Робин Лий Хатчер
Магията (6)

Пета глава

Касандра с нетърпение чакаше Професора да донесе закуската й. Не че беше гладна, но много искаше да се качи на палубата. Отчаяно се нуждаеше от слънцето и топлите му лъчи. Макар дрехите в сандъка й да бяха се запазили сухи, чувстваше влагата навсякъде около себе си. Искаше да бъде горе, вятърът да роши косата й, да издуха полите й.

Но когато ключът се превърти и вратата се отвори, на прага не бе Професора. Беше човекът с белега на лицето, когото бе чула да наричат Оливър, помощникът на Деймиън.

— Госпожице Джеймисън — кимна той. — За съжаление, поради страшната буря снощи, днешната ти закуска е доста оскъдна. Дъфи още се опитва да сложи камбуза в ред. — Постави чинията на масата до вратата. — Има само малко говеждо солено, сухо като неделна проповед на капитан.

Касандра погледна месото в чинията. И без да го опитва, знаеше, че ще бъде твърдо и жилаво като подметка. Готвачът на кораба бе изобретателен и досега тя се бе хранила доста добре. Всъщност на този кораб бе получавала доста повече, отколкото й сервираха на „Пийкок“, макар и да не искаше да го признае. Но парчето сушено месо не успя да извика някакво желание да се храни.

Обърна се отново към помощника:

— Благодаря, господин Оливър. Много мило, че ми донесе храната. Но кажи, къде е Професора?

— Ами ако щеш вярвай, но той не е на себе си тая сутрин.

— Да не е морска болест?

— Да, мисля, че е така, госпожице. Професорът страда от нея повече от който и да е друг. Когато морето е спокойно, той го крие успешно, но промени ли се времето… — Оливър поклати глава.

Касандра забрави, че самата тя имаше нужда да се качи горе. Единствена грижа сега бе болният й приятел.

— Може би мога да направя нещо за него? Ще ми позволят ли да го видя?

— Ще трябва да питам капитана. — Когато Оливър се усмихна, страшният белег изкриви ъгълчето на устата му в грозна гримаса. — Но си мисля, че Професора има нужда от спокойно море и да бъде оставен насаме с — извинявай, госпожице… с кофата си.

Касандра разбра какво иска да каже и, без да иска, се усмихна съчувствено.

— Предполагам, че и аз на негово място бих искала същото. — Тя изведнъж стана сериозна. — Но ако наистина има нещо, което мога да направя, моля да ми се разреши. Професорът беше толкова мил с мен и…

Млъкна, тъй като нямаше смисъл да говори на този пират. Можеше ли той да разбере благодарността й към Професора?

— И ние изпитваме същото към него, госпожице Джеймисън — отвърна Оливър, сякаш бе прочел мислите й. — Но щом го закараме до Сорсъри Бей, Залива на магиите, той ще бъде по-щастлив.

— Сорсъри Бей?

Дружелюбното пламъче изчезна от очите му.

— Ще се радвам да те придружа на палубата за разходката ти, ако искаш да ме придружиш.

— Къде е Сорсъри Бей, господин Оливър? Мислех, че пътуваме за Чарлстън. Мислех, че за мен ще платят откуп.

— Така е, госпожице.

— Но…

— Не ми е работа да ти казвам, госпожице. Ако имаш някакви въпроси, по-добре попитай капитана. — Той протегна подканващо ръка. — Не знам кога отново ще мога да бъда с теб на разходка. По-добре ела с мен сега.

Касандра разбираше кога се измъкват от въпросите й и никак не й харесваше. Сви устни, пристъпи напред и събра полите си, като минаваше покрай него. Тръгна бързо и решително, без да се обърне нито веднъж да види следва ли я Оливър.

