Робин Лий Хатчер
Магията (14)

Тринадесета глава

Оглушителният грохот от галопиращи коне разкъса нощната тишина, когато Деймиън и десетина от хората му препускаха по осветения от пълната луна път от Чарлстън до плантацията „Трите дъба“. Деймиън се мъчеше да не мисли за онова, което може би е сполетяло Касандра, след като Оливър си бе тръгнал от дома на Абърнати, но не можеше да пропъди от съзнанието си спомена за разговора си с Оливър след завръщането му.

— Кълна се, че е така, капитане. Той няма намерение да се ожени за нея. Смята да я направи своя държанка.

— Как разбра това?

— Подслушах разговора им пред прозореца. Помислих си… Е, исках да се уверя, че всичко е наред. Тя изглеждаше така нещастна. Бих опитал да направя нещо и сам, когато чух какво й казва, но не бях взел никакво оръжие със себе си. Реших, че най-добре ще е да дойда за теб и останалите.

Гърдите на Деймиън се разтърсиха от гняв и той се опита да прогони спомена. Ако Абърнати я е наранил, той с удоволствие би извадил сабята си и би го разсякъл. Щеше да изстиска живота му със собствените си ръце — щеше да наблюдава как очите изпъкват и езикът му се подува.

— Ето, това отпред е плантацията — подвикна Оливър.

Деймиън даде знак на хората си да забавят ход. Огледа внимателно мястото и се спря на шубрак дървета.

— Ще оставим конете там. Тоби — обърна се към момчето, което разнасяше барута за оръдията на „Магия“, — ти ще останеш при тях. И внимавай много. Още не знаем колко души има тук. И не се отпускай. Най-вероятно е да бързаме много, когато се върнем.

— Слушам, сър — отвърна момчето. — Няма да се оставя да ме изненадат.

След малко хората от екипажа на „Магия“ остави конете и крадешком се запромъкваха към зиданата къща.

 

 

Касандра седеше сковано в единия край на дългата маса в столовата. Въпреки примамливото ухание и приятния вид на храната — печена гъска, сочно свинско, пудинг със сливи, пресни хлебчета и голямо разнообразие от плодове и зеленчуци, някои от които не бе виждала досега, — тя нямаше апетит.

Преди това Абърнати бе изпратил една млада робиня да помогне на Касандра да се облече за вечеря. Момичето среса косата й и изплете хубав кок. После извади от джоба на роклята си малка кутийка и я подаде на новата си господарка.

Касандра отвори капачето и видя, че вътре има блестяща златна огърлица, обсипана щедро с диаманти. Веднага затвори кутийката и се опита да я върне на момичето.

— Госпожице Касандра, ако не си я сложите, господарят се закани, че ще ме пребие.

Тя огледа изпитото лице на прислужницата — тя всъщност едва бе излязла от детската възраст — и реши да не й причинява страдания. Без да каже нищо, позволи на момичето да закопчае масивната огърлица около шията й. Усети го като клуп на бесило. И сега го чувстваше така.

— Не намираш ли нещо, което да ти харесва, мила моя? — попита я Абърнати, като прекъсна мълчанието.

Тя вдигна глава от чинията си:

— Не, господин Абърнати, не намирам нищо.

— Срамота. Готвачът ми положи големи усилия, за да приготви това меню в твоя чест. — Направи знак на прислужник в червена ливрея да долее чашата му с вино. — Може би госпожица Касандра ще иска малко шери — продължи той. — Това би й помогнало да се отпусне.

— Не, не искам — бързо се обади тя.

— Така ли? — Той погледна към роба: — Налей й, Мандо.

Мандо послушно премина с гарафата покрай масата и напълни чашата й. Касандра не й обърна внимание. С поглед, прикован в човека срещу нея, тя предизвикателно вдигна брадичка. Бе стиснала здраво длани в скута си.

Беше си спомнила за чувствата си, когато бе пленена от Деймиън. Колко бе уплашена тогава. Колко несигурна за бъдещето си. Но това беше нищо в сравнение с усещанията, които този човек предизвикваше у нея.

