можеш да ме принудиш да не те обичам, капитане. Аз ще те обичам, каквото и да направиш. По някакъв начин ще ти го докажа.“

Господ да му е на помощ. Искаше да й повярва. Искаше любовта, която му предлагаше, повече от всичко на света. Повече дори от отмъщението.

Два дена след като „Магия“ бе напуснал Мадейра, тези думи още преследваха Деймиън. Спомняше си как бе изглеждала тогава — с упорито вдигната заострена брадичка и сини очи, които без всякакво колебание отвръщаха на погледа му.

Когато той не каза нищо, тя се обърна и влезе в спалнята. Остави вратата отворена, така че той знаеше, че може да я последва и да остане при нея.

Не бе го направил.

Деймиън сви ръце в юмруци, пресече кърмата и се опря на оградата на хакборда. Загледа се във водата и отново се запита защо не я бе отпратил с „Чародейка“, каквото намерение имаше. Правеше опит да се убеди, че е постъпил така, защото е осъзнал каква опасност носи тази постъпка. Сега тя знаеше истинската му самоличност. Мнозина все пак си мислеха, че „Магия“ е само плод на въображението на Фарли. Касандра беше в състояние да промени всичко това. Можеше да заведе войски в Сорсъри Бей. Можеше да унищожи и него, и хората, на които бе искал да помогне.

Но той бе осъзнал тази опасност отдавна. Истината беше, че не я бе отпратил, защото изведнъж си бе помислил за живота без нея.

Отблъсна се от парапета и погледна към другия край на кораба. Видя я, застанала на носовата палуба, както и бе очаквал.

Тя се обърна към него, като че ли бе усетила, че я наблюдава. Вятърът рошеше косата й — днес бе пусната свободно, пращаше я в лицето й и тя трябваше да я прибере. По някаква причина движението й го трогна и когато погледите им се срещнаха, той разбра, че е изгубен.

Премина дължината на кораба, взе я в обятията си и я целуна.

От вятъра косата й плющеше по бузите им, но Касандра не й обръщаше внимание. Нищо нямаше значение, след като Деймиън я прегръщаше, целуваше я. Сърцето й ликуваше, докато устните й се радваха на неговите. Не забелязваше тракането и дрънченето на платната и въжетата над тях. Не забелязваше солените пръски, които долитаха от носа на кораба. Останалият свят бе престанал да съществува, откакто той се бе качил по стълбите към предната палуба и я бе прегърнал.

Тя отвори очи, когато устните му се отдръпнаха. Той не преставаше да я гледа, а дланите му заобиколиха лицето й.

— Ще съжаляваш за това — каза й.

— Никога.

— Не съм променил мнението си за вуйчо ти.

— Знам.

— Искам да си възвърна корабите „Тейт“. Смятам да накарам Дънуърди да си плати за стореното на баща ми.

— Знам и това.

— Ще дойде часът да ме намразиш.

— Такъв ден никога няма да дойде. Ще те обичам винаги.

Палецът му нежно потърка бузата й. Тя обърна глава и като затвори очи, допря опакото на ръката му до устните си.

Не беше казал, че я обича. Не й бе предложил да се оженят. Не бе обещал нищо за бъдещето. И все пак в очите му тя бе видяла някаква надежда, каквато по-рано нямаше. Засега и това стигаше. С това можеше да се започне.

Вдигна очи към него и обви ръката му със своята. Без да каже и дума, го поведе към стълбите и после — към предната мачта. С нежно дръпване на ръката го подкани да седне до нея и двамата опряха гръб на високата мачта.

— Разкажи ми — подкани го тя, като се взираше в накъдреното море.

— Какво да ти разкажа?

— Разкажи ми за живота си като момче. Преди да отидеш в Барбадос.

Това не беше лесноизпълнима молба. Съзнателно бе потиснал тези спомени в съзнанието си. Погледът назад му носеше твърде много болка.