С всяка стъпка се ядосваше все повече. Това минаваше всички граници. Беше пленница на кораба повече от седмица. Капитанът се бе отнесъл грубо с нея, когато я хвърли като чувал картофи през рамо. Бе безумно изплашена от подлите пирати, когато я отвлякоха. Затворена бе в каюта без прозорци и без въздух, нямаше с кого да разговаря и нямаше какво да прави. Бурята я бе подхвърляла насам-натам и едва не бе се удавила. Бе подложена на всякакви унижения и в замяна на това искаше само да получи прям отговор на един прост въпрос.

Щом стъпи на палубата, погледът й пробяга по дължината на кораба, търсейки Деймиън. Той се бе облегнал на перилата от дясната страна на носовата палуба и оглеждаше морето.

За миг тя остана взряна в красивия му профил. Имаше силно лице. Всяка черта сякаш бе издялана от гранит. Синьо-черната набола брада правеше лицето му по-тъмно, но за нейна изненада — това й се стори много привлекателно. Носеше косата си дълга не по модата и, както обикновено, я бе привързал зад врата си.

Макар и с неохота, тя си помисли, че е великолепен.

Тръсна глава, за да пропъди тази мисъл.

Той беше бандит! Пират! Развратник! Той беше… беше…

О, колко съжаляваше, че няма запас от достатъчно силни думи, за да опише точно какво мисли за капитан Деймиън!

Забърза се към него и без колебание изкачи стъпалата до носовата палуба.

— Капитан Деймиън! — извика тя, приближавайки се.

Той се обърна. Вдигна едната си вежда — единственият признак, че е изненадан от присъствието й там.

— Капитан Деймиън, настоявам да знам какво възнамерявате да правите с мен. И къде точно е този Сорсъри Бей? Защо не държим курс към Каролина?

Гарваново черните очи на Деймиън се насочиха някъде зад нея. Лицето му леко се навъси и Касандра разбра, че по този начин изразява недоволството си от своя помощник. Помисли си за белега на лицето на Оливър и за липсващите пръсти от ръката на Професора. Щеше ли тя да стане причина да бъде наложено някакво отвратително наказание на единия от тези мъже или на двамата? Какво ли би направил този капитан демон, ако истински се разгневи? По гърба й полазиха тръпки.

Когато Деймиън отново я погледна, сърдитият израз бе изчезнал. Вместо това кротко се усмихна:

— Е, добро утро, госпожице Джеймисън. Радвам се, че не се чувстваш по-зле заради неприятното време снощи.

— Достатъчно добре съм. — Тя застана по-стабилно, за да устои на клатенето на кораба от силните вълни. — Но не затова съм тук.

Деймиън бе срещал много красиви жени в живота си. И в тази тук нямаше нищо необикновено.

Вярно, русата й коса бе сребристо светла. Блестеше на слънцето и подсказваше, че ще бъде кадифено мека при докосване. Вярно, че тъмносините й очи го караха да мисли за топлите морета при залез-слънце — очи, които разкриваха ясно чувствата й. Вярно, устните й имаха сърцевидна форма и бяха влажни, а кожата й, сякаш бе от коприна. Вярно бе също така, че фигурата й се стесняваше и разширяваше на най-примамливите места и винаги ухаеше на люляк.

В Касандра Джеймисън нямаше нищо необикновено красиво.

И въпреки това всеки път, когато беше с нея, той сякаш забравяше защо я е довел на кораба. Сякаш забравяше, че вуйчо й е негов заклет враг, че от много време насам най-важното за него беше да отмъсти на Фарли. Сякаш забравяше всичко, освен колко е красива.

А трябваше да помни всичко останало, освен това, колко е красива. Останалото би било опасно.

— Кажи ми, госпожице Джеймисън — започна той, като отново се облегна, свил лакти и отпуснал ръце на перилата, — как се чувстваше, когато напусна Англия?

— Как се… — Тя спря насред дума, след това се стегна и насочи гневен син поглед към него. — Не това е въпросът сега, сър.