Бе останала невредима при пленяването й от шайка пирати главорези. Трябваше да остане невредима и при това извратено конте, което искаше да я използва и после да я захвърли. Щеше да намери начин да изпрати вест на вуйчо си за онова, което я бе сполетяло. Той щеше да дойде и да я спаси.

— Сега ни остави, Мандо. Не искаме да ни безпокоят. — Абърнати остави салфетката до чинията си и се надигна: — За каквото и да е.

Касандра тревожно гледаше как той се приближава и се сви, когато чу вратата да се затваря след слугата. Ужасяваше я мисълта, че е останала сама с този човек. Когато той дойде по-близо, тя заби поглед в масата.

Пръстите на Абърнати зашариха около чашата с шери. Описаха кръгове около кристалния ръб, после бавно плъзнаха чашата към нея.

— Мисля, че малко прибързах с обвиненията си към теб по-рано, мила. — Тя надигна глава. — Не трябваше да говоря така. Наистина се надявам, че ще откриеш сили в сърцето си да ми простиш. — Тя огледа лицето му, но не откри там никакво разкаяние. — Направих го просто защото съм загрижен за теб. Представи си само на какви изпитания бях подложен. Да науча, че си била пленена от пирати. Да ми поискат откуп за безопасното ти завръщане. За мен беше много тежко да не знам каква е съдбата ти.

— Казах ви, че съм невредима — заяви тя.

Той се пресегна, взе ръката й, поднесе я към устните си, после я целуна по кокалчетата:

— Помолих за прошката ти.

— Имате я, сър. — Очите им отново се срещнаха. — Никой няма да разбере какво сме си говорили днес. Когато се върна при семейството си, ще им кажа само, че не сме си подхождали.

— Да се върнеш? — Той я издърпа от стола. — Мисля, че не си ме разбрала добре, Касандра. Аз прибързано ти казах, че трябва да изчакаме, преди да се сближим по-интимно. Вече знам, че не мога да чакам. И няма да чакам! — Ръцете му я обгърнаха, преди да успее да реагира. — Не се бори с мен, Касандра. Няма смисъл. Сега да видим на какво са те научили онези бандити. Може да се окаже, че има за какво да им благодаря. Мога да ти обещая обаче, че с мене ще ти бъде по-приятно.

Пръстите на дясната му ръка се заровиха в косата й, издърпаха главата й назад и я принудиха да го погледне. Лявата му ръка се плъзна откъм гърба й и опипа гърдите й. Касандра направи опит да се освободи, но той така силно дръпна косата й, че очите й се насълзиха.

— Отвратителни корсети! — изръмжа той и започна да разкопчава роклята й. — Искам да те видя. Искам да те почувствам!

Младата жена го ритна с всички сили. Абърнати отстъпи с вик. Лицето му бе зачервено от гняв и от още нещо. Видя колко решителен израз имаха сивите му очи и разбра, че той няма никакво намерение да спре, преди да е взел от нея онова, което тя най-малко искаше да му даде. Почувства ръцете му навсякъде по себе си — дърпаха и късаха дрехите й. Усети хладен въздух върху разголените си рамене. Още едно дръпване, и част от крака й се откри.

Устните му се стовариха върху нейните — бяха влажни и противни. Касандра опита да се отскубне, но той я държеше здраво. Насилникът разтвори устни и опита със сила да вкара езика си в устата й. Тя изпищя с възмущение.

После изведнъж тежестта се отмести от нея и устните му вече не покриваха нейните. Чу го как изскимтява учуден и когато отвори очи, го видя да виси във въздуха. След миг прелетя през стаята и се блъсна в отсрещната стена.

— Деймиън! — прошепна Касандра, когато очите й различиха надвесеното над нея тъмно лице.

Той не реагира като да я е чул. С големи крачки пресече столовата и се насочи към купчината, която представляваше тялото на Олдин Абърнати. Деймиън го дръпна за вратовръзката и го отдели от пода.

— Червясало лайно! — изръмжа пиратът. — Би трябвало да те хвърля на акулите. Те ядат всичко. Дори и нещо отвратително като теб.

Ако можеше да се съди по изражението на Деймиън, Абърнати имаше основание да се страхува за живота си. Тя никога не бе виждала такава ярост у капитана. Просто усещаше заплахата в стаята като още едно присъствие.