Ръката й стисна неговата. Той погледна дългите и тънки пръсти, така светли до неговите. Нежни пръсти.

— Разкажи ми, Деймиън.

— Роден съм на борда на един от корабите на баща ми, когато родителите ми са се връщали от Далечния изток. — В началото говореше трудно. Беше пропъждал тези спомени вече толкова години. Беше му трудно да си ги припомни. — Домът ни беше в Плимът, Девън, и често ходехме до Лондон. Най-ранните ми спомени са от пътуване с един от корабите на татко.

Той се усмихна на себе си, като си спомни как следваше баща си по палубите и все се опитваше да помага на моряците. Сега, след като вече командваше собствени кораби, знаеше, че тогава повече е пречил, отколкото е помагал. Било е цяло чудо, че някой от моряците не го е запратил зад борда, когато баща му е гледал другаде. Като си помислеше, чудно беше, че и баща му сам не го е запратил.

— Корабите на баща ми имаха маршрути из цял свят и донасяха в Англия всевъзможни стоки. Спомням си аромата им. — Той затвори очи и заговори по-тихо: — Кафе и подправки, тютюн и ориз, кожи и дървен материал. — Спря, а после добави: — Баща ми беше чудесен търговец.

Пръстите на Касандра погалиха ръката му:

— А майка ти? Каква беше тя?

— Не си я спомням много добре. — Деймиън бавно поклати глава: — Имаше черна, къдрава коса и приятна усмивка. Помня, че много се смееше. Обичаше и да пее. Около нея сякаш винаги имаше музика. — За миг замълча, явно заслушан в някаква отдавна забравена мелодия в главата си. Накрая продължи: — Умря при раждане, когато бях на пет години. И бебето умря.

— Никой от семейството ти ли не е жив?

Той си спомни за жестоката смърт на баща си и челюстите му се стиснаха:

— Не. Съвсем сам съм.

— Не, Деймиън. — Пръстите й обърнаха главата му към нея, така че погледите им се срещнаха. — Не си самичък. Имаш мен.

„Упорито момиче. Упорито и прекрасно!“

— Разкажи ми още — настоя тя.

— Няма кой знае какво. Прекарвах всички училищни ваканции на корабите на татко. — Загледа се надалече в океана и вдъхна дълбоко соления въздух. — Единственото ми желание беше да плавам с кораб. Мразех училището и ужасните дълги месеци, прекарани в Англия, докато през това време можех да пътувам до Бомбай или Калкута. — Спомни си първия път, когато бе видял екзотичните пристанища на Рангун и Макао. Видя отново през детските си очи оживените колониални пристани: Бостън, Ню Йорк, Джеймстаун. Усмихна се: — Животът в морето е много по-вълнуващ, отколкото можеш да си помислиш, като слушаш дългите лекции на някой скучен старик, който никога не е напускал Англия.

— Сигурно постоянно си вадил душата на баща си за това.

Деймиън прихна:

— Да, така си беше, но той ме убеждаваше, че един ден ще стана джентълмен, а той държи да бъда образован. И нищо не можеше да го разубеди. Бях принуден да продължа с училището. — Усмивката му се стопи: — Но това малко ми помогна, когато изгарях под горещото слънце в тръстиковите плантации.

Тя умишлено не обърна внимание на последните му думи.

— А би ли искал да научиш нещо за моето детство?

Той върна погледа си на нея. Светлата й коса бе напълно разрошена от вятъра. От седмиците, прекарани на слънце, кожата й бе загоряла, защото постоянно забравяше да сложи някое от бонетата си. Ясно различаваше луничките около основата на носа й. Всъщност те доста му харесваха. Почти можеше да си представи как е изглеждала като дете.

— Ти мъжкарана ли беше, госпожице Джеймисън?