— Влюбена ли си в Абърнати? С нетърпение ли замина от Англия, за да се омъжиш в колониите? — Несигурност премина като сянка по красивото й лице. Значи не е брак по любов. За свое учудване, Деймиън усети съжаление към нея. Отново се обърна към морето и продължи: — И аз напуснах Англия не по своя воля.

Деймиън не погледна към нея, когато тя застана до него, но остро усети близостта й. Въпреки вятъра, можеше да се закълне, че долови аромата на люляк.

— Капитане?

Той изчака няколко мига, но тя не продължи и тогава Деймиън се обърна към нея.

В мига, когато очите им се срещнаха, тя напълно забрави какво искаше да го попита. Дъхът й спря, а устата й пресъхна, но не от страх.

Касандра не бе сигурна колко време бяха стояли така, вперили поглед един в друг. Имаше чувството, че бе част от секундата или пък цяла вечност. Не можеше да мисли. Не можеше да помръдне. Можеше само да стои и да го гледа.

И изведнъж сякаш някаква стена падна зад абаносовите очи. Тя се отдръпна, като че ли невидимата нишка помежду им изведнъж се бе скъсала.

— Сорсъри Бей е домът ми — студено отсече Деймиън. — Отиваме там, за да изчакаме отговора на Абърнати за откупа. Когато отговори, ще те изпратя при него.

Той се отдели от перилата и тръгна към стъпалата за главната палуба.

— Капитане — извика тя и се почувства изведнъж самотна и изплашена.

Той спря, но не се обърна.

Тя направи крачка към него:

— А какво ще направиш, ако Абърнати откаже да плати?

Деймиън бързо се обърна и я изгледа. Тя усети студенина в погледа му.

— Не знам, госпожице Джеймисън — отвърна накрая. — Ще мислим за този проблем, когато възникне.

Преди да се е извърнал, тя направи още една крачка към него.

— Капитане?

— Какво има, госпожице Джеймисън? — Гласът му бе груб.

— Може ли да надникна при Професора просто да видя дали няма нужда от нещо? — Отново едната му вежда се вдигна и погледът му бе не толкова студен, колкото изпълнен с любопитство. — Честна дума, няма да причинявам неприятности.

Той рязко се обърна, без да отговори, но Касандра го чу да казва на Оливър, когато мина покрай него:

— Може да види Професора.

— Благодаря — пошепна тя, но думите й бяха отнесени от вятъра. — Благодаря, капитане.

 

 

Деймиън вечеряше, без да усеща вкуса на храната. През цялото време си мислеше за Касандра. Да мисли за нея се бе превърнало в навик, от който той бе крайно недоволен.

Стана от масата и отиде по прозорците, които опасваха неговото помещение в кърмата на кораба. На изток небето вече потъмняваше. Виждаха се първите вечерни звезди.

Звездите, бляскави също като очите на Касандра.

Той изруга. Какво, по дяволите, ставаше с него? Човек би си помислил, че не е виждал жена от месеци, дори години. Истината бе, че на Деймиън никога не му се налагаше да моли за женска компания. Още преди да спечели богатството си като капер, красавиците от двете страни на Атлантика тичаха подир него. Беше спал и с дами от висшето общество, и с жени от по-скромен произход. Знаеше добре как да дава и да си взема удоволствие.

Но знаеше също така как да пропъжда от ума си мислите за жени през седмиците и месеците, които прекарваше в морето. Никак не беше трудно. В продължение на осемнайсет години имаше една цел, по-важна от всички други, и тази цел не оставяше място в живота, мислите и сърцето му за друго — каквото и да е — и за когото и да е.

На изток изгря луната и хвърли сребристи отблясъци върху морските вълни. Сребристи като косите на Касандра. Меки, сребристи, мамещи.

— По дяволите — измърмори Деймиън и обърна гръб на морето отвъд илюминаторите. — Проклятие и по дяволите!