Но тя нямаше за какво да се бои от Деймиън. Сърцето й подскочи от радост, когато го видя. Беше дошъл заради нея. Тя си мислеше, че я бе оставил на ужасната й съдба, но не бе така. Тя му беше близка. Така беше. Бе дошъл за нея.

— Деймиън…

Едва прошепна името му, но той някак я бе чул, защото погледна към нея и очите им се срещнаха. Тя неочаквано се насълзи и образът му се замъгли.

Без да поглежда, Деймиън силно разтърси Абърнати, който жално и уплашено изстена. После отново го запрати в стената.

— Погрижи се за тая отрепка, Оливър — нареди той.

Отново прекоси стаята с бързи крачки. Коленичи на пода и взе Касандра в обятията си, като опря главата й до гърдите си.

— Няма нищо — прошепна той, когато тя наистина се разплака. — Вече съм тук. Всичко е наред. Мръсникът вече не може да ти навреди.

— Дей… Деймиън, той… той смяташе да…

— Мълчи сега. — Той целуна челото, после — върха на носа й, а със свободната си ръка погали косата й. — Свърши се, прекрасна моя. Вече съм с теб.

Тя вдигна към него насълзените си очи:

— Взе… вземи ме оттук, Деймиън! Моля те… вземи ме със себе си!

— Няма да те изоставя, Касандра. Обещавам ти! — Той плъзна ръка под коленете й и я вдигна от пода. — Вече никога няма да те изоставя.

Не провери какво бе направил Оливър с Абърнати и със слугите, които бяха усмирили преди това. Това в момента не го интересуваше. На Абърнати му провървя, че Деймиън не го уби. Не че не бе имал желание. Когато влезе в столовата и видя Абърнати да лежи върху Касандра и да я мачка като проститутка в някой долен публичен дом, му се прииска да разкъса отвратителния простак с голи ръце. И може би щеше да го направи, ако тя не бе прошепнала името му. Би го направил, ако не бе видял сълзите й и не бе изпитал нужда да я успокои — много по-силна от желанието му да размаже Абърнати с юмруци.

Ръцете му стиснаха спасената любима малко по-силно, сякаш искаше да се увери, че наистина е при него и се чувства добре, че не си е въобразил всичко. Тя бе престанала да плаче, но начесто поемаше дълбоко дъх. За бога, как му се искаше да я накара да забрави тази вечер. А като си помислеше какво би могло да се случи, ако бе закъснял само с няколко минути…!

Почувства как гневът отново пламва в гърдите му. Но го потисна и се насили да мисли спокойно. Сега нямаше време за избухвания. Трябваше да отведе Касандра далече оттук.

Не можеше да бъде сигурен, че някой от слугите на Абърнати не е избягал и не е потърсил помощ.

Като носеше нежно Касандра на ръце, той излезе от къщата и се спусна по алеята до мястото, където Тоби чакаше с конете. Хората му го следваха мълчаливо.

Огледа екипажа си едва когато всички бяха възседнали конете. На лунната светлина забеляза, че Бинс е порязан зле над дясната вежда, а носът на Йорк е разкървавен, но освен това други поражения нямаше.

Обърна се към помощника си:

— Как е Абърнати?

— Ще оживее, капитане, макар че при боричкането лицето му малко се е разкървавило. — Той сви рамене: — И аз не знам как стана. — Накрая лицето му изразяваше престорена невинност.

Деймиън кимна, после пришпори наетия си кон в лек галоп. Искаше още преди разсъмване да се е качил на кораба и да е напуснал пристанището.

Свита в ръцете на Деймиън, Касандра се чувстваше удобно и сигурно, а постоянното поклащане на конския ход я накара да дреме по време на целия път до Чарлстън. Стряскаше се, когато конете спираха, но отново заспиваше, след като Деймиън нежно прошепваше в ухото й да не се тревожи.

Не забеляза кога той я е пренесъл на „Магия“. Не знаеше и кога я бе сложил в голямото меко капитанско легло, кога бе махнал скъсаната й рокля и я бе заменил с проста нощна риза, нито кога я бе покрил с мекия пухен юрган. Така и не видя кога е легнал до нея с изпънато тяло, като й осигури удобство и топлина в обятията си.