— За бога, не, капитане! — отвърна тя с престорен ужас. — Бях от най-благоприличните млади дами. Обучиха ме в тънкостите на етикета от съвсем малка. Все пак главната ми задача беше да се омъжа за подходящ човек, а как би могла да го направи млада госпожица, която се държи като мъжкарана? Мога да ти кажа, че правя подгъви с почти невидими бодове, а бродериите ми винаги са били оценявани като превъзходни. Хората твърдят, че пея приятно и проявявам талант в свиренето на арфа, макар че — откровено казано — този инструмент не ми допада.

— Звучи ми доста скучно, както го разказваш. — Той не можа да сдържи усмивката си.

— Ужасно скучно беше. — Тя въздъхна дълбоко. После се усмихна и цялото й лице светна: — Наистина, Деймиън, детството ми беше прекрасно! Родителите ми и… — Той разбра, че сега щеше да спомене вуйчо си, но успя да се спре. — Цялото ми семейство ме глезеше извънредно много. Домът ни в Нортъмбърланд е старинен и прекрасен и аз имам много приятели там. Водеха ме често на пикник и на лов за лисици.

— Винаги съм обичала най-много есента, защото тогава мама устройваше големи партита в Кетърингхол. Времето, прекарано у дома, ми беше много по-приятно от двете учебни години в Лондон, макар че и там не беше лошо.

— Е, госпожице Джеймисън, ти не си вече съвсем малко момиче. На колко си? На двайсет години? Как е станало така, че не си се омъжила, след като първото ти задължение е било да сключиш подходящ брак? Не би могла да твърдиш, че предложението на господин Абърнати е единственото, което си получавала. Ти си така прекрасна, че не бих могъл да повярвам в това.

Усмивката напусна и устните, и очите й:

— На двайсет и една години съм, сър, и съм получавала други предложения.

Деймиън вече съжаляваше. Какъв нетактичен глупак беше! Беше го казал само като закачка. Не бе искал да я огорчи. Защо ли му трябваше да намесва името на Абърнати?

Тя заговори с тъжно изражение:

— Родителите ми са прекрасни хора и ме обичат много, както и аз ги обичам. Виждала съм много пъти обаче какво значи уреденият брак. — Погледът й стана някак отдалечен. — Мисля, че мама е обичала друг мъж, преди да се ожени за татко. Никога не ми го е казвала, но знам, че е така. Винаги е твърдяла, че жената трябва да изпитва много силни чувства към съпруга си. Затова мисля, че и аз чаках да дойде любовта. Никое от предложенията не можа да ме накара да почувствам… да почувствам истинската любов.

Тогава тя го погледна и той видя чувствата й към него в очите й. Искаше му се да е в състояние да отвърне на любовта й, но не беше. Бяха му откраднали този дар преди осемнайсет години. И сега му беше трудно да приеме отношението й като истинско и трайно. Невъзможно му беше да повярва, че някога ще може да се отнесе с нея по подобен начин.

— Тогава защо прие предложението на Абърнати? — не можа да се въздържи той.

— Защото вуй… семейството ми имаше нужда от парите, които щеше да получи от брачния договор. Ако откажех и това предложение, можеше да се разорим. Не можеше да позволя това да им се случи. Винаги са били така добри към мен. Това просто беше мое задължение.

Деймиън бе прободен от чувство за вина. Неговите пиратски действия срещу корабите „Тейт“ бяха поставили семейството й в това несигурно положение. Негова бе вината, че са я принудили да се съгласи да се омъжи за човек като Олдин Абърнати.

Касандра се досещаше за мислите му. За втори път обгърна брадичката му с пръсти и го обърна към себе си:

— Това е било съдба, Деймиън, иначе как щях да се срещна с теб? Трябвало е да бъда на „Пийкок“, иначе пътищата ни никога не биха се пресекли.

— Като че ли съдбата наистина има пръст в това — сериозно се съгласи той, — но сигурна ли си, че това е била щастливата съдба?