 

 

Касандра вдигна чашата вода до устните на Професора. Той отпи няколко малки глътки, после се отпусна на възглавницата.

— Благодаря ти, скъпо момиче — прошепна той.

Лицето на приятеля й имаше определено зеленикав цвят, но той изглеждаше по-добре от сутринта, когато го видя за първи път.

— Сигурен ли си, че не мога да направя нещо за теб? — попита тя загрижено.

— Уверявам те, не. Бих искал морето да се успокои, но това само ще удължи пътуването, а признавам си, много бих предпочел да съм в собственото си легло. — Професорът опита да се усмихне леко. — Хайде, върви сега с Оливър да подишаш въздух. Става късно. А освен това знам, че не ти харесва теснотията в тези каюти.

Касандра се отдръпна от койката:

— Ако искаш, утре ще донеса някоя книга, за да ти почета.

— Да. — Професорът затвори очи с въздишка. — Много бих искал.

Оливър отвори вратата на каютата за Касандра и я последва на главната палуба.

Когато се изкачиха по стъпалата, тя погледна помощника.

— Професорът каза, че капитанът е спасил живота му и затова е с него. Но щом се чувства толкова зле в морето, защо не си стои на сушата? Положително там може да върши нещо, с което да се отплати на Деймиън за помощта, която му е оказал.

— Може и го върши — отвърна Оливър. Касандра го изчака да продължи. — Професорът е управител на плантацията за захарна тръстика на Деймиън.

— В Сорсъри Бей ли?

Оливър кимна:

— Дойде на това пътуване, защото трябваше да уреди сметките за последните пратки с новия лондонски брокер на капитана. Бе заминал с тръстиката, но реши да се върне с „Магия“, когато разбра, че сме в Плимут.

— Били сте в Англия? Ти и капитанът?

Той се засмя на изненадата в гласа й:

— Да, ходим там, когато ни се наложи. И се разхождаме така, че хората могат да ни видят.

Касандра изучаваше лицето му на лунната светлина. Предположи, че още няма трийсет години, макар кожата му да бе състарена. Беше среден на ръст, слаб, но силен. Очевидно беше от простолюдието и нямаше образование, но очите му гледаха интелигентно. Сигурно е бил красив, преди да получи белега на лицето си. Чудеше се как ли е станало, но го попита нещо друго:

— А ти, господин Оливър? Винаги ли си бил пират?

— Казвай ми само Оливър и — не, никога не съм бил пират. Тя разтвори широко очи при този нагъл отговор. — Вярно Аз съм почтен моряк, каквито са и всички останали от екипажа на „Магия“.

— Как можеш да говориш така! Със собствените си очи видях как грабиш кораба на вуйчо ми.

— Да, предполагам, че точно това си мислиш, че си видяла.

— Как така си мисля, че съм видяла? — Касандра рязко се извърна от него, ядосана от загадъчните му думи. — Като че ли не знам какво съм видяла!

Помощникът сви рамене:

— Точно както казах, госпожице, нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Да пукна, но човек не може да открадне нещо, което по право му принадлежи.

— Не съм някаква безмозъчна глупачка, господин Оливър — заяви тя сърдито и отчаяно. — Хора, които издигат черен флаг и плячкосват други кораби, са пирати. А капитанът, който позволява това, е най-лошият сред тях.

В отговор Оливър само сви рамене.

С приглушен вик на безсилие Касандра се насочи към стълбата, решена да се върне в каютата, вместо да продължава този нелеп разговор.

Дочу гласа на Оливър, когато ръката й докосна перилата на стълбата:

— Няма да намериш човек на кораба, който да има лошо мнение за капитана, госпожице Джеймисън. Но ти може би се мъчиш да убедиш самата себе си.

Тя погледна назад през рамо с високо вирната брадичка:

— Това е пълна безсмислица, Оливър.

Чуваше смеха му, докато стигна каютата си, и през цялото време й се искаше думите му да не са верни.