Тя се опита да не позволява на думите му да я наранят, но те го направиха. Знаеше, ще му трябва време да приеме, че бъдещето им е, като живеят заедно, а не всеки за себе си. Но все пак продължаваше да отхвърля всичко, което тя му предлагаше, а това не можеше да не я обезпокои.

Насили се да се усмихне:

— Съдбата ме е поставила, където ми е било писано да бъда. И аз ще я направя щастлива съдба.

Тя отново взе ръката му и двамата продължиха да седят в споделено мълчание под белите платнени облаци на „Магия“.

 

 

Роланд Бенет би предпочел да прави десетки други неща, отколкото да обядва с Фарли Дънуърди в градската му къща, която се намираше на изискания Сохо скуеър. Разпореждането на барона да отиде при него никак не го зарадва. А то беше тъкмо това. Разпореждане. Дънуърди никога не молеше хората за нещо. Той се разпореждаше с тях, като че ли му бяха подвластни. Баронът имаше нужда от сериозно скастряне и, изглежда, скоро щеше да го получи, ако можеше да се вярва на слуховете, плъзнали из града.

Самодоволната усмивка на Роланд не напусна лицето му, докато каретата не спря пред масивната градска къща.

Когато вратарят му отвори, Роланд показа глава от каретата и се намръщи на неспиращия дъжд. Слава богу, скоро щеше да се махне оттук и да потегли за дома си, близо до Истборн. Ако дъщерята на сестра му не се намираше в Лондон заради първата си учебна година, той отдавна щеше да си е в Ийст Съсекс, но благоприличието изискваше да остане в града до края на проклетата учебна година.

Той с въздишка излезе от колата и забърза към входа на градската къща на барона. Вратата се отвори, почти преди да е успял да почука, и той бе въведен от застаряващ слуга с избледняла ливрея.

— Добър ден, милорд. Отдавна не сме ви виждали в Сохо.

— От доста отдавна, Прескот. Ти как си?

— Не мога да се оплача, милорд. — Старецът пое шапката и бастуна на Роланд. — Лорд Кетъринг поръча да ви отведа в столовата. Той ви очаква там.

Роланд кимна:

— Няма нужда да ме водиш. Знам пътя.

Докато вървеше към столовата, от острия му поглед не убягна липсата на няколко предмета. От стените бяха свалени две картини, а от голямата маса в антрето отсъстваше сребърният свещник, който винаги стоеше в средата. Тези вещи несъмнено бяха дадени в някоя заложна къща в града. Дълбоко се съмняваше, че някога ще бъдат откупени обратно.

Фарли погледна към вратата, когато Роланд влезе в столовата:

— Закъсняваш, Бенет.

— Извинявай, Кетъринг, но тази сутрин трябваше да свърша доста работа, преди да дойда при теб. — Знаеше, че отговорът му ще ядоса барона. Фарли не обичаше хората да мислят, че може да има нещо по-важно от него.

— Да, ами… — Домакинът посочи един от столовете до масата. — Сядай. Какво ще кажеш за чаша шампанско?

— Шампанско? — Той скри усмивката си. Знаеше пределно ясно, че Фарли в момента не можеше да си позволи такова разточителство, но знаеше също, че гордостта никога не би му позволила да си го признае. — Да, с удоволствие ще пийна чашка.

Докато наливаше чашите, Фарли вдигна глава:

— Последното ти писмо ме разтревожи, Бенет. Не мога да повярвам на твърдението ти, че няма начин да заобиколим абсурдно високото мито, което плащаме за стоките, предназначени за колониите.

— За съжаление, това е самата истина, Кетъринг.

— Но аз очаквах повече от теб!

Роланд сви рамене:

— Направих каквото можах.

— А какво стана с молбите ми за защита от тези проклети пиратски нападения? Какво стана с този кораб, „Магия“? Защо не е направено нищо за залавянето на този човек?

— Кралският флот полага всички усилия да спре каквото и да е пиратство. Но не може да направи повече за теб, отколкото за всички останали. Не знам с какво си мислиш, че аз мога да съм ти полезен в това отношение.

Фарли понесе двете чаши от бюфета през стаята. Сложи едната пред Роланд, после отпи от втората, преди да се върне на мястото си на масата.

— Толкова отдавна работим заедно.

— Да, така е.

Роланд се досети каква игра се кани да започне баронът и въздъхна вътрешно. Преди да стигне до същността, Фарли щеше да му припомни за всичко, което е направил за него през годините. Което беше вярно, разбира се. Вложенията му в предприятията на Фарли Дънуърди се бяха оказали много доходни за него. Като пети син на виконт, който имаше прекомерна слабост към хазарта, Роланд трябваше сам да изгради състоянието си. Бе се оказал достатъчно благоразумен, че да прекрати финансовите връзки помежду им преди няколко години. Навярно му бе омръзнало да си цапа ръцете с мръсната работа на Фарли. А може би вече остаряваше и не му се искаше да поема такива рискове. Каквато и да бе причината, предпочиташе вече двамата да не са свързани. Баронът обаче, изглежда, не искаше двамата да прекратят взаимоотношенията си така лесно.

На Фарли му отне повече от четвърт час, за да завърши речта си, като уточни много неща, за които Роланд бе забравил напълно, и няколко, които предпочиташе да е забравил. Когато свърши, Фарли се облегна в стола си, опря върховете на пръстите си и изгледа госта си хладно и право в очите.

— Роланд, приятелю — продължи той след дълга пауза, — не сме работили заедно толкова години, за да разрешим на нещо да застане помежду ни сега. Без помощта ти корабите „Тейт“ ще се разорят, а и аз заедно с тях. Но пропадна ли аз, и ти ще ме последваш.

— Аз? Но аз нямам никакви капиталовложения в корабите „Тейт“.

— Не говоря за финансите ти, макар че съм сигурен, че правителството би открило нередности и там, ако извади наяве… е, да кажем, някои предишни твои провинения.

Роланд се изпъна на стола си:

— Ти заплашваш ли ме?

Фарли се усмихна:

— Да те заплашвам? Бога ми, не. Лично аз бих съжалявал ужасно, ако някои документи — с твоя подпис между другото — попаднат не където трябва. Не мисля, че правителството гледа с добро на хората, които… е, ти все пак знаеш най-добре какви са наказанията за предателите.

По челото на Роланд изведнъж изби пот.

— Сигурно и ти ще се окажеш замесен — заплаши той. Но като погледна самоуверения вид на Фарли, не беше така убеден, че е прав.

Дали този човек наистина е запазил всички писма и подправени документи от преди толкова години? Спомни си за претрупания кабинет на барона в Кетърингхол. Книжа и дневници навсякъде. Той, изглежда, не хвърляше нищо. От друга страна пък би било съвсем безразсъдно да пази документи, които биха потвърдили връзката му с изпращането на невинен човек на смърт. Би ли го направил?

Като погледна още веднъж човека срещу себе си, отговорът му стана ясен.

Роланд се надигна от стола си:

— Ще направя всичко възможно, за да се намалят митата ти, Кетъринг. Дори ще те помоля да ме извиниш, защото няма да остана за разкошния обед, който готвачът ти несъмнено е приготвил. Ще се заловя направо за работа.

— Задължен съм ти за помощта. — Фарли също се изправи. — А по въпроса за пиратските нападения?

— Ще разбутам нещата и там. — Усети, че гърлото му е пресъхнало, но желанието му да се махне от тази къща бе далеч по-силно от жаждата му.

— Очаквам с нетърпение следващия ти доклад, Бенет. Ще изпратя Маус да го вземе другата седмица.

Роланд кимна и бързо излезе от столовата с чувството, че по петите го гонят адски песове.